Говорещият провал на Томас Едисън
Почти век след смъртта му, малко неща от живота на Едисън има опасност да бъдат забравени – включително и толкова успешните му начинания. Архивите в Националния исторически парк „Томас Едисън“ в Ню Джърси съдържат приблизително 5 милиона страници оригинални документи за епичните подвизи на изобретателя в сферата на звукозаписа, филмите и електричеството – и неговите неуспехи – начинания в рудни мини, циментови къщи, електрически писалки и… говорещи играчки.
Така редом с неговата крушката с нажежаема жичка от 1879 г. – популярната емблема на 69-годишната му кариера като изобретател – се нарежда и един от най-интригуващите му неуспехи – неговата говореща кукла от 1890 г. Според Питър Либхолд, един от кураторите на изложба, посветена на Едисън, „Куклата представлява провалът на едно от божествата в областта на изобретенията.“ В крайна сметка Тимас нарича куклите своите „малки чудовища“. Либхолд пък, според когото те разказват съществена история за сложността и трудностите, които се крият зад изобретяването и иновациите, нарича куклите „славен провал“.
Тогава, както и сега, разширенията и приложенията на новите технологии имат социални ползи и печалби, но създават и проблеми. Въпреки че Едисън идентифицира играчките като един от начините да се възползва от развлекателния потенциал на своя фонограф, нестабилната повърхност за запис от калаено фолио не е икономически жизнеспособна. Необходимо е както разработването на звукозапис върху восъчен цилиндър от, наред с други хора, Александър Греъм Бел и собствените му подобрения на технологията, преди идеята да добие търговски потенциал.
Но Едисън е твърдо решен – той и неговите сътрудници ще произвеждат говорещи кукли.
В началото на април 1890 г. всяка кукла, излязла от обширната му работилница в Уест Ориндж, Ню Джърси, е висока около половин метър, тежи почти в килограма и има порцеланова глава и дървени крайници. В торса от калай на всяка кукла е вграден миниатюрен модел на фонограф като коничният му рог е насочен към грозд от перфорации в гърдите на куклата, а восъчната повърхност за запис е гравирана с 20-секундна песничка – една от редица популярни детски такива. Със завъртането на ръчна манивела, разположена на гърба на куклата, детето може да възпроизведе песничката в куклата.
Целият този процес е крайъгълен камък: говорещата кукла на Едисон бе първият опит за възпроизвеждане на звук с търговска и развлекателна цел. Това е и първият известен случай на лица, наети като озвучители – може би към 18 млади жени, които в специални кабини, шумно рецитират песнички, за да ги запишат за всяка кукла отделно.
Но веднага щом куклите напускат Уест Ориндж, жалбите заваляват: манивелата лесно се губи, игличката на фонографа лесно излиза от лехата си, восъкът често се счупи, а качеството на звука е лошо. „Хората ни връщат доста голям брой от ваши кукли и няма как да не помислим, че нещо не е наред“, пише през април 1890 г. представител на Horace Partridge & Co., доставчик на играчки в Бостън, до предприятието за играчки на Едисън. „Пет или шест наскоро ни изпратиха обратно куклите с оплаквания, че механизма вътре е разхлабени, някои не могат да говорят, а един клиент от Салем заяви, че след като я използва в продължение на един час, гласът в куклата става все по-слаб, докато накрая нищо не може да се разбере.“
До май, само седмици след пускането на куклите, Едисън ги изтегля от пазара. Точно колко кукли са продадени, остава загадка. Според една оценка около 2,560 може да са изпратени от Уест Ориндж за този кратък период; консервативните оценки предполагат по-малко от 500 бройки действително продадени на клиенти. Всеки случай, днес кукла Едисон е рядко съкровище. За тази, която се съхранява в колекциите на някой музей, се знае малко.
Бизнес записите на самия Едисън сочат, че 7 500 от напълно сглобените кукли не успяват дори да излязат от Уест Ориндж, а няколкостотин кутии с части са в готовност за сглобяване. Определени в един вестникарски материал от 1888 г. оптимистично като „Прекрасните играчки, които господин Едисън прави за хубави малки момиченца“, куклите са заклеймени едва две години по-късно, в друг вестник, заради „плоското, нечленоразделно хленчене“ на записите. Заглавие в Washington Post казва: „Кукли, които говорят: Те биха били по-забавни, ако можехме да разберем какво казват.“
