Сто милиона сестерции. Толкова изважда Тиберий от императорската хазна през 33 година, разпределя ги между подбрани банкери в Рим и нарежда да се раздават като заеми без лихва за срок от три години срещу залог на земя, която струва два пъти повече от взетата сума.
Сцената е описана подробно в шеста книга от "Анали" на Тацит - историк, който пише близо век след събитието, но работи със сенатските протоколи. Мярката действа - частните заемодатели се престрашават и възстановяват дейността си.
По-любопитно от развръзката обаче е началото. Кризата не тръгва от срив на пазара, а от закон.
Тиберий подновява стара разпоредба срещу лихварството, забравена от десетилетия, която задължава заемодателите да държат част от капитала си вложена в италийска земя.
Тацит отбелязва, че на практика няма сенатор, който да не я нарушава. Сенатът дава осемнайсет месеца срок, в който всеки да уреди заемите си според закона.
Точно този срок отприщва верижната реакция. Заемодателите не искат част от дълга, а цялата сума наведнъж, а длъжниците не могат да откажат, без да се посрамят.
Всички заемодатели едновременно искат парите си обратно, всички задлъжнели едновременно обявяват именията си за продажба, земята залива пазара и цената ѝ рухва.
Колкото по-голям е дългът, толкова повече земя отива за покриването му, а купувачи почти няма - защото и те са задължени да съберат съответната сума в брой.
Към това се добавя и нещо, което Тацит споменава мимоходом: имуществото на осъдените в процесите от онези години се разпродава, а постъпленията потъват в държавната хазна. Монетите не изчезват от страната. Изчезват от обращение.
А в недостига има пръст и самият император. Той е известен със скъперничеството си, събира огромни резерви и ги държи настрана от всякаква стопанска дейност - Светоний съобщава, че наследникът му Калигула прахосва за по-малко от година два милиарда и седемстотин милиона сестерции, оставени му от предшественика.
През 33 година сто милиона от тази хазна се връщат при хората. Недостигът се покрива със същите пари, чието събиране го е задълбочило.
Ударът не е само финансов. В Рим мястото в обществото се мери с имуществен ценз - за да си сенатор или конник, трябва да притежаваш богатство над определена стойност. Който продаде земята си на безценица, заедно с парите губи и званието си.
Всичко това не е инфлация, а нейната противоположност. Парите изчезват от обращение, всичко поевтинява спрямо тях; дълговете си остават същите, но се изплащат много по-трудно.
Само че Рим познава и другата крайност. Тя идва шест десетилетия по-рано. През 30 година преди Христа Октавиан внася в Рим съкровището на египетските царе и по думите на Светоний парите стават толкова изобилни, че лихвата пада, а земята поскъпва рязко.
Хиляда години по-късно, на другия край на света, се случва точно обратното: парите не изчезват, а стават твърде много.
Марко Поло описва как внукът на Чингис хан, Хубилай, прави пари от кората на черницата и не намира по-подходяща дума за това от алхимия. Листовете се подпечатват от чиновници, а отказът да бъдат приети се наказва със смърт - европеецът не може да повярва, че хартия върши работата на метала.
Хартиените пари обаче не са хрумване на хана - те се появяват два века и половина по-рано, далеч от ханския двор, в провинция Съчуан.
В Съчуан няма медни находища. Монетите се леят от желязо и стойността им е толкова ниска, че купуването на нещо наистина ценно означава и превоз на огромен товар.
Търговците намират изход: приемат желязо на съхранение и издават срещу него разписки, които тръгват от ръка на ръка вместо самия метал.
Отначало книжата се пускат от шестнайсет търговски къщи в Чънду. Част от тях фалират, следват съдебни спорове и през 1023 и 1024 година управлението на династията Сун национализира издаването на банкнотите и открива държавно бюро в града по предложение на местния управител Сюе Тян.
То пуска книжа с определени номинали, отпечатани в няколко цвята и с печати, за да се предотврати подправянето.
Всяка серия има срок на действие от три години, след което се подменя срещу такса, а зад пуснатите книжа стои резерв от монети.
Покритието обаче никога не е пълно и с времето намалява все повече - отпечатаните листове стават чувствително повече от желязото, което ги обезпечава. Причината е позната: войната.
Сун воюва дълго на север, разходите растат по-бързо от приходите, а нова серия хартия е най-бързият начин да се плати на войската.
Записи от началото на тринайсети век показват докъде стига това - към 1204 година банкнота с изписана на нея стойност хиляда монети се разменя на пазара за от сто до четиристотин.
Никой не обявява книжата за невалидни. Хората свикват с новата им стойност и продължават да ги употребяват - с тях все пак се плащат данъци.
Третият случай в тази поредица е и най-известният: през 1324 година Манса Муса минава през Кайро на път за Мека и раздава злато толкова щедро, че за месеци сваля цената му в града до най-ниското ѝ равнище от десетилетие.
В Чънду се умножават хартиите, в Кайро - самото злато. И в двата града хората откриват едно и също: колкото повече пари има в обращение, толкова по-малко струва всяка от тях.
Хората водят сметка на цените много преди Тиберий. Вавилонските астрономически дневници отбелязват в продължение на векове колко ечемик, фурми и вълна се дават за един шекел сребро.
През 164 година преди Христа армията на Антиох IV минава през Вавилония и зърното изчезва от пазара. За един шекел сребро дават 96 литра ечемик, а до ноември - само 69.
Тези колебания обаче тръгват от състоянието на реколтата и от войната. При кризите в Рим, Чънду и Кайро причината е друга - самите пари. Количеството им се променя и изворите го описват, докато се случва.
Хиляда години разделят първата от втората история, още три века - втората от третата. Общото е, че в нито един от случаите промяната в цените не е нечие съзнателно решение. Те се променят, защото се променя количеството пари.
Опитите да се поправи положението са различни - безлихвени заеми в единия край на света, нова серия хартия в другия. Работи само едното, и то е същото, с което започва тази история: сто милиона, върнати обратно в ръцете на хората.
