Автор : Юлия Кошаревска
Вече втора година уча журналистика, но все още ми е странно когато някой ми каже, че съм журналистка. Не съм. Надявам се да стана, но не съм. Имам да уча още много, да се запознавам с хора, да публикувам, да ме критикуват, да взимам трудни решения … и чак тогава може би ще мога да започвам разговор с „Приятно ми е! Аз съм журналистка!”
Основната разлика между това, което ние учим в Бристол, и това, което учат студентите по журналистика в България е, че нашият курс е изключително практически насочен. Всеки четвъртък например, си „играем” на новини – събираме се сутринта на планьорка, решаваме кои истории си заслужават и кои може наистина да снимаме и.. започваме! Някой отговаря за радио предаването и припомня на екипите, чиито истории си е харесал, да вземат техника, за да могат да записват едновременно и за радио, и за телевизия (тук повечето медиии правят така, за да спестят пари). Имаме си продуцент и редактор на новините, които следят всички да се движат по график. Те дават напътствия за цялостното протичане на емисията. Екипите се състоят от двама човека, които си поделят задачите по снимане, интервюиране, редактиране, монтиране и писане на текст. В апаратната също е доста интересно. Всяка седмица всеки получава нова роля, за да може да се научи да прави всичко.
Имаме и няколко теоретични модули. Единият е медийно право и етика. След година и половина в Англия, мога да кажа, че единствено по време на този модул ми се е случвало да сведа глава, когато се е споменавала България. Защо ли? Защото си говорим за свобода на словото. И вече няколко пъти трябва да обяснявам защо сме толкова ниско във всички класации.
Тази седмица обаче лекцията ми се стори най-интересната до момента. Обсъждахме какво те прави журналист. Едва ли всъщност е било чак толкова интересна, но аз не спирах да си правя аналогии със ситуацията в България и с циркчето, което няколко дни по-рано се беше развило в най-гледаното време в една от най-гледаните телевизии. Някои от опорните точки в отговор на зададения въпрос бяха:
Е да, ама наистина ли някой от тези отговори (или пък всички), те прави журналист?
От друга страна, мислех си, че вече нищо в България не може да ме изненада. Спомних си, че човек винаги трябва да е готов за изненади, едва след като изчаках сайта на БТВ да се зареди и със собствените си очи се уверих, че Росен Петров наистина е изчел декларацията, с която става член на партията на Бареков, в ефир (дори не може да си представите колко пъти на ден реагирам с „Ама това от НеНовините ли е?”, на истински новини за българския политически живот). По време на последната лекция се опитах да обясня появилата се ситуация на колегите ми. Вероятно до известна степен оправдаваха постъпката на водещия – все пак по-добре е да не лъжеш, че нямаш пристрастия. Но първият въпрос, който изникна е: Как може ти, като журналист, да използваш националния ефир за собствените си политически цели?
Въобще може ли журналист да има собствени политически цели?
И след тези всички размисли и разговори, стигнах до един кратък списък с характеристики на понятието „журналист”. Вероятно са много наивни. Възможно е след няколко години да си се смея на това, което съм си мислила, но все пак искам да вярвам, че това всъщност е истина за журналистите:
Почвам все по-често да се замислям какъв процент от българските журналисти отговарят на тези критерии. Но все пак съм сигурна, че има и такива, които го правят! И ще продължа да искам да се върна и да вярвам, че журналистиката има бъдеще, дори и в България, защото както е казал Томас Джеферсън:
„Свободата да говорим и да пишем брани другите ни свободи.”