Битката за Иво Джима: Защо беше нужна и защо беше толкова трудна
Дълъг малко над 6 километра и широк 3, Иво Джима е петънце на картата. Но в началото на 1945 г. този мъничък вулканичен остров е арена на някои от най-дивите битки през Втората световна война.
Към края на 1944 г. войната в Далечния изток се обръща решително срещу японците. Британците ги бяха принудили да се върнат в Бирма, докато в Тихия океан американците непрекъснато нападат японските острови, улавяйки няколко стратегически важни от тях.
Пленяването на Марианските острови в края на 1944 г. дава на САЩ база, от която да започнат бомбардировки на далечни разстояния над Япония, но бойните им самолети, които не могат да носят толкова много гориво, не успяват да придружат бомбардировачите на 5 000 километра общо в двете посоки. Тъй като Иво Джима се намира само на 1000 километра от Япония, се смята, че предлага идеална възможност за база на американските изтребители. Сформирана е оперативна група, която да го залови и е организирана двумесечна бомбардировачна кампания, за да се смекчат съпротивителните сили на острова.
Генерал Тадамичи Курибаяши, японският командир на Иво Джима, няма да се предаде без бой. Той превръща острова в крепост с обширна мрежа от ДОС, бункери и укрепени пещери, свързани с окопи и 20 километра подземни тунели. Бяха създадени стотици скрити артилерийски, минометни, картечни и снайперски позиции.
Дълговременно огнево съоръжение (ДОС) на линията „Зигфрид“ (отбранителна линия на Нацистка Германия)
Американското нападение е предшествано от тридневна морска бомбардировка, но това, както става ясно по-късно, не е достатъчно, за да има голям ефект над 20 000 японски защитници. На 19 февруари сутринта атаката започва. Изпратени от армада от близо 500 десантни плавателни съда и кораби, първите 8000 американски морски пехотинци се пръсват през прибоя върху плажовете в южната част на острова.
Морските пехотинци очакват бреговата линия да бъде силно защитена, така че са изненадани, когато попадат под слаб огън, когато нахлуват на брега. Но онези, които смятат, че това е така, защото предварителната морска бомбардировка е натиснала врага им, остават в шок.
Японците просто чакат плажовете да се напълнят с цели, преди да открият големия огън. Когато плажовете се задръстват от хора и превозни средства, те започват атака със своите минохвъргачки и артилерия върху откритите американски сили.
Американците не трябва да се борят само с тази буря от стомана – теренът също е срещу тях. Вълните са бурни, а стръмните плажове са направени от мека вулканична пепел, което затрудняваше шофирането или ходенето по тях и e почти невъзможно за копаене. Един морски пехотинец го сравнява с опита да изкопае дупка във варел с пшеница. На плажовете са убити и ранени почти 2500 морски пехотинци, но въпреки това до края на деня 30 000 американци вече са брега.
Защо няма бонзай атаки?
В предишните битки, чест японски отговор на вражеско настъпление е масова и често самоубийствена бонзай контраатака (Тенохейка Бонзай, буквално означава „10 000 години“ и е японският боен вик; по-късно съкратен на „Бонзай“). Американците очакват нещо подобно, но Курибаяши забранява на Иво Джима да има лесни цели. Вместо това японците остават в пещери и бункери навътре и чакат американските сили да дойдат при тях. На 20 февруари морските пехотинци нападат планината Сурибачи – спящ вулкан в южния край на острова.
Много от позициите на японските оръжия около подножието на Сурибачи са унищожени от военноморска стрелба, но в самата планина е друга история. Във всяко ДОС и всеки бункер японците се бият с изключителна решителност. В крайна сметка, след четири дни непрекъснат бой, малка група американски морски пехотинци достигат върха. При превземането на Сурибачи загиват 800 морски пехотинци, а това дори не е основната отбранителна позиция на острова.
Тя обаче поражда една от най-известните военни снимки, правени някога. Когато морските пехотинци достигнаха върха на вулкана, те поставят малко американско знаме на метален стълб. Този момент е заснет от щатния сержант Луи R Лоуъри, фотограф за Leatherneck, списанието на американските морски пехотинци. Тъй като обаче знамето е твърде малко, за да се вижда лесно, е взето решение да се замени с по-голямо. Тогава втори патрул от морски пехотинци се изкачва до върха и когато петима от тях, плюс един моряк, вдигат второто знаме, това е снимано от Джо Розентал от Асошиейтед прес. Неговата снимка постига незабавен успех и печели наградата Пулицър за фотография през 1945 г.
Второто издигане на американския флаг на планината Сурибачи. Снимка на Джон Розентал
Битката се проточва. Иво Джима бързо се превръща във смрадлива дупка с разлагащи се тела и крайници, лежащи на земята непогребани. Скоро целият остров е нападнат от огромни рояци мухи, добавяйки заплахата от болести към опасностите, пред които са изправени бойците. В крайна сметка американците са принудени да изпратят самолети, за да напръскат мястото с инсектицида ДДТ в опит да държат ситуацията под контрол.
Докато американските сили бавно напредват, капитан Иноуей се оказва отсечен с около хиляда от своите хора близо до Тачива Пойнт в източната част на острова и на 8 март, игнорирайки заповедите на Курибаяши срещу такова действия, той вади меча си и ги повежда на последно отчаяно нападение „банзай“ срещу американците. В хаоса на боевете, САЩ претърпяват близо 350 жертви, но на следващия ден са преброени близо 800 загинали японци. Иноуей е един от тях.
Към 11 март останалите японци са хванати в капан в района около Китано Пойнт в далечния север на острова и на 16 март генерал Хари Шмид обявява, че островът е осигурен. Дори тогава няколкостотин мъже все още се държат в укрепено дере, което американските морски пехотинци наричат „ждрелото“.
В ранните часове на 26 март, в последен акт на неподчинение, японците излизат от тунелите си, за да атакуват американските позиции. Смята се, че именно тогава генерал Курибаяши е срещнал смъртта си, въпреки че тялото му никога не е било идентифицирано, тъй като е премахнал всякакви отличителни знаците от себе си и се е бил като обикновен войник.
Само 216 японски войници са заловени по време на боевете (много от тях в безсъзнание или твърде тежко ранени, за да се самоубият). Последните двама – картечари от флота – най-накрая се предават през януари 1949 г., три години и половина след края на войната.
Какво се случва след Иво Джима?
Американците претърпяват около 26 000 жертви при завземането на малкия остров. Това е единствената голяма битка в Тихоокеанската война, в която американските жертви са повече от общия брой на загиналите японци.
Пет дни след прекратяването на боевете в Иво Джима САЩ предприемат мащабно нападение над много по-големия японски остров Окинава. В 12-седмичната битка над 50 000 американски войници са убити или ранени, над 100 000 японски войници загиват, както и подобен брой цивилни. Иво Джима и Окинава показват ясно на американците, а и на целия свят, докъде ще стигнат японците, за да защитят страната си.
