Сокушинбутсу – живите Буди на Япония
Всички сме виждали египетските мумии, грижливо увити и положени в елегантно изработените си ковчези. Те показват майсторската работа и техника, която до днес оставя хората изненадани. Практиката по мумифициране се прилагала след като човекът е починал, но сред японските монаси се развил малко по – нестандартен и страховит начин за запазване на човешкото тяло.
Сокушинбутсу е будистка практика за мумифициране. Различното при другите култури е, че процесът започва, докато човекът е още жив. Но откъде започва тази практика? Вярва се, че будисткият монах Кукай, който живял от 774 до 835 година, пренася методите на живото мумифициране от Китай. В Япония той основава школа, посветена на шингон – смесица между будизма и китайският даоизъм. Практиките на шингон са свързани с аскетизъм. Този начин на живот гласи, че за да се спаси душата на човек и да е по – близо до Бога, то той трябва да се абстрахира от удоволствията и подбудите на света и да се фокусира върху медитация и духовно просветление. Някои спазват този начин на живот до степен, в която спират да се хранят и да приемат течности. Към краят на живота си Кукай решил да се усамоти в пещера и да медитира без употребата на каквато и да е храна. Дори си забранил пиенето на вода. След изlестно време тялото му отказало от липсата на енергия и той починал.
Така години по – късно тялото бива открито от други монаси, които го описват като земното олицетворение на самият Буда.
Неговото тяло не било променено и Кукай изглеждал напълно жив, все едно заспал. Така останалите монаси се вдъхновили да постигнат същата близост до Буда и практиката сокушинбутсу била зародена в сърцата на вярващите монаси. Практиката сокушинбутсу изисквала железен самоконтрол и малко наистина достигали смъртта си по този начин. Вярва се, че хиляди монаси са се опитвали да постигнат сокушинбутсу, но до днес само 28 живи мумии са открити. Било голяма чест за един монах да се предизвика да направи това опасно предизвикателство, защото оставайки тялото цяло означавало, че човекът наистина е достигнал духовно съвършенство. С години монасите усъвършенствали метода, за да пресъздадат идеалът на живата Буда.
За изпълнението на сокушинбутсу монахът, който искал да постигне мумифицирането трябвало да се подготвя поне девет години (около 3000 дни). В първите си 1000 дни или три години от процеса било нужно монахът физически да работи неуморно по цял ден като единствената му позволена храна била ядки, семена и плодове. За другите три години физическата активност се увеличава, но този път монахът има на разположение за храна само кората, смолата и иглите на борови дървета. Към краят на тези шест години се премахва всякаква храна и единствено е позволено пиенето на чай, приготвен от смолата на лаково дърво. Смолата на това дърво е токсична, но приемането й осигурява, че след смъртта няма да се завъдят бактерии и червеи в тялото, които да започнат процеса на разлагане. Когато монахът усети, че е готов той се усамотява в пещера, за да медитира до смъртта си.
За да е сигурно, че процесът е изпълнен до край, монахът разполага със звънец, който звъни веднъж на ден, за да знаят останалите монаси, че още е жив. Евентуално, когато звънецът спре се счита, че монахът вече не е сред живите и входът на пещерата се запечатва за следващите 1000 години. Процесът се счита за наистина завършен, когато входът на пещерата се отвори отново, за да се види състоянието на трупа. Ако не е започнал никакъв процес на разлагане и тялото е в добра кондиция, тогава се счита, че човекът наистина е достигнал до Буда. Всеки, който изпълни всички изисквания се превръща в божество и е почитан от останалите монаси.
Сокушинбутсу практиката отдавна е забранена от Япония още през периода Мейджи през 1877 година, но последният монах, който постига процеса го прави нелегално през 1903 година. Сега успешните живи мумии могат все още да се видят из будистки храмове.
