Прелестите на Шенген
Някак почти незабелязано през изминалата седмица се прокрадна новината, че отново са ни отрязали от Шенген. Или по-скоро ние и румънците сме пожелали отлагане на решението поради позицията на Германия. Помня при предишни разминавания със заветната мечта как земята се тресеше под краката ни, как цели управления се обявяваха в несъстоятелност задето са пропуснали да постигнат този национален идеал. Сега на хората като че ли не им пука особено и са напълно прави.
Защо всъщност зорът да бъдем в Шенген е толкова голям? За да се придвижваме свободно из Европа? Но ние и сега се придвижваме свободно. Да губят по-малко време камионите ни на границата? Хм, едва ли това съображение може да бъде източник на чак такива вълнения. Тогава? Остават романтиката и комплексите. Членството в Шенген би ни придало някаква завършеност, някаква окончателност. От падането на аграр-болшевишкия социализъм (падане от само себе си, поради изчерпаност, некадърност и несъстоятелност) през 1989 до приемането ни за пълноправен член на ЕС през 2007 ние отчаяно се стремим от изостаналост към цивилизованост, от периферия към център, от бедност към материална обезпеченост, от духовната пустота на марксизма-ленинизма към общение със световната култура. С две думи: стремим се към Европа в нейния антично-ренесансов смисъл и модерен просперитет. Дали това е хубаво, дали може да бъде цел на човешкото съществуване и смисъл на човешкия живот, е съвсем друг въпрос. Шенген е черешката на европейския сладолед, който ние ближем с премрежени от наслада очи. Без черешката сладоледът не е същият.
Ако спрете десет души на улицата и ги питате как конкретно ще се промени животът им, ако България влезе в шенгенското пространство, те няма да успеят да ви отговорят, дори и улицата, на която сте ги спрели, да е булевардът пред Народната библиотека. Те ще ви отговорят, че ще могат да се придвижват по-свободно вътре в пространството, а държавата ще припечели повече пари за охрана на границата. И толкоз. През 2011 и особено през 2013 година бяха направени опити да се систематизират в популярен вид изгодите от Шенген. Изтъкна се, че при отпадането на контрола върху транспорта, ще се извършват повече пътувания – както за превоз на стоки, така и туристически. Аз пък мисля, че ако някой има какво да изнесе или пък е решил нещо да внесе, то едва ли ще го разколебае проверката на камиона на КПП-то. Същото се отнася и за екскурзионните пътувания. Броят на чужденците, които посещават страната ни с туристическа цел, се определя в много по-решаваща степен от общите условия за туризъм (включително институции и инфраструктура), отколкото от времето, за което се минава границата.
Друго изтъквано предимство беше увеличаването на броя на преминаващите през България хора. Не знам какво предимство би могло да бъде това, но съм сигурен, че нашите хипотетични анкетирани не биха го отчели като чак такъв фактор за промяна в личния си живот, че страстно да се стремят към Шенген заради него.
Щяло да има голяма полза за бизнеса. След влизането в Шенген щели да се появят допълнителни условия за развитие на общо икономическо пространство чрез взаимна обвързаност на предприятията в региона. Положителният ефект върху местния бизнес в България щял да се изрази в притока на повече клиенти от съседни държави. Бизнес средата щяла да се подобри чрез унифициране на изискванията към стоките. Щели да се появят икономически растеж и нови работни места. Тези хора чуват ли се какво говорят? Как от влизането ни в Шенген икономиката ще порасне и ще се разкрият нови работни места? Или „нови работни места“ вече е просто едно изтъркано заклинание за пред отрудените маси, неизбежен и задължителен резултат от всяко политическо действие. Щом политиката води до разкриването на нови работни места, то тя е добра и заслужава благословията на електората. Така разсъждават популистите. Но бизнес средата зависи от много други и много по-важни неща в сравнение с уеднаквяването на регулациите. Много по-важно е да има законност и общи правила за всички. Предвидимост на правилата, едни и същи справедливи условия за достатъчно дълго време, без непрекъснати законодателни изблици и прекрояване на нормативната уредба, каквито се правят и в момента с данъчното законодателство у нас. Това, което днес искат да направят със закона за ДДС, не разведрява бизнес средата, а я трови. И я трови така, че няма никакво значение колко време ще те поверяват на границата, ако си достатъчно луд да пожелаеш да дойдеш и да въртиш бизнес тук. Няма никакво значение колко време ще чакаш на границата, ако административният натиск непрекъснато расте, ако си заложник на всякакви служби, инспекции и лицензиращи организации, които те смучат като кърлежи. Никакви клиенти от съседни държави няма да ти дойдат, ако не произвеждаш нещо, което те искат да купят. А ти няма да го произвеждаш, докато си смазан от данъци, такси, глоби и корупция. Изобщо, дали сме вътре в Шенген или извън него, няма абсолютно никакво значение за развитието на бизнеса. Е, поне за нормалния бизнес. Лъже се онзи, който вярва, че когато влезем в Шенген, икономиката ще дръпне. Няма такова нещо.
Истината е, че Шенген очевидно е замислен като клуб на по-богати общества, които искат да ограничат социалния туризъм откъм други, по-бедни общества. Заради това са и двоуменията дали да бъдат приети България и Румъния и кога. Ако има някакъв проблем, то той продължава да се корени в стандартите на живот. Хората винаги ще мигрират от по-мизерен към по-охолен живот. Ще го правят както в границите на собствените си държави, така и извън тях. Дали поради ирония на съдбата или пък поради недалновидност на Запада вследствие на затлъстяване и посредственост, днес към шенгенското пространство текат потоци, много по-страшни от българските и румънските. Те текат все по същия принцип на движение от мизерия към охолство. Откакто тълпи от хора без лични документи маршируват през шенгенските граници, Шенген вече е компрометиран. В момента сякаш за нас е по-добре да не сме в него – извън Шенген не сме така привлекателни, не сме така апетитни. Пък и защо да сме член на нещо, което вече не се знае какво е и докога ще съществува?
Оставете го Шенген. Ако ни искат – искат. Ако не ни искат – живи и здрави. Няма да легнем и да умрем. Пък е време и Европа да спре да гледа само в пъпа си. Да се опита да погледне света не само вътре в себе си, но и извън себе си. Да го погледне там, където е, да отиде при него, а не да го чака да дойде той, когато му е удобно и както му е удобно. Крайно време е Европейският съюз да изработи механизми за провеждане на единна външна политика. Да намери общата формула в интересите на всички свои членове и да я превърне в активна дипломация. След това да разработи своя военна доктрина и да създаде свои въоръжени сили. Да, това може да звучи като краен еврофедерализъм, но в съвременния многополюсен свят Европа трябва да се съобразява с другите силни и много по-монолитни от нея фактори. Като че ли епохата на националните държави си отива, след като за два века успя да преобрази света. В този свят е нелепо икономика №1, тази на Европейския съюз (ако го погледнем общо) да няма единна и структурирана визия за отношението си с другите икономики, не само на икономическо, но и на дипломатическо и военно ниво. Само когато изработи такава визия, Европа ще успее да погледне с ясен поглед отвъд себе си.
Ето в такава Европа ще бъде много по-смислено да членуваме, отколкото в Шенген. Ако той е стъпка към нея – добре, ще направим и тази стъпка. Досега говорехме за нации, сега е време да говорим за цивилизации. Светът е устроен така, че винаги да има противостояния – в крайна сметка те го движат. Важно е обаче как ще ги определиш, къде ще прокараш демаркационната линия и от коя страна ще застанеш. За огромно съжаление, България има прекалено богат избор по този въпрос. Тъй че – да си опичаме акъла! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен. И то преди да е дошъл да почука на вратата ни.
Илюстрация: “Портрет на стария колониален войник” от Ранди Стийл
Текстът е публикуван в блога на Иван Стамболов www.sulla.bg
