Ех, как искам да съм студент сега

Публикуваме гледната точка на Росица Цанова за студентите-окупатори и кампанията срещу тях. Други интересни постове от нея в блога ѝ http://internetlumpen.net/

Ех, как искам да съм студент сега. Да купонясвам по цяла нощ и да обикалям дискотеките на Студентски град. Да се мотая по цял ден и да лентяйствам. Да ме издържат татко и мама. За нищо да не съм се борила в този живот, всичко наготово да ми се дава. Е, понякога ще уча. И понеже ще съм млада, неопитна и с прекалено много свободно време, ще правя глупости. Ще окупирам зали и аули, защо не и цели университети. Ще се правя на революционер за 15-те минути телевизионна слава и аплодисментите на улицата. Не че ще разбирам какво и защо правя. Все пак малцина са гениалните млади хора (да не кажем, че се броят на пръстта на едната ръка), които на 21 започват шеметната кариера, за да са успешни на 33. Доказано е от живота, с живота не се спори. Обаче ще е яко. Екшън, мегафони, сутрешни блокове, аз в челните редици на историята.

Ех, как ми се иска да съм студент…. О, почакайте малко. Аз съм била студент. Станах студент в последната година с възможност за безплатно висше образование, когато въпросът ще успея ли да се класирам за държавната поръчка не беше въпрос. Станах студент година и половина след Виденовата зима, когато семейството ми беше толкова бедно (да, не финансово затруднено, а бедно), че 0,1 точки в бала можеха да заличат шансовете ми за висше образование в обозримо бъдеще. Бях студент и започнах работа от края на първи курс, защото нямах друг избор. Ходих по 10 часа на работа, но учих през нощта, изпусках лекции, но после си взимах изпитите и завърших с 5,62. Йе, браво, ще кажете вие. So fucking what, ще ви отговоря аз.

Защото какво ми донесе това в крайна сметка? 20% по-бяла коса. Леко посредствено образование, което почти не помня, никаква идея какво се е случвало в политическия и обществен живот от 98-а та до 2002-а година, пък и малко след това. Напоследък все по-често ми се случва да гледам с отворена уста хората, които разказват за студентските протести от 97-а, ясната им преценка за събитията тогава и връзката със сегашните. И си задавам въпроса защо аз, един имам се за умен човек, не съм отправяла навремето младежкия си взор към бъднините на страната, не съм се и опитвала да обхвана цялата картина в нейна екзактност. Ами защото когато фокусът ти е в шепата стотинки за трамвайно билетче, и хоризонтът ти е толкова широк. И сега, когато някой се изкаже гневно за късата памет на българите, аз напълно се припознавам като част от това страдащо от амнезия мнозинство.

Сега някакви хора бълват освен цялата друга смрадлива помия и пропагандни тези от сорта, че на студентите с активна и осъзната гражданска позиция трябва да им се затвори устата, защото не са копали черна руда в мината на живота. Че е срамно да имаш възможността да учиш, подпомогнат от родителите ти, без да ти се налага да бачкаш. Така не се правело. Първо да поработели, да дадяли нещо на обществото, тогава да си мислят, че имат право на мнение. За да затворят умовете им в шепата стотинки за трамвайно билетче.

На тези хора мога да им кажа само едно:

Вий… вий сте идиоти!

Но за ваш лош късмет ние вече не сме.