Котките знаят, че говорим на тях – просто не ги интересува

Котките може да са майстори в безразличието, но нови изследвания показват, че те всъщност са напълно наясно, когато техният човек се обръща директно към тях. Фактът, че пухкавите животинки невинаги реагират на думите ни, може да отразява личен избор да ни игнорират, а не неспособност да разпознаят, че им се говори.

„Котките – които до не толкова отдавна бяха смятани за независими и неблагодарни същества – всъщност са много способни да създават и насърчават привързаност с хората“, пишат авторите на изследването. И действително, скорошни изследвания показват, че домашните котки често предпочитат гушкането със стопанина си пред храната, докато други проучвания сочат, че на привидно безразличните минитигри им липсваме, когато ни няма за дълги периоди.

Въз основа на тези констатации сега едно новото проучване предоставя доказателства, че котките променят поведението си, когато чуят гласа на техния стопанин, насочен към тях, но не и когато чуят гласа на непознат или този на стопанина си, когато говори с друг човек.

За да проведат своето изследване, авторите набират 16 домашни котки, всички от които са собственост на френски студенти по ветеринарна медицина. Когато те чуват запис на техния собственик, който вика името им, мнозинството показват повишено внимание като обръщат ушите си към високоговорителите, откъдето идва гласа, движат се с по-голяма интензивност или зениците им се разширяват.

И обратното – котките като цяло намаляват интензивността на поведението си, когато чуят гласа на непознат, който вика името им.

След това изследователите пускат записи на собствениците на животните, които казват неща като „tu veux jouer?“ (на френски „искаш ли да играем?“) и „tu veux manger?“ („Искаш ли да ядеш?“), първо с тонa, който обикновено биха използвали, когато се обръщат към котката си, и след това с тон, който биха използвали, когато говорят с човек.

Котките реагират само когато чуват „речта, насочена към котки“, което предполага, че са в състояние да разграничат фразите, изречени за тях, и тези, които са предназначени за ушите на някой друг.

Когато чуват същите изречения, изречени от непознат, животните остават незаинтересовани, независимо от използвания тон. Авторите заключават, че „котките могат да разграничат речта, насочена специално към тях, от речта, адресирана към възрастни хора, когато и в двата случая говорят техните собственици.“

Обратно, предишни изследвания показват, че кучетата реагират на „реч, насочена към кучета“, дори когато тя се изговаря от непознати. Това, че котките изглеждат неспособни да идентифицират думи, казани от непознат човек, може да отразява нежеланието им да общуват с непознати, но може също да е резултат от липсата на опит с хора, различни от техния собственик.

„Нашите резултати подчертават значението на личните взаимоотношенията за домашните котки, които са гледани на закрито, които не изглежда да обобщават комуникацията, развита с един човек, за всички човешки събеседници“, пишат авторите на изследването. Дали уличните котки или въобще тези, които живеят на открито – които може да имат повече взаимодействия с непознати хора – са по-настроени към гласовете на непознати, е нещо, което ще трябва да бъде разгледано в бъдещи проучвания.

Интересното е, че изследователите посочват, че домашните котки често променят собствените си гласове, когато се обръщат към стопаните си, и са склонни да мъркат с по-висок тон от уличните котки. Предполага се, че тази интонация дърпа малко по-силно сърдечни струни на хората и съответно предизвиква повече съпричастие и обвързаност.

„Фактът, че в замяна котките показват по-голяма реакция, когато техните хора се обръщат специално към тях, внася ново измерение в предишните знания за тази междувидова връзка“, пишат авторите.