Великите битки, променили историята: Мохач (1526 г.) – краят на Средновековна Унгария
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
Много са държавите по света, чието съществуване започва след някоя велика битка. Далеч по-малко са онези, за които можем да кажем, че държавността угасва след само едно паметно сражение. Именно такъв е случаят със средновековна Унгария. Създадена в края на IX век след като българите изгонват маджарите от днешна Украйна, Унгария съществува като водеща сила в Централна Европа през следващите 600 години.
Приемането на християнството от Св. Ищван (Стефан) ок. 1000 г., е свързано и с налагането на обща писменост – латинския и оформянето на собствени закони. Маджарите се трансформират от варвари-завоеватели, в носители на цивилизация и високи духовни традиции, които разпространяват в Централна и Източна Европа. Макар и ударени сериозно от монголското нашествие през 1240/41 г., унгарците успяват да се стабилизират и да се утвърдят като най-голямото си силно кралство Централна Европа през XIII и XIV век.
Преломно за развитието на кралството се оказва петнадесетото столетие. Прекъсването на династията на Арпадите, води до оспорването на унгарската корона между няколко враждуващи рода, подкрепяни от различни фракции сред аристокрацията. Това напрежение достига своята кулминация в средата на XV век, когато Ягелонската династия и Хабсбургите се борят за надмощие в Централна Европа.
За кратко време Владислав Ягелонски успява да обедини Литва, Полша и Унгария в една огромна персонална уния, но тя се разпада веднага след смъртта му в битката при Варна (1444 г.). През следващите 20 години, Унгария се оказва арена на непрекъсната гражданска война, подклаждана и от прилива на чужди амбиции и ресурси, наливани в конфликта. В последна сметка, победител излиза трансилванския аристократ Матиаш Корвин (1458-1490 г.), син на легендарния Янош Хуняди.
Корвин успява да се наложи над аристокрацията със сила, а военните му успехи срещу османците, Австрия и Бохемия (Чехия), превръщат Унгария в първостепенна регионална сила. Победите на Корвин идват на висока цена – хазната е обременена с тежки данъци, а краля е принуден да изстисква все по-големи ресурси от населението. Същевременно, за да погаси преките си дългове, Корвин разпродава кралските земи на аристокрацията, лишавайки короната от основните й доходоносни територии.
Когато крал Матиаш умира през 1490 г., унгарската аристокрация е твърдо решена да не допуска нов силен владетел на престола. Професионалната армия от наемници – т. нар. Черна армия, изградена от Кровин, е разпусната. Короната е предложена на Владислав Ягелонски, който до тогава управлява Бохемия. Владислав, наричан от унгарците Уласло II „Добрето“ понеже отговарял с „добре“ на всички предложения, които аристокрацията му давала, на практика се превръща в марионетка на нобилитета. Това води до отслабване на централната власт, занемаряване на отбраната по границите и засилване на сепаратизма на част от аристокрацията.
Всички тези фактори се съчетават фатално с надигането на османската заплаха, идваща от Балканите. Смъртта на Матиаш Корвин и управлението на Владислав II съвпадат с период на относително спокойствие по южните граници на Унгария. Османския султан Баязид II (1481-1512 г.) предпочита да не води завоевателни кампании и се задоволява с изпращането на нередовни османски части, които да грабят граничните зони на Унгария, но без да представляват реална заплаха за християнското кралство.
Подобна тенденция се наблюдава и при следващия османски владетел – Селим I (1512-1520 г.) Той фокусира вниманието си към Близкия Изток и Балканите остават второстепенна цел за падишаха. Това измамно спокойствие от ок. 30 години, създава у унгарските благородници усещането, че с османските проблеми вече се е приключило. Нещата стигат до там, че през 1514 г. опитът за кръстоносен поход срещу османците, се изражда в кървава гражданска война между аристокрацията и селячеството. Конфликтът окончателно ликвидира политическото единство в Унгария и води до икономическа криза, която връхлита страната в доста опасен момент.
През 1520 г., на османския престол се възкачва Сюлейман I (1520-1566 г.), който за разлика от своя баща Селим, има ясните намерения да продължи експанзията на Полумесеца в Европа. Първата му кампания е насочена срещу ключовата крепост Белград – единствената, която легендарният му пра-дядо Мехмед II Завоевателя, не е успял да подчини.
Османските войски, които не срещат никаква сериозна съпротива от унгарците, превземат ключовия град и по този начин отварят възможност за нашествия по долината на р. Дунав. През 1522 г., Сюлейман изпраща войските си срещу о. Родос и ликвидира владението на рицарите Хоспиталиери. Година по-късно, Портата изпраща ултиматум до Унгария, в който се настоява кралството да се признае за васал на Османската империя.
Владислав II вероятно би казал „добре“ и на това предложение. Не така вижда нещата неговият син Лайош II (1516-1526 г.). Израснал с рицарските легенди за чест и геройство, Лайош е млад, самонадеян и амбициозен. Едва навършил годините, в които сам да заеме трона (той е роден 1506 г. в онази епоха кралете поемали властта на 16 – т.е. 1522 г.), Лайош няма намерение да превива коляно пред чуждоверците. До него застава и съпругата му Мария Австрийска (родена няколко месеца преди Лайош). Двамата младежи са започнали активна програма по възстановяването на кралската власт в Унгария и стабилизирането на държавните финанси. Трябват им само още няколко години, но през 1526 г., времето за реформи изтича.
Разярен от отказа на унгарците да зачетат неговото върховенство, Сюлейман събира голяма армия – вероятно ок. 70 000 войници, следвана от още толкова занаятчии, слуги, проститутки, момчета за всичко и търговци и потегля през Пловдив, София и Ниш към границата с Унгария. Лайош II е решен да не се предава и обявява сбор на всички войски в кралството. Това е и момента, в който съдбата на Унгария е заложена на карта.
Краля събира под знамената си ок. 25 000 войници. Същевременно, управителите на Трансилвания – Янош Заполя и на Хърватия – Фран Кръсто Франкопан организират допълнителни войски, наброяващи поне още 30 000 души. От Бохемия и Австрия също се събират подкрепления, изпратени от Фердинанд Австрийски – брат на унгарската кралица Мария. С малко повече късмет, християните биха могли да съберат войска, приблизително равна по численост на османската.
Лайош обаче е убеден от своите придворни да не чака подкрепленията, за да не изпусне инициативата и да не допуска навлизането на османски войски дълбоко в унгарска територия. Специално е подбрано и място за причакване на мюсюлманските войски – в равнината край Мохач, където пътя от Белград към Буда навлиза в блатиста местност, в която османците няма как добре да разгърнат своята многочислена конница.
Унгарската пехота, съставена от местни войски, германски, италиански и испански наемници и полски контингенти, се строява в центъра, докато фланговете са заети от ескадрони от тежка и лека кавалерия, преди всичко организирани от унгарските аристократи. Лайош разполага с известен брой оръдия, а пехотата му е въоръжена с аркебузи.
Османските войски са принудени да се разтеглят в по-дълга походна колона заради пресечения, блатист терен. Тимариотите заемат авангарда, следвани от капъкулу и нередовните части. Османците имат значително числено предимство, но нямат възможност да го приложат в цялост с оглед на неудобния терен. Те също разполагат с голям контингент огнестрелна пехота (еничарите), както и значителен брой оръдия – според някои източници над 300.
В утрото на 29 август, 1526 г. унгарските войски се строяват перпендикулярно на главния път, за да пресекат възможността за напредване на врага. Османските войски пристигат на бойното поле между 12 и 15 часа, което означава, че унгарците прекарват цялата сутрин застанали на позиция под парещите лъчи на лятното слънце. За османците изминаването на 10 километра в лятната горещина преди да се доберат до бойното поле също се оказва сериозен проблем. Сюлейман дори обмисля да разположи временен лагер край полесражението и да изчака следващия ден. С тази задача, той изпраща напред румелийските тимариоти, които да изградят укрепена позиция в равнината.
В тази ситуация Лайош има два варианта – да атакува незабавно османците докато са разделени на части или да изтегли войските си и все пак да изчака подкрепленията от Трансилвания и Хърватия. Кралят, следвайки съвета на част от генералите си, решава да действа и изпраща тежката си кавалерия срещу тимариотите. Атаката на унагрските рицари води до пълен разгром на по-леко снаряжените османски конници.
В този ключов момент, вместо да продължат атаката срещу все още строяващите се вражески пехотинци или да се изтеглят обратно към основната си позиция, унгарците се засуетяват в разграбване на вражеския обоз. Макар и нелогично то днешна гледна точка, подобен ход има просто обяснение – голяма част от прихода на войниците за службата им се полага като придобита на полесражението плячка. Това означава, че за мнозинството в тогавашните армии, основния приход, за който рискуват живота си не идва от командира им, а от разграбването на разбития противник.
В онзи момент обаче забавянето се оказва фатално. Докато унгарските рицари се суетят, османската пехота открива огън по тях с аркебузи, а скоро в канонадата се добавят и оръдията. Рицарите са разгромени, а османците получават шанса да разгърнат по-добре собствените си войски и да атакуват унгарците челно и по фланговете. Численото превъзходство от 2.5:1 си казва думата и към здрач, унгарските войски са напълно разгромени, като поне 14 000 падат убити на бойното поле.
Крал Лайош се опитва да се спаси с част от конницата си, но в бесния галоп е хвърлен от седлото при пресичането на потока Челе и под тежестта на бронята си се удавя в реката. Тялото му е намерено в последствие и погребано. Междувременно Сюлейман не вярва, че е успял с един удар да прекърши цялата унгарска армия о още седмица не смее да напредне на север от Мохач, очаквайки че врагът ще се прегрупира и ще го нападне със всички сили.
Битката при Мохач завършва с пълен разгром за унгарците. Смъртта на краля предизвиква нова тежка династична криза, в която Янош Заполя и кралица Мария Австрийска започват гражданска война по между си, борейки се за престола. Заети да делят унгарското наследство, християните сякаш забравят за Сюлейман и османската заплаха.
През следващите 15 години, унгарските земи се превръщат в кървава арена на династични и междуверски борби, довели след себе си разруха и нищета за местното население. В крайна сметка, през 1541 г., Унгария е поделена на три. Ок. 50% от земите й са анексирани от османците, а останалата половина е разделена на две относително равни части – най-западните земи са присъединени от Австрия, а най-източните се оформят като зависимото от османците княжество Трансилвания.
Рухването на Унгария отваря пътя на османците към Централна Европа. До 1700 г., османските армии остават о0сновна заплаха за бъдещето и сигурността на днешните Австрия, Словакия и Словения. С краха на средновековна Унгария, започва един от най-великите конфликти в историята на света – войната между Хабсбургската и Османовата династии.
