Да се нагодиш към пейзажа

Николай Николов, http://www.banitza.net

Много рядко гледам телевизия. Когато бях по-малък, дистанционното беше почти залепено за ръката ми и бях готов да се боря да го задържа с всички сили. Днес се чувствам непохватен с него, загубил съм връзката с бутоните.

И все пак проявих интерес, включих Нова телевизия и зачаках новини относно резултатите от изборите за Европейски парламент. Попаднах на репортаж от паркинг на Billa, където абитуриенти се забавляваха на жива музика. От интервюираните двама признаха, че са гласували, други две дами – че „просто нямали време“, появи се и защитник на тезата – „защо да гласувам, след като то нищо не се променя, бате?“. Всички те (гордо) заявиха, че въпреки всичко ще продължат развитието си в България, където, когато пораснат, ще променят нещата.

Този репортаж, както и различните програми, на които се натъкнах, предизвикаха желание у мен, което винаги съм смятал, че само предходните поколения притежават – да проговоря на екрана срещу мен. След няколко развълнувани и несвързани думи, реших да напиша нещо по въпроса.

Бързо се отказах, защото веднага почувствах горчивината и цинизма в мислите, които се опитвах да формулирам. Това, което исках да опиша е, че така както се предлагат пари от дадена партия на гласоподавателите, абитуриентите, които празнуваха своето завършване, не само не получиха, а дори дадоха стотици пъти повече, за да не им остане време да упражняват правото си на глас. Замислих се: Как не разбират тези млади хора, че промяната идва от тях самите, от развитието на чувството за принадлежност към българското общество?! От действието, а не от бездействието им?

Видях ги и на живо привечер пред парламента – момчетата далеч по-хомогенни от дамите – с преобладаващо къса коса, впит костюм и набита походка на трениращ човек. Един от тях понечи да ме блъсне със снажните си рамена, докато се разминавахме на тротоара. Пушеше ванилова пура – аромат който ме преследва дълго след като се разделихме.

Истината е, че изпитвам силно негативни чувства към този стереотип на абитуриента – обяснявам си го като омраза към крайностите и липсата на естетика; омраза към фетишизма на свободата на избор и идентичността, свързани със състояние, фиксиранa визия и младост. Но това чувство не се заражда само като реакция, а е силно свързано с моето чувство за самота и различие. Моето място не е тук.

Това винаги води до дълги разговори с приятели, повечето от които припознавам като съмишленици, разкрасени с доза сарказъм, ирония, и вероятно надменност. Предполагам, че такъв разговор е допустим, когато е проведен сред приятели и остане личен. Но когато тези наблюдения придобият публично пространство, когато биват споделяни с публика, различна от собствената ни зона на комфорт, то тогава скромността и самокритиката трябва да надделеят.

Винаги се сещам за безкрайно неприятния феномен на разместената или счупена плочка, която ти напомня за своето съществуване най-искрено след дъжд. В Англия като че ли няма толкова плочки по тротоарите или просто не са толкова жадни за вниманието на минувачите. Там този феномен е рядкост. В София не е така, а маршрутът Метростанция Младост 1 – Стадион Васил Левски – Патриарх Евтимий, по който аз минавам, вече съм научил наизуст и знам как и къде да стъпвам, особено след дъжд. Истината е, че това идва от (донякъде нарцистичната ми) чувствителност към прецизността, както от и страха да не си изцапам обувките или дънките. И така по силата на обстоятелствата у мен се зароди навик и просто свикнах с егоцентричните софийски плочки. Въпрос на време.

Чудя се дали е така и със стереотипите – този на абитуриента (стереотип, който далеч надминава самия абитуриенски бал), на апатичния негласоподавател, на далавераджията или на модерната мацка, т.е. кифла. Дали с времето, според маршрута и събитията, ще привикна с тяхната (не-моя) същност и ще успея да ги възприема като част от съвремието и нормалността? Защото както аз, така и те, притежаваме егоцентризъм подобен на разклатените плочки – не случайно съм тук, обърни ми внимание, моля!

За политика не се говори; не се и пита за (#)кой си гласувал/а. Стига се до спорове и караници, винаги има разногласия.

И все пак аз искрено се притеснявам за България, смятам че непрекъснатият цикъл на статуквото: “неинформирано общество – лоши държавници и политически елити – пасивност и отдалеченост от политическото”е убийствен. Тъжна работа, защото алтернативата не е недостижима.

И се връщаме на абитуриентите, които тези дни празнуват изкачването си на следващото стъпало в българското (гражданско) общество. В техните скъпи дрехи, усмивки и самочувствие, забавление с инцидентните комбинации между цигари-алкохол и наркотици, не се крие онзи фетишизъм, който споменах по-горе – крие се само експеримент с чувството за лична независимост, невинна наивност, очакване, вяра в безкрайността на младостта. Те са спокойни или може би още не правят планове за своето бъдеще, но с времето намират (не)мястото си и стават като плочките по тротоара. Разнородното се дисциплинира, но го няма лепилото и отделните частици се пропукват и разместват. Чакаме дъжд, за да се види точно колко неточно сме наблъскани.

Тъжно е, че толкова средства, време и усилия се отдават на тези абитуриенски балове – те не бива да са най-запомнящата се случка в живота на тези хора, би трябвало най-хубавите години тепърва да им предстоят.

Има ли за какво да копнеем, нещо, с което нашето бъдеще все пак да ни изненада? Отговорът на този въпрос ще е различен за всеки от нас и би могъл най-лесно да се определи от броя пъти, които балният костюм или рокля се обличат отново – като символ за това колко пъти пак ще успеем да превъзмогнем ежедневието и уеднаквяването. Някои стават и си лягат все едно са на бал, други складират и спомени, и дрехи дълбоко в историята. Всички се приспособяват според пред- или на-ложената отливка на това какъв човек можеш да бъдеш.

Казват, че литературата, писането и думите са най-важни в такива ситуации – служат за сплотяването на обществото – като бягство, но и като пътеводител. Уви, моите думи най-вече водят до изнервени спорове и съвети от типа ‘бъди по-широко скроен, момче!’. Явно загрижеността се заглушава от липсата на правилните думи и се запълва от насаждащото се чувство за нетърпимост.

България претърпява толкова тежка и жестока политическа (и културна) криза, а абитуриентите проявяват (на пръв поглед) безгрижност и празнуват. Но какво празнуват? И съответно, защо хора като мен непразнуват?

По пътя, по който сме се научили да прескачаме дадени плочки, сме загубили възможността за диалог между поколенията – просто сме много различни, истината на личната история непрекъснато воюва с представената ‘официална истина’, няма ги думите, нужни да опишат какво наистина е преживяно по отделните клони на твоето родословно дърво.

С това някак се наложи да свикнем, даже се появи и доза носталгия. Но най-неочакваното за мен е, че се загуби връзката между мен и моето поколение, т.е. хората без спомени за тоталитаризма. Първа степен абсолютно неразбирателство относно политически въпроси и неспособност за диалог; втора степен разрез на социалната среда и отдалечаване на приятели от детството; трета степен насилствено съжителство; четвърта и последна степен – онемяване. Вече няма какво да ни съедини, връзката окончателно е прекъсната и се засилва все повече колкото по-малки стават абитуриентите.