Пътуване към Аза, с цел – събиране на доказателства
Румяна Симова
Често се питам дали аз съм наистина аз. И тръгвам назад по линията на живота си, и се виждам през годините. Все по-млада, все по-млада, после – в шести клас, на онзи лагер в Щраусберг, на 30 км. от Берлин, където бях изпратена, заради отлично представяне в училище и където за пръв път плаках на рождения си ден, защото тогава домакините вдигнаха на пилона нашето знаме в моя чест и пуснаха химна. Хубаво ми стана, затова ревах. И разбрах, че е чудесно да се чувстваш специална. Девет години по-късно и на сватбата си оревах орталъка, всички си мислеха, че цивря, защото ме е страх и аз потвърдих, за да не ги разочаровам, понеже и без това не е редно да се «ревтуни» от щастие. И децата, когато се родиха, пак плаках. Тогава се чувствах възпроизводител на специалности.
После се виждам с оная светлосиня рокля с дантелена якичка и косата ми вързана високо на конска опашка – бяла съм, бяла и ухилена до ушите, а татко ме гушва и казва гордо – „На татко теменужката!“, а сестра ми го гледа малко «на чорчик» и се пръска от яд, че тя не му е теменужката, но тя няма синя рокля и е вече твърде голяма, за да е теменужена. Мама – също. И ми е едно такова… хем приятно, хем гордо, че не съм избързала и не съм пораснала преди тях. Хич не ми се порасваше, заради тия думи – „На татко теменужката!“. Като магия за обич са.
Ха, ето ме тук в детската градина! Само за три дни бях там, после избягах, скочих през прозореца на банята навън и хукнах. Леля Стоянка, на маминка сестра ѝ работеше там и ме подгони, ама аз бях като спринтьорка, а тя – Цоцоланка. Гони ме до вкъщи, обаче аз смогнах да се шмугна в кухничката на маминка, на втория етаж (ние живеехме на първия) и да дръпна резето. Леля Стоянка постоя, постоя, попени се още малко, ама си тръгна по живо по здраво, а аз седнах на стола, който използвах, за да стигна до райбера и заспах на него. Чак към 4 следобед маминка се прибра и ме разбуди с хлопането си по вратата. После ми дръпна ухото, сетне ме нацелува едно хубаво и вече не ме пратиха на детска градина, пратиха ме на село – при маня и дядо. Те ме спасиха от онова гадно място, дето имаше много хапещи деца и лелки, и супа с доматени люспи вътре – като повръщано.
Най-старият ми спомен е от детската ясла – слагах си моите обувки под мишница и правех „марки“ на някой с по-лъскави чепици от моите, „Маркосаният“ се търкулваше на земята, навирваше «краци» и аз му събувах обувките, после си ги обувах. Само Тьопо (Петьо, ама не можех да го казвам) не го третирах така. Него го третирах с по-голямо уважение, мажех му каша в косите, защото го харесвах
По-нататък не помня, сигурно не съм била аз тогава или пък по него време съм помнела какво съм била преди да се родя.
