Първата Руско-чеченска война за независимост е повторение на всичко случващо се в Украйна
Рамзан Кадиров се представя като един от най-благодарните хора на Владимир Путин. Често самият той ще посочи, че някога е бил спасяван и държавата му съществува именно благодарение на руския президент. Не е ясно какво точно спасение има, след като редица хора в Чечня продължават да смятат именно Кадиров за най-големия проблем на страната. Истината е, че страни като Чечня и Беларус показват съвършената дипломация – тоест нулева – наследявайки някогашните практики на СССР.
Чечня има много трески за дялане, обществена тайна е, че реалната руска мафия е практически чеченска. След разпада на източния блок започна да се говори за независимост, но се оказа, че докато свободата може да се предложи на отделни страни, Чечня не се намира толкова близо до полъха на демокрацията.
Това беше доказано с първия конфликт за периода от 1994 до 1996 г. Тогава Русия използва добрите стари практики, за да обагри земята в кръв, посочвайки, че това е един от най-старите конфликти между християни и мюсюлмани. След близо две години в една съвършена партизанска война, чеченците излязоха победители и можеха да се наричат автономна република, поне за известно време.
Страната се намира по северния фланг на Кавказ – огромната планина с над 1200 километра дължина се разпъва от изток на запад през Каспийско море чак до Черно море и създава естествената граница между Европа и Азия. Това разстояние се дели от Грузия на юг, Русия на Север и Дагестан и Угешетия на изток и запад. Популациите в голяма степен са етнически чеченци и руснаци. Исляма се смята за официална религия, но редом с него винаги ще открием и православието. Както обикновено се случва, включително и някога с Кавказко-българското кралство е, че Русия не може да приеме историята на някои от най-старите племена – включително и Нокчия.
Ако обърнем внимание на историята на Русия днес, то най-вероятно трябва да изучим всички военни експанзии и нападения над страни, които не просто трябва да бъдат унищожени, а напълно заличени. Атаката на Русия през 1994 г. дори не може да се смята за нещо ново. Историята напомня, че още Петър Велики през 1722 г. започва военни действия през Кавказ. Около 6 десетилетия по-късно и самите чеченци ще се опитат да се откъснат от руската напаст, когато силите на Катерина Велика ще минат, за да напомнят, че няма връщане назад. През 1870 г. Чечня е анексирана, при това след години в кръвопролития. Сблъсъкът на мюсюлмани и християни не е адекватен, това е чистата омраза между чеченци и руснаци.
През 1944 г. Съветското правителство ще премине всички граници и ще започва да създава нови републики, включвайки територията на Чечня с Ингушетия. Двете страни и жителите там не само не са съгласни, но дори отказват, но когато Сталин заяви, че са били съюзници на нацистите, макар и да не са, решението е взето. За историята ще допълним, че чеченци и ингуши – десетки хиляди от тях – се записват в червената армия за борба срещу германците, а не обратното. За пореден път се изселват мюсюлмани от своите законни територии в Централна Азия и с това приключва абсолютно всичко.
Операция Лентил започва на 23 февруари и повече от половин милион чеченци ще напуснат страната, заедно с още 90 хиляди ингуши. Изпратени са на повече от 3200 километра от дома. Мнозина умират по пътя заради влошените условия, а самите влакови композиции спират за изхвърляне на труповете в снеговете – нищо повече от това. Точно това се случва и в Киев, когато се твърди, че са изведени мюсюлмани и татари, но историята и корените им посочват, че това са българи, които някога са били прогонени.
От изпратените в изгнание за 13 години, руснаците ще твърдят, че жертвите са около 1/3. Чеченците твърдят, че повече от половината умират от болести, глад, излагане на студ и епидемии. Надеждата и светлината на тунела се появяват през 1957 г. със смъртта на Йосиф Сталин. Най-накрая и оцелелите могат да се завърнат обратно у дома. Ще бъдат необходими още 60 години, за да може европейския парламент официално да обяви депортацията като вид геноцид.
Очевидно е, че Чечня никога не е имала късмета да се откъсне от съветското влияние, впрочем малко са страните, които могат да се отделят от влиянието. С падането на СССР през 1991 г. идва времето за повече надежда. Ребрандираната Руска федерация има възможност да демонстрира напредналост и развитие, малко повече свобода и почитане на правата.
Борис Елцин не е на същото мнение, но поне започва да разглежда страни като Украйна, Грузия, Беларус, Молдова, Литва, Естония, Латвия, Казахстан, Кюргистан, Таджикистан, Тюркменистан, Узбекистан, Азарбейджан и Армения, които едни след други ще започнат да искат своята независимост. Вместо да се даде свободата и Елцин да се превърне в лицето на XX век, което позволява на Европа, а и света, да тръгнат смело напред в едно ново и по-светло бъдеще, бившият президент се притеснява, че и други може да поискат точно това.
Чечня прави точно това и след като на 6 септември стартира своя военен преврат, използвайки услугите на съветския генерал на ВВС Джохар Дудаев. С негова помощ гражданите най-накрая успяват да свалят порочното правителство и започват да искат своята независимост, позовавайки се на организирането на честни избори.
В отговор на толкова изненадващия ход, Елцин бързо обявява резултатите за невалидни, обявява военно положение и изпраща военни сили, които да превземат Грозни. Единственият проблем е, че чеченците не са вчерашни и след като имат генерал, който да организира защитата на града, руските сили могат само да се приберат у дома.
През март 1992 г. Елцин представя нов договор, в който се посочват всички 20 етнически републики, които могат да се включат в нов съюз. 18 от тях го подписват, но Чечня отказва, позовавайки се на своята независимост, създавайки свой нов флаг и национален химн. Очевидно е, че тази страна няма никакво намерение да се предаде толкова лесно.
За съжаление има една сфера, в която никой не е бил подготвен за противодействие – шпионските игри. За периода между 1991-1994 г. Чечня започва да се разкъсва вътрешно и напрежението достига нивата на неофициална гражданска война. Сраженията се водят между чеченци и етнически руснаци, както и между почитатели на Дудаев и негови опоненти. След два неуспешни опита за сваляне на правителството, Дудаев разпуска парламента и се обявява за диктатор.
Осъзнавайки, че няма да се справи, неговата тайна мисия е да реструктурира парламента, за да може най-накрая да реши и проблемите с руснаците. Преди обаче да преговаря с Москва, Елцин вече е задвижил своята военна система. Опозицията е заредена с модерно за времето си оръжие, изпратени са войници и средства. Елцин изпраща и руски самолети без отличителни знаци за бомбардировката на Грозни.
С помощта на професионална армия, противниците два пъти нападат града и два пъти са отблъснати. Това е пирова победа за Дудаев. Приятна изненада за зрителите е, че чеченската национална гвардия успява да залови няколко дузини руски войници, партизани и агенти. За наказание същите трябва да минат на парад през главната улица, за да бъдат показани.
С отворената опозиция и хвърлена ръкавици, Елцин поставя нов ултиматум в края на ноември, нареждайки всички враждуващи фракции да се разоръжат и веднага да се предадат. Дудаев отказва и с това Русия започва тежката бомбардировка над Грозни и различни военни цели. На 6 декември Дудаев и руския военен министър Павел Гранчев обявяват, че военните дейности ще бъдат прекратени. Гаранциите са бързо нарушени, защото само след 5 дена става ясно, че повече от 40 000 руски войника влизат в страната, подкрепяни от танкове, самолети, хеликоптери и бойни кораби.
За Елцин това е само помощ за бързото разоръжаване на незаконните военни формации, както и поставянето на конституционен ред в Чечня за запазването на териториалната цялост на Русия. Грачев от своя страна също бърза да напомни, че само един десантен батальон ще може да смаже съпротивата на Дудаев и то за няколко часа. Години по-късно ще продължаваме да слушаме подобни легенди за военни операции и денацификация, които отново ще се провалят главоломно. Това, което трябва да започне и приключи за няколко часа ще стане дълга и кървава война, продължаваща повече от 21 месеца.
На 11 декември 1994 г. Елцин дава зелена светлина за трета атака над Грозни. Инвазията не започва блестящо, някои от високите кадри в армията на Елцин ще побързат да подадат оставка и да изразят своето несъгласие.
Военните сили на Русия успяват да неутрализират почти веднага всички самолети, с които Чечня разполага. Руската федерация очаква бърза капитулация, с която Чечня ще продължи да играе ролята на сателит, но генералът има други планове. По това време се твърди, че войната в Афганистан е доказала нещо много важно – руската бойна машина е с ръждясали скорости, стар двигател и течащо гориво. Прогресът на бойните действия е изключително бавен. Още в самото начало руските войници не могат да се похвалят с особен морал. Повечето са събрани с наборна комисия и са изпратени на фронта.
Огромна част от новите бойни единици ще се постараят да не изпълняват заповеди, да саботират своето оборудване и да не влизат в боя. Повече от 800 войника и офицера просто отказват да участват в тази война. Около 83 от тях ще бъдат разжалвани и изпратени на военен съд. Останалите са уволнени. Един от най-високите военни офицери лейтенант-генерал Лев Рокхлин ще откаже своя орден „Герой на Руската федерация“, защото е трябвало да се сражава в този конфликт.
Чеченските бойни единици се оказват изключително бързи и маневрени, като на своя територия могат да се справят с численото превъзходство на опонентите си. По стара традиция, Русия използва своята тежка артилерия и бомбардировки, за да избива цивилни. След превземането на летището на Грозни на 29 декември, руснаците изпълняват една от най-свирепите си атаки, извършена на Нова година. По това време чеченците не спират да строят бункери и да се защитават, но светкавичната атака ще успее да отнеме живота на хиляди цивилни чеченци, някои от тях дори са етнически руснаци.
По данни на историци, това е най-тежката бомбардировка след тази в Дрезден. Едва през 2022 г. ще се повтори опита и ще станем свидетели на още по-свирепа война в Украйна. Въздушната атака идва с нападение и по земя. Стотици бронирани машини и артилерия също ще изсипят гнева си по столицата. След като новогодишната заря приключва, разузнаването допуска една много страховита грешка – чеченските бунтовници ги очакват.
Веднага след като войниците влизат в града, няма улица, от която да не са посрещнати от огън. С цената на много животи, нападателя е изтласкан от града, а британския журналист Анатол Левиен ще посочи, че чеченците са били бронирани и не са се спирали пред нищо, за да изколят изродите, които са дръзнали да ги сломят. Броят на руските жертви по време на това нападение надвишава 1000. Ранените и заловените в следващите две денонощия са много повече.
Трагедията продължава да се разраства. На 18 януари с 1995 г. с кански мъки и много напъни, руснаците успяват да превземат президентството, от което са останали само руини. Въпреки големият им успех, те не могат да заявят, че са превзели града. Навсякъде се водят сражения и чеченците изобщо не се трогват от факта, че са изгубили етично войната. Едва към началото на март ще бъдат принудени да напуснат града и да продължат своята война на друг фронт. Зад голямото „освобождение“ на Русия стои живота на 25-30 хиляди цивилни, а от тях над 5000 са деца.
По това време и руснаците вече не разбират идеята зад тази война и започват публично да отхвърлят нуждата на подобно сражение. Горбачов ще нарече тази война „унизително кърваво приключение“. Няма да е единствен, немския канслер Хелмут Кол ще нарече руската инвазия „чиста лудост“.
Междувременно руските сили продължават своето дръзко клане и нападат градове и села на юг, насочвайки се към планинския регион на Чечня. С всеки следващ ден се повишава и броя на човешките жертви. Започва да се говори за кражби, изнасилвания, мъчения, етническо прочистване и други. Войниците не позволяват на цивилните да бягат от военните зони и спират доставките на хуманитарни помощи.
Журналистите са нападани и тормозени, като в този конфликт повече от две дузини са убити, макар и да носят своите отличителни белези. В началото на април пристигат и първите докладни, че руските войници са били постоянно под влиянието на наркотици и алкохол. В град Самашки са успели да убият повече от 100 души, при това без никаква видима провокация. Цивилните осъзнават, че вече няма да получат помощ от никого и сами започват да организират опозиционна съпротива, търсейки оръжие.
В този момент трябва да напомним, че чеченците също използват точно толкова брутални тактики. По време на войната те екзекутират всеки свален руски пилот на място, като не пропускат да се изгаврят с него. Сами елиминират цивилни, които са заподозрени в евентуално съдействие на руснаците. С удължаването на войната става ясно, че силите на Дудаев, макар и с военен опит от Афганистан, Абкхазия и Азарбейджан, не могат да обучат всички, които пристигат като доброволци.
Записаните са не само мъже, но жени и деца. Броят им започва да преминава хилядите, но освен тях пристигат кавказци, дагестанци, грузинци, араби, турци и украинци. Чеченски партизани започват да отвличат и пътнически превози, за да могат да влязат във вечерните новини и да разкажат какво точно извършва Руската федерация срещу тях.
До средата на юни 1995 г. руските екзекутори успяват да стигнат до южните части на планината, където се изправят срещу някои от най-свирепите чеченски крепости. Там подготовката на опитните кадри си казва думата. Високопоставеното командване не само е успяло да спечели време, но и да предостави необходимите военни ресурси, за да изгради една безмилостна армия.
Чеченците използват последната тактика, с която да събудят страстите. Пред хилядите доброволци заявяват, че това е една свещена война, в която Ислямът е обречен на победа и нищо друго. Вярващите призовават терориста Шамил Басаев, чиято съпруга и дете са убити при въздушно нападение на Русия, да обяви свещена война или още позната като Джихад! По това време негов боен другар на име Ибн ал-Кхатаб ще потърси помощта на Осама бин Ладен за оръжие. Благодарение на него са изпращани чеченци, които да се подготвят именно във военни лагери в Афганистан. Макар и това да е особено скъп евразийски халифат, резултатите започват да се усещат.
Руснаците също включват пропагандата и твърдят, че са изпратени, за да спасяват християните – никой не знае от какво точно, след като именно спасителите са убили повече християни от чеченците. Всяка страна превръща другата в демон. Религията намира своето място на бойното поле, но никой не е очаквал следващата стъпка.
През юни около 14 камиона с близо 200 тежко въоръжени сепаратисти с Басаев за командир, преминават Русия и пътуват около 120-130 километра към Будьоновск. Там окупират няколко от големите публични сгради и задържат 1500 заложника, както и още 150 деца. Една от взетите сгради е болницата на града. По пътя си са успели да стрелят свободно по улиците и да неутрализират всяка една съпротива. Басаев иска спирането на огъня в Чечня и започването на мирни преговори. Обсадата продължава три дни. Руските специални сили правят няколко опита да проникнат в болницата, но след всеки следващ започва екзекутирането на заложници пред камера.
На 18 юни Басаев влиза в разговори с руския министър председател Виктор Черномирдин, като срещата се излъчва на живо по руската телевизия. Преговарят за освобождаването на заложниците в опит да се сложи край на бомбардировките и провеждането на военни нападения. Терористът изисква да се изпрати делегация за мирни договори, докато той и неговите мъже трябва да се приберат безопасно в Чечня. Министърът се съгласява и Басаев се прибира у дома като национален герой. За кратко време има спиране на огъня – изненада и за най-големите критици. Това е и началото на терористичната война на Чечня, която ще продължи с години наред.
Телевизията не спира да показва осакатени тела, унищожени домове, сираци и някои от най-грозните картини в човешката история. Популярността на Елцин вече върви към абсолютната нула. Проучванията показват, че руснаците не виждат тази война като потенциална за спечелване и още повече осъзнават, че ситуацията им не може да бъде положителна. Чеченците пред телевизора също виждат какво правят руснаците и броят на доброволците за Дудаев започва да расте в геометрична прогресия.
Елцин не се отказва, той си мисли, че ако има мир, но без победа, най-вероятно ще изпрати грешното послание за света и отново продължава офанзивата си. Този път остава наистина попарен. На 6 март 1996 г. около 2000 чеченци успяват да нападнат Грозни – окупиран от руските сили. Техните нападения гарантират свежи доставки на оръжие и муниции. Многобройните партизански атаки над руски войници и колони продължава да повишава броя на жертвите.
На 21 април пристига и новината, че балистични ракети са успели да убият Дудаев. Преди да има време за размисли и предаване, чеченската сърптоива си издига нов президент и продължава войната. На 28 май става ясно, че Елцин или не разбира информацията, която получава или иска да излезе с някакви почести. Официално пред телевизията ще заяви, че е успял да постигне победа, макар и домакините да продължават изколването на армията му.
Най-звучния шамар идва на 6 август – около 3 дена преди изборите в Русия. Около 1500 чеченци нападат Грозни за пореден път и дори да нямат численото превъзходство – руснаците са 8-1, бунтовниците превземат града си, като избиват повече от 1000 руснаци в битката.
На 31 август военният секретар Александър Лебед и чеченския шеф на щаба Аслан Маскхадов ще подпишат спогодба, в която се прекратяват военните действия. Всички военни сили трябва да напуснат Грозни, а всички руски сили трябва да напуснат Чечня до 31 декември. В Кремъл на 12 май 1997 г. ще се подпише още един договор за автономията на Чечня. Руснаците осъзнават за първи път, че не могат да победят брилянтната партизанска война и безмилостния тероризъм, те винаги ще прегазват някогашните спомени от съветската военна машина.
Трудно е да се говори за загубите на Чечня в тази война. Те се борят на отделни клетки и групировки и имат достатъчно командири. Русия твърди, че жертвите са над 15 000 души, но чеченците и някои историци посочват, че загубите са около 4000.
Русия също твърди, че официално е изгубила едва 4000 войника в рамките на две години в сражения – цифра, на която никой не може да се довери. Загубите на цивилни се оценяват между 50 и 100 хиляди души. Броят на ранените надхвърля четвърт милион. Веднага след признаването на Чечня следва и поредната катастрофа – гражданската война продължава. По това време Владимир Путин използва всички възможности, за да продължи войната, като успява да инсценира терористични актове из цялата страна, убивайки около 300 цивилни и ранявайки още 1000.
През 1999 г. сагата продължава и този път Русия идва с подготвени войници и достатъчно сила. Чеченците са заети с гражданската си война и трябва да отстъпят. Грозни влиза в класацията на ОН като един от най-унищожаваните градове на планетата. След победата, тази страна започва да се управлява от руски закони, Рамзан Кадиров е избран от Путин и до днес продължава да го хвали като един от най-великите лидери, макар и да е ясно защо – една грешна стъпка ще го изпрати в невидение.
Единственият проблем е, че Кадиров няма никаква представа от война и някогашната славна бойна армия е забравена, особено след като няма генерал, който да ги командва, няма и Осама бин Ладен, който да обучава войници. Днешните чеченци се превърнаха в куриоз за социалните мрежи, а след като позорно напуснаха Украйна, повече не може да се говори за величие.
