Наградата е доверието, а не властта
Автор: Мария Николова (5corners.eu)
Идват избори. Любимото ми време от годината. Поне беше. Защото една кампания, както аз я разбирам, е битка на идеи и визи, състезание между каузи и личности, в което голямата награда е доверието на хората. Всъщност не, не кампанията, политиката трябва да е такава. Всеки ден, всеки час, всяка възможна минута на тези, които искат да са политици, трябва да е посветена на борбата за доверието на гражданите. Това не включва само говорене и мъдро кимане от рода „Да, да, чудесно ви разбирам”. Не включва непрекъснато показване по телевизора и изскачане от страниците на вестниците. Това, безспорно го има, но не е основното. Основното е търсенето и намирането на решения, тяхното адекватно прилагане и изправяне пред следващия проблем.
Политиката, както аз я разбирам, е занимание, в което трябва да вложиш душата си, енергията си и идеите си. Да си политик означава, че общността е по-важна от собствените ти интереси. Личната облага изобщо не трябва да е тема. Хващаш се с ясното съзнание, че никой няма да ти благодари за това, което вършиш или се опитваш да вършиш. По-вероятно е да чуваш предимно мрънкане, критика и откровени обиди. Не, че няма признателност, просто отрицанието винаги е по-кресливо и шумно.
Да си политик, както аз го разбирам, не означава да си винаги и непременно съгласен с мненията и исканията на хората. Дори напротив. Твоята роля е да отсяваш, да виждаш приемливото и неприемливото, да знаеш кое е приложимо и ще работи в следващите десет години в полза на обществото, така известната „визия” за нещата. Но задължително условие е да знаеш какво искат хората, да го вземеш под внимание. И да си заслужил достатъчно от тяхното доверие, за да можеш да им обясниш защо нещо ще се случи, а друго не. И те да знаят, че утре пак могат да ти кажат какво ги вълнува, какво ги боли. Да не приемеш искания, не означава да лъжеш. Означава просто, че не ги приемаш. Но трябва да кажеш защо.
Да се занимаваш с политика, както аз го разбирам, е да вярваш истински това, което говориш и правиш. Политиката е страст. Политиката е отговорност. Политиката е призвание. А основната награда е доверието на хората, а не властта. Властта просто е по-голяма, дори огромна отговорност. Може би съм идеалист. И това не е лошо. Лошото е, че в нашето общество товарим думите с извратени значения. А напоследък идеалист е равно на глупак. Поне в това се опитват да ни убедят.
Предизборната кампания ми е любимото време от годината. Поне беше. Защото вече няма състезание на идеи, няма битка за печелене на доверие, няма каузи и визии. Има само шум в пространството. И то казано с най-мекия тон. Има мръсотия, петна, лекета и цензура. Има защита на интереси, не мога да отрека, но те са на определени, известни на обществото хора. В публичното говорене щъкат опорни точки, спуснати, като гледам Украйна, от Москва, които до такава степен отвращават обществеността, че тя отново се затваря в себе си с мисълта „Нищо не зависи от нас”.
Мислех си, че кампанията през май 2013 ще е най-мръсната, провеждана изобщо през целия ни многострадален преход. Уви, подцених жалкото желание на шепа хора да оцелеят в прожекторите на „славата”, жалкото желание да угодят на господарите си, независимо, че угаждайки жертват цял един народ. Жертват мечтите и животите на цели поколения.
Това, което ежедневно ни залива от медиите, няма нищо общо с реалните проблеми на хората, няма нищо общо с дневния ред на обществото, няма никаква връзка с нормалното развитие на една държава. Но има връзка с нечии интереси. Има връзка с желанието на шепа хора да отвратят смислените хора до степен, че те повече да не искат да се занимават с нищо свързано с публичност. Има връзка с перверзната идея България да не е в Европа, а да е един предан васал, населен с едно благодарно стадо, което да бъде използвано като маша или преграда.
И въпреки това… въпреки собствените ми невесели мисли, аз все още вярвам, убедена съм, че в България има хора с визия и идеи, които не са съсредоточени в собствения им пъп. Хора, които и да бъркат, признават грешките си, поправят ги и се учат от тях. Вярвам, че има хора, които все още искат да направят нещо за тази държава. Вярвам, че все още тук, в България, има политици.
