Спортни хроники: Не извръщайте глава. Не сменяйте канала. Тази битка не е само на Украйна
Спях, когато телефонът звънна. Беше майка ми. Погледнах часовника – беше 3:30 ч. през нощта. Никога не е на добре, когато майка ти ти се обади в подобен час, нали?
Мисля, че още в момента, в който телефонът звънна, част от мен вече знаеше. Никога няма да забравя датата – 24 февруари 2022 г. В продължение на седмици всички се страхувахме от това, но на никой нормален дори не му минаваше през ум, че наистина може да се случи. Но когато видях, че майка ми звъни, разбрах.
Плачеше. Каза ми, че блокът ѝ се тресе от експлозиите. Включихме телевизора и видяхме. Война. В Украйна.
Все едно времето спря. Почувствах се толкова безпомощен. И толкова виновен. Трябваше да бъда при майка си в Киев. Два дни по-рано имаше рожден ден и трябваше да се съберем за семейна вечеря със сестра ми и няколко приятели. Бях си купил билети и планирах да остана вкъщи между 19-и и 29-и, но заради някаква бумащина трябваше да остана в Англия. И смених полета си за 26-и.
Няколко часа след обаждането от майка ми приятели започнаха да споделят видеа в социалните мрежи. Руски хеликоптери летяха над родината ни, бомбардираха пътищата, мостове, летища; хора напускаха Киев. Само за ден хиляди зарязаха живота си в Украйна и се превърнаха в бежанци.
Бях в шок. Имам четири деца. Не мога да го разбера – представете си какво им е на тези хора. Най-малкият ми син е на осем. Как да му обясня какво се случва?
Няма да ви казвам колко пъти включвах и изключвах телефона от зарядното. Цял ден бях на телефона – с приятели, семейство, бивши колеги и съотборници. Чудех се дали са живи, какво става със семействата им, какво следва за тях сега, какво мога да направя, за да помогна? Започваш да се паникьосваш, защото, изведнъж, всяко решение, което вземеш може да струва човешки животи.
В един момент замръзнах. Обърнах се към съпругата си и ѝ казах: „Не знам какво да направя…“ Първата ми мисъл бе как да изведа семейството си от страната, но и майка ми, и сестра ми казаха едно и също – помня думите на майка си по телефона сякаш беше вчера: „Никъде няма да ходя. Това е моят дом.“
Същата вечер гледахме обръщението на президента Зеленски към хората. Посланието му бе ясно – каза ни, че няма да напуснем Киев, че трябва заедно да защитаваме земята си. Това е бъдещето ни сега. От нас зависеше дали страната ни ще продължи да съществува, или не.
В този момент всичките ти приоритети се променят, променя се начинът, по който гледаш на света. Какво е успехът? Дали е да спечелиш един мач? Или Шампионската лига? Да печелиш повече? Да имаш добър бизнес? Не, нищо подобно. Това са дребни проблеми. В този момент всичко избледнява. Успехът е свободата. Успех е да оцелееш.
В следващите дни започнахме да чуваме истории – за хора, които не само решават да останат, но и за такива, които се връщат, за да защитават родината си. Не мислят за последствията, просто знаят, че трябва да го направят.
Чувах за деца на по 20 г., които в продължение на часове сами охраняват пътища, и за такива, които е трябвало да защитават селата си от натрапниците. Чувах истории за хора, които спасяват съседите си от рушащите се сгради.
Чувах истории за съпрузи – мъж и жена, които отиват заедно в Ирпин, за да помагат в местната болница, докато бомбите не спират да падат върху града. Тръгваха и оставяха завещаваха на приятелите си: „Ако нещо се случи с нас, ще трябва да се погрижите за децата ни.“
Можете ли да си представите да трябва да молите някого за нещо подобно? Двойката остана в болницата в продължение на няколко дни, за да помагат на хората, докато сравняваха града със земята. Все пак успяха да се приберат при децата си, но рискуваха всичко, за да могат да бъдат в помощ на страната си.
Видях много подобни истории, истории за герои.
Леля ми беше заклещена в мазето си в продължение на четири дни, докато траеха бомбардировките. Успя да стигне до апартамента на майка ми едва когато руснаците дадоха почивка на бомбите за половин ден. Мои близки приятели загинаха, но в хаоса нямахме време дори да ги оплачем.
Все още се чувствам виновен. Исках да съм там, да защитавам родината и семейството си. Трябваше да помогна, затова казах на майка ми, че се прибирам. Но тя ме сряза: „Андрий, какво ще правиш тук? Ти не си войник. За нас е важно да останеш, където си. Ходи по медиите. Разказвай им какво се случва. Тази война не е само на земята с оръжията и бомбите. Става въпрос за информация. Използвай известността си, връзките си. Набирай средства. Искай помощ. Можеш да направиш повече от там, отколкото тук.“
Послушах я и исках да я накарам да се гордее с мен. В следващите дни направих каквото успях. Беше невероятно как целият демократичен свят се обедини. Звъняха ми от цялата планета: Италия, САЩ, Германия, отвсякъде. Хора набираха средства, изпращаха помощ или просто осигуряваха начини близките на хората на фронта да разберат, че са добре.
Толкова много хора молеха за услуга. Никой на никого не отказа.
Хората в Украйна знаят какво означава да бъдеш свободен, защото ние създадохме тази страна заедно. Това е нова страна с богата история. Културата ни, езикът ни са на по няколко века, но получихме свободата си преди едва 30 години. Украйна растеше с моето поколение. Моята история е историята на Украйна.
Години преди независимостта, още като дете, се влюбих в Киев. Пътувах из града всеки уикенд, за да играя футбол. Още 9-годишен се качвах я на метрото, я на автобуса, за да стигна до мястото, където трябваше да играя. Научих града чрез футболните му терени.
Имам история за всяко голямо събитие в модерната история на Украйна. Как ни евакуираха от Киев, когато гръмна централата в Чернобил – спомням си как баща ми опря гайгеровия брояч на една от топките, които бях взел със себе си, и той показа 50 пъти над допустимата радиация. Трябваше да изгорим топката.
Когато независимостта най-накрая дойде през 1991-ва, играех на турнир в близост до Москва с академията на Динамо Киев. Бяхме там в продължение на месец. Всяка вечер гледах новините в хотела. Горбачов, Елцин – цялата бъркотия. Как се сриваха фалшивите устои на СССР. Когато се качихме на влака обратно, все още бяхме част от Съветския съюз. Но когато слязохме на гарата в Киев, пристигнахме в независима страна!
Спомням си всички знамена. Синьо и жълто навсякъде. Всички бяха щастливи. Почувствах същата емоция, когато облякох националната фланелка за първи път в мач на отбора до 16 г. Завършихме 2:2 с Нидерландия в западния град Лвов.
Може и да не знаете, но футболът е много важна част от живота на украинците. Това е най-популярняит спорт. Като малък идолите ми бяха легендите на Динамо Олег Блохин и Игор Беланов – и двамата носители на „Златната топка“, но моето поколение успя да обедини хората по различен начин. Играта носеше различна важност за нас. Създавахме нещо, което се усещаше по-голямо от футбола. Ставаше въпрос за национална идентичност.
Дори не мога да обясня каква беше атмосферата на стадиона в Лвов онази вечер. Трибуните бяха пълни. Хиляди бяха дошли да гледат мач на младежи! Идваха да видят техния отбор как играе в украинските цветове и да чуят украински език. В онази вечер хората дойдоха да гледат украински отбор, а не съветския.
Когато излязох като капитан на Евро 2012, на което бяхме домакини, всички се гордееха от това, което бяхме свършили като нация. Изминахме дълъг път. Работихме здраво за построяването на стадионите, подобрихме условията, инфраструктурата и отношението си към гостите, за да може всеки европеец да се чувства добре в страната ни.
Веднага след като спечелихме домакинството, започнах да мечтая за турнира. Когато той най-накрая дойде, бях почти на 35 г. и имах сериозни болки в гърба, но не бих го пропуснал за нищо на света. Това беше едно прекрасно лято и повратна точка за нас като нация.
Но само десет години след Евро 2012, когато Русия ни нападна, за първи път изглеждаше сякаш можем да изгубим всичко, за което сме работили усилено да построим. Нашата си история. Знаехме, че няма как да го допуснем.
Войната продължава вече повече от половин година. Благодарение на невероятната ни устойчивост и цялата подкрепа от демократичния свят, все още сме тук. Хора се завръщат по домовете си. Дори футболният сезон стартира. Борим се за нормалния си начин на живот. Но все още нищо не е свършило.
Няма как да забравим. От 24 февруари досега не сме имали време да осъзнаем какво се случи, да се сбогуваме с мъртвите, да мислим, да бъдем нещо повече от шокирани. Сега започваме да усещаме всичко. Болката и разрухата могат да бъдат усетени от всички.
Не извръщайте глава. Не сменяйте канала. Това може да се случи навсякъде и на всекиго. Тази битка не е само на Украйна, а за демокрацията, като цяло.
Може и да си мислите, че сте в безопасност, на някое отдалечено място, че никой не може да ви стигне. Много хора в Украйна си мислеха същото до скоро. Истината е, че светът не функционира по този начин. Това може да се случи отново и отново, ако не се поучим от грешките си и ако не борим заедно.
На два пъти се връщах у дома, участвайки в различни инициативи. Видях какво се случва. Когато за първи път отидох в Киев през април, пътувах с влак от Полша. Първото нещо, което те блъска е тишината. Не знам дали сте пътували с влак в Украйна, но ако сте, то знаете, че често е шумно. Претъпкани вагони, семейства, които си говорят на висок тон, бягащи деца по пътеката. Смях.
Сега беше различно. Тихо, полупразни вагони, посърнали физиономии, лишени от емоция. Навлизахме във военна зона.
На платформата на гарата видях войници, които чакаха семействата си. Майки, съпруги и деца, сгушени в прегръдки и сълзи. Семейства, разделени от месеци.
Разхождах се из улиците на Киев с един приятел с часове. Исках да видя местата от детството си, да видя дали още са там, да прегърна хората, да усетя емоцията им.
Това е моят град – този, който изучавах, пътувайки с метрото като дете. На всеки ъгъл имам по някой спомен. Но сега всичко е затворено. Не можех да повярвам колко малко коли имаше по пътя. Единственият истински шум бе военната сирена, която виеше по шест или седем пъти на ден. Шокиращо е първия път, в който я чуеш.
Качихме се на една кола и излязохме от града, за да стигнем до мястото, на което израснах – да видим училището, в което учех, терените, на които играех. Когато видиш детските си спомени, взривени от ракети, опожарените сгради, нещо у теб се пречупва.
Извън Киев разрушенията са още по- тежки. При второто ми връщане посетих Ирпин. Някога това бе красив град, пълен с нови сгради… Сега не е останало почти нищо. Черно. Разрушено. Занулено.
Ходих в Бородянка, Буча, Хостомел – навсякъде е едно и също. Трябва да го видите с очите си. Това не е филм, а бруталната реалност.
Още по на изток – в Днипро, видях шест-седемгодишни деца с ужасяващи рани. Изслушах историите за бомбите, ударили домовете им, отнели крайниците им, семействата им. Ходех от стая в стая. Още след втората нямах сили за повече. Ужасът беше неописуем. Това бе война.
И за какво? Не намирам причина. Няма как да го обясня нито на тези деца, нито на който и да е човек с всичкия си.
Хората се връщат, за да започнат отначало, но ситуацията продължава да е критична. Скоро ще дойде зимата, а прекалено много хора живеят без да са покрити основните им нужди като храна, вода и ток. Трябва да продължаваме да им помагаме и да разказваме истината за случващото се.
Това е моята цел сега.
Все още съм оптимист и виждам светлина в края на тунела. Виждам бъдеще за страната си, и то много ясно. Войната ни промени, но не е променила ценностите ни. Най-важното за нас остава земята, свободата и бъдещето ни. Ще оцелеем, за да продължим да пишем историята си.
Накрая искам да кажа какво видях в Ирпин. В този град имаше прекрасен стадион, както и чисто нова академия с изкуствени игрища. След бомбардировките е останало само един от терените. Говорих с кмета как можем да ги възстановим, но засега те остават пълни с кратери и шрапнели.
Въпреки всичко видях група деца, на не повече от 12 г., които ритаха. Те не трябваше да преживяват всичко това и да играят в тези условия. Няма място за деца в такава обстановка. Но те бяха там, сякаш не им пукаше какво се случва.
Устояваха и продължаваха. За мен това е истинският дух на Украйна.
