Сицилианското отмъщение на Сиракуза е кошмар за Атина
Когато гърците стартират своята масова инвазия в Сиракуза, мнозина смятат, че това е краят на Сицилия. Това събитие се случва през 415 г. пр. Хр. с огромни надежди, че ще успеят да разширят империята си и да навлязат в Европа през две точки. Сицилия не може да реагира толкова бързо – необходимо е време, но желанието за отмъщение е толкова голямо, че само след 2 години нападателите ще се подготвят за пълното отстъпление. Това е не само едно от най-жестоките отмъщения, но и една от най-големите грешки във военната история. В рамките на 2 години домакините ще работят върху обгрижването на своите неканени гости и с помощта на вражеската кавалерия, гърците ще бягат в южните части на острова.
Последният опит е да успеят да стигнат до река Асинаро и да я пресекат безопасно. Именно там са очаквани от сицилианците и вместо спасение, откриват смъртта. Отчаянието принуждава повечето гърци да скочат във водата и да стигнат до другия бряг, докато други алчно пият вода. Точно този ресурс е лишил нападателите от жизнените им сили за водене на война. Онези, които излизат на другия бряг са пронизани от вражеските копия. Атаката е толкова безмилостна, че скоро реката става алена, а отстъпление няма. Легендата разказва, че в първите минути на голямата сеч, някои предпочитали да поемат последната глътка вода, преди да посрещнат меча. Краят на най-славната елинска експедиция приключва в кал и кръв.
Оцелелите са изпратени в робство и работят на каменни кариери или се продават. Новините достигат до Атина и седмици наред никой не може да повярва, че това е истина. Какво е довело до този резултат? Днес редица историци смятат действията за безразсъдни, но нека започнем от самото начало. Около 6 години след примирието със Спарта, Атина решава, че е време да предприеме нови действия. Мирът трябвало да продължи около 50 години и дори се подписва специален договор, ала не всеки ще го уважи. Няколко пъти се смята, че Сиракуза е много грешна точка за нападение – все пак популацията и силите са точно толкова сериозни, колкото и тези на Атина, но все пак е решено, че нападението ще се случи с помощта на флот, който да мине на запад през Йонийско море.
Никий – генералният държавник и съименник на договора, предупреждава атиняните да не поемат този риск и то срещу толкова силен противник, но никой не го слуша. За да имаме малко по-голяма представа за този исторически период, трябва да знаем, че Атина има твърде много врагове, като във всеки един момент, те могат да решат съдбата ѝ. Никий много пъти моли своите началници да помислят и да осигурят притежанията и ресурсите си, преди да се опитат да поставят ръка на други. Най-голям противник е Алкивиад. Жаждата му за слава и власт ще завърши славно с кървави загуби, но кой притежава този разум, когато мечтае да бъде възпят като пълководец и победител? И докато Никий иска мир, съветът на Атина го поставя начело на командването. Осъзнавайки рисковете, той иска повече хора, кораби и ресурс за водене на война, но знае, че това е невъзможна мисия. Остров Сицилия е както апетитна хапка, така и капан за абсолютно всеки.
Това е единственото, с което съветниците са съгласни и увеличават количеството хора и оръжие. Разумната експедиция вече е достигнала размерите на истинската катастрофа. По-рано сицилианските градове Сегеста и Леонтини са искали помощ от Атина, като защитник от Сиракуза и се смята, че по договор Атина трябва да защити интереса на онези, поискали помощ. А и след като се изсипе толкова голяма армия, когато последното копие се забие – войниците ще могат да грабят и да се наслаждават на всички плодове от войната. Сиракуза е избрана и по още една причина – неутрализирането ѝ премахва един от най-важните съюзници на Спарта. Те ще изгубят житото и военната сила, която ги защитава. Никой обаче не мисли за защитата, мотивите са заграбване. Атина мечтае за Италия и Северна Африка, визията за завладяването на елинския свят е и най-големият им порок. По изискване на управниците, нашествието ще се контролира от трима души Никий, Ламах и Алкивиад. Всеки един от тях е различен, но обединени под общ флаг, капитаните ще успеят да изпълнят мисията или поне така се вярва.
Никий е предпазлив, Ламах е ветеран с богат опит, а Алкивиад е герой с огнена страст, който винаги ще вдигне морала на армията. Общата цел не е достатъчна и тримата скоро се хващат за гушите, като затвърждават цялата катастрофа. 134 кораба отплават, превозващи около 5100 войника, още 480 стрелци с лъкове и около 700 души с прашки, както и още 120 леко въоръжени бойци с 30 конника. Всичко останало е храна и други необходими пособия – за нея има още 30 отделни кораба. Още преди да стъпят на твърда земя, командирите се срещат, за да изготвят план за действие. Никий препоръчва да се Нападнат Сегеста, за да се охладят страстите на Сиракуза и след това да започне разтоварването на войници и да се подтиснат местните, като корабите трябва да се върнат у дома.
Алкивиад не е съгласен с тази идея, той иска кървава война, която да го превърне в истински герой. Бързото напускане ще се смята за позор. Ламах пък е на мнение, че изненадата е на тяхна страна и веднага трябва да се удари основната цел, без да се търсят други стратегии. Корабите ще помогнат за нападението. Това ще унищожи моралът на противника. Ламах подкрепя ветерана и разумът губи и тази битка. Акустират в Месана, където започват да търсят съюзници, но никой в Сицилия няма намерение да ги подкрепи. Успяват да спечелят вниманието на Катана и там да създадат щаб. Малко преди зимата, всички гърци са на острова. Междувременно Алкивиад е призован обратно в Атина и е обвинен в светотатство, очаквайки присъда. Това не му пречи да избяга на връщане към Атина, да се крие в Италия и след това да помага на спартанците срещу някогашните си господари. Никий и Ламах установяват друг проблем – нямат достатъчно конници, с които да се бият. Всеки грък, който се опита да заграби храна или фураж е преследван безмилостно от домакините.
Липсата на кавалерия се оказва и най-жестоката грешка за нападателите. Катана не е завоевание, а просто примка, в която атиняните са се хванали. Директният сблъсък вече не е опция, следователно трябва да се действа с измама. Разпространяват се лъжи за напускане на острова. Агресорите вече болни и слаби и Сиракуза чака точно това – армията тръгва към Катана, без да подозира, че през нощта техният опонент е плавал в прикритието на мрака. След като Катана е празна, Сиракуза осъзнава, че в близост до стените вече са се изсипали неканени гости. Гръцката пехота няма никакви проблеми, но нито един командир не дава команда за щурм на крепостта – кавалерията изобщо не е изпратена в битката. Крепостните стени не се пробиват, а обсадата е безсмислена, все пак идва зима.
Атиняните отново събират своите сили и се връщат обратно в Катана. Изпращат се нови искания до Атина – за пари и кавалерия, но такава не е получена. Междувременно домакините просто преструктурират своята армия, укрепват още повече града и чакат пролетта, тогава идват и подкрепленията – 300 конника и 30 конни стрелци. С тях имат и още 400 коня за подсилване на настоящите части на Атина. След дълго чакане, най-накрая идва време и за по-сериозно сражение. Ламах бил щастлив, но не знаел, че Спарта получила една много добра новина – Атина е слаба. Информацията идва с любезното съдействие на Алкивиад. Цял пелопоненски флот е изпратен на помощ на остров Сицилия, докато останалите сили нахлуват в Атина. През 414 г. пр. Хр. е завладяна Епипола – скалното плато, с което се спира доставката на помощи от провинциите на Сиракуза. Атиняните строят крепост и се готвят за следващата по-сериозна стъпка. Сиракузците правят същото. Някои историци наричат тази война – стенна и има защо. Вместо победи на чисти сили, двете страни се опитват да събарят стени и да скъсяват дистанцията. За жалост Ламах пада при една от атаките и командването остава в ръцете на човек, който никога не е искал да се сражава. Още по-лошата новина идва с флота на спартанския командир Гилип, който охлажда всички останали амбиции за нападение. Бягството на атиняните остава единствено на север, но преди да се възползват от единствения прозорец, той също е затворен.
Акостирането при Химера с около 700 спартански пехотинеца, както и 2000 души помощна армия с кавалерия, слага край на всички съмнения. Пристигането на спартанците е в перфектно време, стената на атиняните е можела да затвори всички врати и Сиракуза е била на път да се предаде без провизии, но сега везните се накланят в друга посока. Изграждането на новата защитна линия означава и загуба на стенната война, но това не е единственото, което Атина ще изгуби. Никий е в немилост. Спартанците са перфектни моряци и са заобиколили неговите кораби, Сиракуза вече е обучила своя собствен флот и е готова за реванш. Комбинираните военноморски сили са палач за атинския флот и бързо се озовават на дъното. Бягството е невъзможно. Гилип иска всички възможни подкрепления от цяла Сицилия, притискайки провинциите да отделят колкото се може повече хора.
Никий изпраща писмо за помощ до Атина, разказва тежкото състояние в което се намира, редно е да се изпрати флот, който да ги подкрепи или изведе от адския остров. Дори пише, че е болен и трябва да бъде освободен от командване. Гарантира му се само спомагателен флот и нищо повече. В рамките на две години ще бъдат изпратени около 45 000 души и 216 кораба. С нови сили, спартанците вече точат мечове на около 20 километра от Катана. Жребият е хвърлен и Атина трябва да постигне велика победа или велик позор. През 413 г. пр. Хр. Демосфен пристига в Сицилия, за да види в какво състояние е армията. Никий се е преместил в Епипола до Голямото пристанище и разполага с три крепости. Неговата стратегия е морска. С помощта на спартанци, нападенията по суша и вода само повишавали избитите атиняни. Демосфен нарежда атака на цялата налична армия срещу Сиракуза.
Отново удря на камък. Решава да удари едно спартанско укрепление на връщане с надеждата, че все пак ще вдигне моралът на войската си. Атиняните не познават терена и хвърлят всичките си сили на грешното място и този позор не може да бъде изчистен. Демосфен иска да си ходи, Никий предпочита да се сражава, защото в Атиина ще го очаква съд. Изсипването на кораби в Голямото пристанище не оставят много място за маневриране и скоро всички битки се водят на абордаж, сякаш са твърда земя. Атинският флот е разбит, докато армията чака на брега и гледа как лодките им потъват една след друга, заедно с шансовете да се евакуират. До ушите на Никий достига информация, че се готвят засади по пътищата, следователно остават на брега още един ден. Армията събира всичко, което може да вземе със себе си.
Междувременно сиракузците заемат стратегически позиции и режат всички пътища за евакуация. 40 хилядна армия напуска бреговете в търсене на надежда за живот. Демосфен се предава много по-рано, заедно с 6000 души. Никий предлага сериозен откуп, за да бъде пуснат с армията да си тръгне, но отговорът е смях и подигравки. Останали без ресурси, единствено близката река е надежда за облекчение на мъките, но дори не подозират, че същата ще бъде много кървава.
Снимки: Wikipedia
