Експериментите са важна част от развитието на науката. Те помагат за разработването на лекарства, създаването на изобретения и разбирането на човешкото поведение.
Не винаги обаче те се увенчават с успех и позитивен резултат. Пример за това е Станфордският затворнически експеримент.
Станфордският затворнически експеримент e социално-психологическо проучване, проведено през 1971 г. В него студенти стават затворници или надзиратели в симулирана затворническа среда.
Експериментът е финансиран от Службата за военноморски изследвания на САЩ. Неговата цел е да се измери ефектът от ролевите игри, етикетирането и социалните очаквания върху поведението в продължение на две седмици.
Над 70 младежи, всичките от които мъже, се отзовават на обявата за "психологическо проучване на затворническия живот" срещу скромно заплащане. От тях 24 са одобрени да участват в експеримента.
Студентите са разделени на равен брой надзиратели и затворници. На пазачите е наредено да не малтретират физически затворниците. Освен това им са раздадени слънчеви очила, за да избягват директен зрителен контакт.
Затворниците са "арестувани" и настанени в симулиран затвор в мазето на университетска сграда.
Те са подложени на унижения, целящи да симулират средата на истински затвор. В съответствие с намерението на провеждащият експеримента професор Филип Зимбардо да създаде много бързо "атмосфера на потисничество", всеки затворник е накаран да носи "рокля" като униформа и да носи верига, заключена с катинар около единия глезен.
Всички участници в експеримента са наблюдавани и записвани на видео. На втория ден затворниците вдигат бунт.
Надзирателите от своя страна разработват система от награди и наказания, за да се справят със затворниците. През първите четири дни трима затворници са толкова травмирани, че се наложило да бъдат освободени.
В хода на експеримента някои от надзирателите стават жестоки и тиранични. Редица от затворниците пък изпадат в депресия и дезориентация.
Въпреки това, едва след като външен наблюдател се появива на мястото и регистрира шок, Филип Зимбардо прекратява експеримента, едва шест дни след началото му.
Ден 1
Експериментът стартира на 15 август 1971 г. "Затворниците" са арестувани от студентските си общежития. Те умишлено не са информирани предварително за това, за да има елемент на изненада.
Полицаите прочитат правата на затворниците и дори им вземат пръстови отпечатъци. Всички тези действия са заснети на видео от репортер на местна телевизионна станция в Сан Франциско, използващ колата на Зимбардо.
Междувременно трима пазачи се подготвят за пристигането на затворниците. Престъпниците са конвоирани до фалшивия затвор с вой на сирени.
В "затвора на окръг Станфорд" те са щателно претърсени, съблечени са и са им дадени идентификационен номер и униформи.
Надзирателите са инструктирани да се обръщат към затворниците с идентификационните им номера, вместо по име.
Ден 2
Около 02:30 часа затворниците вдигат бунт. Недоволството им е породено от звъна на полицейски палки и надуването на свирки от страна на надзирателите, които не им позволяват да спят.
Затворниците отказват да напуснат килиите си, за да се хранят. Освен това те късат етикетите си с номерата, сваляли шапките си и започват да нагрубяват пазачите.
В отговор надзирателите използват пожарогасителите срещу затворниците, за да възстановят реда. Тримата резервни пазачи са извикани, за да помогнат за възстановяване на ситуацията в затвора.
Надзирателите свалили всички дрехите на затворниците, махнали матраците от леглата в килиите и изпратили главните подстрекатели в изолатора.
Ден 3
На третия ден от експеримента охранителите решават да наградят престъпниците, имащи второстепенна роля в бунта.
Трима затворници прекарват време в "добрата" килия, където получават дрехи, легла и храна, неща, от които останалите са лишени. Дванайсет часа по-късно те се връщат в старите си килии, където тези удобства липсват.
Междувременно охранителите получават зелена светлина да злоупотребяват с властта си, за да унижават затворниците. Те карат затворниците да броят и да правят произволни лицеви опори, ограничават достъпа им до баните и ги принуждават да се облекчават в кофа в килиите си.
Тридесет и шест часа след началото на експеримента напуска първият затворник - Дъглас Корпи. Той получава психически срив. Виждайки страданията му, организаторите го освобождават.
Ден 4
Виждайки как надзирателите разделят затворниците въз основа на доброто или непокорното им поведение, те започват да се дистанцират един от друг.
Участниците в бунта вярват, че другите затворници са доносници. Останалите пък смятат бунтовниците за заплаха за статуквото, тъй като искат да си върнат леглата и дрехите.
На четвъртия ден още един от участниците напуска експеримента. Това е затворник 819. Мъжът започва да плаче в килията си.
Свещеник пристига, за да говори с него, но затворникът отказва. Вместо това иска да извикат лекар. Зимбардо и "охранителите" убеждават останали затворници да нападнат вербално затворник 819, като го обвиняват, че е извършил "лоши неща".
Чувайки обвиненията мъжът се сринал психически и е освободен от експеримента.
Ден 5
Петият ден от Станфордския затворнически експеримент е предназначен за свиждания, за да се симулира пребиваването в затвор.
Зимбардо и надзирателите карат посетителите да чакат дълго време, за да видят своите близки. Само двама посетители успели да видят един затворник и то само за десет минути, докато охраната ги наблюдава.
Родителите на младежите се загрижили за благополучието им и дали имат достатъчно храна. Някои майки и бащи си тръгват с планове да се свържат с адвокати, за да бъдат децата им предсрочно освободени.
В същия ден колегата на Зимбардо, Гордън Х. Бауър, пристига, за да провери експеримента.
Кристина Маслач също посещава затвора същата нощ и е разстроена, след като наблюдава как охраната малтретирала затворниците, принуждавайки ги да носят торби на главите си.
Тя отправя остри критики към Зимбардо за липсата на грижовен надзор и неморалността на изследването. Нейното мнение го подтиква да прекрати специалното проучване.
Ден 6
Поради възраженията на Маслач, опасенията на родителите и нарастващата бруталност, проявена от охраната по време на експеримента, Зимбардо прекратява изследването на 6-ия ден.
Професорът събира участниците, за да ги уведоми, че експериментът е приключил. След това прави информиран разбор, първо с всички затворници, след това с охраната, а накрая всички се събират, за да споделят своя опит.
Станфордският затворнически експеримент веднага е подложен на критики по методологични и етични причини.
Зимбардо признава, че по време на експеримента се е чувствал по-скоро като затворнически началник, отколкото като психолог-изследовател. Според него "социалните сили и екологичните условности" са накарали охраната да се държи лошо. Други обаче твърдят, че рекламата на експеримента е привлякла хора, предразположени към авторитаризъм.
Един положителен резултат от проучването е, че то променя начина, по който се управляват затворите в САЩ.
Например, непълнолетните, обвинени във федерални престъпления, вече не се настаняват преди съдебния процес с възрастни затворници, поради риска от насилие срещу тях.
Станфордският затворнически експеримент става широко известен извън академичните среди. Той се превръща във вдъхновение за "Експериментът" , немски филм от 2001 г.
