Особености на българския национален туризъм

Иван Стамболов, www.5corners.eu

Какво значи нещо да е приоритет в дадена държава? Това обикновено е някакъв сектор, за който се приема, че е важен за икономиката и властта се намесва, за да създаде по-особени условия за неговото развитие. Един от многото български приоритети е националният туризъм. Имаме около 290 километра Черноморие, два-три ски курорта, минерална вода, възрожденски къщи, тук-таме голф, казина, проститутки и всичко останало. Промишлеността ни не е твърде конкурентоспособна на международните пазари, а селското стопанство е зле субсидирано и не може да се мери с другите селски стопанства. Науката ни е разпиляна и посърнала и в момента изнася не толкова know-how, колкото don’t-know. Тъй че сякаш ни е останал единият гол туризъм.

Тази година браншът е тревожен, защото се очаква на морето почти да няма руснаци. За мнозина тази новина може да прозвучи ободряващо, но има и обезпокоени. Руснаците ще пропуснат, защото вече им е скъпо, а и поради силната кампания на тяхното правителство да ги мотивира да харчат парите си на вътрешния туристически пазар – нещо което ние никога няма да направим, ще се влачим пак в Гърция и Турция и никога няма да кажем: „Щом чужденците не идват у нас, и ние няма да ходим в чужбина“. Просто не сме такъв народ.

От туристическия бранш искат нашата държава да се намеси и да го подкрепи с олекотен достъп до културни и археологически обекти, публична държавна и общинска собственост, създаване на специални туристически агенции, въвеждане на ваучери за почивка като елемент от социалната политика, обмен на аниматори като част от мерките за справяне с младежката безработица и с други подобни мерки, които могат да се проведат веднага и да имат ефект още през този сезон. Държавата обаче показа доколко туризмът ѝ е приоритет и доколко изобщо ѝ пука за него с поведението си в случая с „Томас Кук“ и Би Би Си.

При управлението на четири правителства тя влачи преговори с Би Би Си за реклама на нашия туризъм. Условията по сделката се подобряват и ние получаваме все повече излъчвания за все по-малко пари, но договор така и не се подписва. Идва и последният кабинет, в който туризмът е обособен в отделно министерство. То обаче не проявява никакъв интерес към рекламирането на България по Би Би Си и си измива ръцете с обяснението, че нямало предвидени пари за това в бюджета си. Тогава могъщата туристическа агенция „Томас Кук“ заплашва, че ще оттегли интереса си от нашата китна, но все пак скромна дестинация, защото всяка търговия трябва да бъде подкрепена и от реклама – няма реклама, няма търговия. Нашата държава се стряска. Стряскаща е и срещата по време на международното изложение в Берлин миналата седмица, където министър Ангелкова тържествено обещава и пред Би Би Си, и пред „Томас Кук“, че в крайна сметка договорът ще бъде подписан. Хайде да видим…

Но показателното тук не е дали, кога и как ще бъде подписан договорът за реклама на България, а как държавата се отнася към приоритетите си. Ако не е в състояние да проведе една обидно евтина медийна кампания, тогава за какви ваучери, за каква младежка безработица, за какви обекти и други мурафети става дума! Ето така българската държава се грижи за българския туристически бизнес.

Разбира се, мнозина биха запитали дали е редно която и да било държава да се грижи за който и да било бизнес. Държавният протекционизъм унищожава пазарните принципи и развращава нравите. Ако един бизнес не може да генерира печалба, то това не е никакъв бизнес, а субсидирана дейност, бюрокрация и корупция. И в момента туристическият сектор е облагодетелстван с по-малък ДДС. Като към това се прибави и изключително лесният достъп до кредити в годините на „балона“, резултатът е свръхпроизводство на туризъм и чудовищно предлагане на долнопробни евтини пакети, привличащи безработни и пияници от цяла Европа. Унизителните отстъпки, които нашите хотелиери дават на големите туроператори, са превърнали страната ни в евтина дестинация за социално слаби. А сега туристическият бранш иска и допълнителна намеса от страна на държавата. Това ще влоши нещата още повече. Ако приемем, че пазарните отношения са естествени като природен закон, то тяхната подмяна е нещо противоестествено и вредно. Който може да печели – да печели; който не може – да фалира.

Така биха разсъждавали либертарианците-романтици и сигурно щяха да са прави, ако икономиката беше затворена система като Дерето на Голт, но тя не е. Щеше да е чудесно държавата да не се меси в бизнеса, ако и другите държави не се месеха. Те обаче се месят и така осигуряват на своите хора несправедливо конкурентно предимство. Това е особено видно в селското стопанство. И в туризма. Затова трябва да признаем, че са прави онези, които казват, че държавата трябва да приоритизира туризма, да се меси в него и да го подпомага, особено когато не са много другите конвертируеми неща, с които разполага. Да не забравяме, че при средно 9% от БВП за европейските страни, българският туризъм заема близо 14%, тоест значението му за икономиката е голямо.

Така че, държавата, ако обича, да се захваща да помага на туризма! Но да не го прави така, че да разглези бранша и да го доведе до самоунищожение от лакомия. Какво би могла да направи държавата?

Първо, да бъде повече държава. Да си оправи пътищата, да се справи с престъпността и да осигури нормални административни услуги. Това не са елементи от туризма, но му влияят драматично.

Второ, като ще помага на туризма, да вземе и да го стандартизира. Да не допуска всеки да строи хотелче върху първия стърчащ от морето камък и да не допуска всякакви алчни субекти и доморасли мошеници да гледат хищно хората в ръцете за пари и само да се чудят как да „врътнат“ някой завеят турист.

И трето, най-важното, да работи за приличния образ на страната и нейното население в очите на останалия свят. Вътрешната ѝ политика да излъчва сигурност и предвидимост. Външната – интелигентност, адекватност и принципност. Никой не отива на гости у несимпатичен и подозрителен домакин. И, разбира се, да провежда веща и професионална комуникационна кампания в чуждестранните медии. Държавните пари за реклама да не се крадат, а да се вложат в проучване и рекламиране на най-характерното.

Ето това се иска от държавата. Нищо повече. Някой ще възкликне: „Че то това си е почти цялата държавна политика!“. Еми, да. Това е положението, Минке. Който иска нека го нарече „холистичен подход на държавата към туризма“, но хубав туризъм в кофти държава не може да съществува. Е, освен ако държавата не разполага с пирамиди или други някакви топ атракции от рода на руините на Картаген, който рано или късно трябва да бъде разрушен.