Защо тъгува Джим Кери – актьорът, който надникна в бездната

„Накрая на всяка драма, защото всичко трябва да има край, за да има начало, завесата пада и актьорите отиват в своята гримьорна. Тогава героят и злодеят спират да съществуват, спират да бъдат герой и злодей, превръщат се в актьори. След това излизат на сцената, подреждат се в редица и публиката ги аплодира, злодеят редом до героя, аплодират ги, защото героят е бил добър герой, а злодеят – добър злодей. Постановката свършва и всички въздъхват с облекчение.

Нито един добър актьор не играе себе си на сцената. Великите актьори могат да влязат в ролята на всеки герой, мъж или жена, внезапно могат да се променят на сцената да се превърнат в нещо съвършено различно. Единствено в гримьорната могат да бъдат себе си, тогава маските падат. Зад сцената, която ние наричаме реалност, ние всички сме актьори. Невероятно надарени и интелигентни, за да изиграем всички роли, да се изгубим в лабиринта на своите мисли. Зад сцената на живота, в гримьорната, винаги се прокрадва едно много малко тънко подозрение – усещането, че може да не си този, който си мислиш, че си.“ – Алан Уотс

Ако ви попитаме за велик комик, най-вероятно бихте изредили мнозина. Изкуството да възбудиш смеха в човешко същество и публика е качество, с което малцина са дарени. В списъка Ви ще присъстват редица актьори, най-вероятно ще се сетите за Робин Уилямс, Бил Мъри, Азис Ансари, Уди Алън и със сигурност в списъка ще присъства още едно име – Джим Кери. Последният, както биха казали мнозина, е роден за комедията, едва ли има конкуренция. Наричат го „човекът с гуменото лице“ за милионите физиономии, които може да направи на екран и най-важното – няма човек, който поне веднъж да не се е смял до сълзи на неговите представления и филми.

За жалост, както винаги се случва, най-усмихнатите хора в света са обречени да бъдат и най-тъжните. Мисъл, която беше потвърдена дори от Шкумбата преди много години в ефир. Смехът може да лекува, но очевидно не може да излекува тези, които го събуждат и превръщат в една от най-положителните зарази на сцената. Никой от публиката не може да осъзнае какво наистина се крие зад маската на актьора, зад неговата роля, но положителното възприемане и голямата усмивка остават изискването и лишиват от правото един актьор да преживява нещо друго, освен радост, особено ако комедията е неговото истинско амплоа.

Джим Кери се ражда на 17 януари 1962 г. в малко градче близо до Онтарио, Канада. Запалва се много по актьорското майсторство и с часове репетира пред огледалото, а също така обича и да рисува. Баща му Пърси също имал невероятен талант в музиката и комедията, двамата често били невероятен тандем на масата, но по пътя към творчеството, Кери старши намерил сигурна работа като счетоводител, за да може да издържа семейството си.

Някъде в тийнейджърските години е съкратен и цялото семейство трябва да си намери някаква работа, за да може да се изкарва прехраната. Положението не става по-розово със загубата на дома, но Джим продължава да се шегува и споделя, че по това време е смятал, че отиват на къмпинг. Въпреки това, както и всички тежки моменти, актьорът често споделя един от най-важните уроци, които баща му е показал, а не споделил:

„Разбрах, че мога да се проваля в това, което не искам, затова прецених, че е по-добре да дам шанс на това, което обичам и започнах да се занимавам именно него.“

Проблемът във всяка кариера е, че често не започва така, както бихме искали. Джим не е изключение. Неговите участия дори като стендъп комик се превръщат в катастрофа, хората го освиркват, смеят му се, замерят го с бутилки и каквото още могат да намерят. Мнозина биха се отказали, но когато сте прекарали детството си пред огледалото, това може само да мотивира. Актьорът започва да мисли какво точно иска публиката. След доста безсънни нощи, той най-накрая стига до заключението, че комедията и неговите изпълнения трябва да правят аудиторията много безгрижна.

Бавно и сигурно комикът започва да прокарва тази идея и хората в Торонто се събират за глътка свобода, за глътка свежест, с която да се разделят поне за малко от теглото на всекидневнието. Докторът на смеха предписвал точно това и рецептата му стигнала до личности като Родни Дейнджърфилд, който решил да заведе Джим до Лас Вегас и да го постави като водеща фигура в програмата си. В последствие започват и оферти като „От глупав, по-глупав“, „Ейс Вентура“, „Маската“, „Човек на Луната“ и още много други.

Всичко започнало с вярата. Пред Опра, актьорът споделя как един ден е написал за себе си чек за 10 милиона долара като хонорар за филм. Десет години по-късно получил точно толкова за своето първо участие. Пърси Кери умира само няколко месеца, преди да излезе филмът „Маската“ и Джим поставя чека в джоба на баща си, преди да го погребат. И това, което мнозина не разбират е, че зад налудничевата усмивка се крие един доста раним човек. Феновете дори не осъзнават, че първият срив идва твърде скоро.

Докато Джим работи върху филма „Човек на луната“ през 1999 г. е принуден да изпита доста жесток удар върху егото си, да се изгуби в ролята и трудно да се връща обратно към себе си – това, което и Уатс разказва в своята лекция. Все повече въпроси за света около него, както и този вътре в него, започват да изплуват на повърхността. Публиката вижда само смеха, но не може да направи оценка на състоянието на актьора – тази врата е здраво залостена.

Никой не подозира, поне за дълъг период от време, че зад оригиналния филм „Човек на Луната“, режисьорите заснемат и начина, по който филмът се прави. Точно това се оказва тъмната страна на Луната, поне за Джим. Изведнъж неговата личност е превзета от бившия актьор Анди Кауфман, метаморфозата между двамата се оказва не просто впечатляваща, а повече от безумна.

Милош Форман започва да се притеснява, че никога няма да може да завърши своя филм и най-вероятно ще трябва да плаща неустойки, постоянно влиза в противоречия с Джим Кери и многократно го моли да излиза от роля, впрочем мнозина очакват от статистите да заведат и дело срещу своеволията на актьора. Това, което мнозина не усещат е прокрадването на добре познатата депресия.

Завладяващата болест, която често лети под радара, може да докара всеки човек до абсолютна лудост и с години да властва над съзнанието. Точно това се случва и с канадеца. Всеки актьор осъзнава, че в един момент може да бъде подвластен на ролята си, но Анди Кауфман успява да подчини, заличи и приключи съществуването на Джим Кери:

„Кой е Джим Кери? О да, той не съществува. Той е относителна проява на съзнанието, някой му дава куп идеи; име, религия и националност, за да ги обедини в нещо, което би трябвало да бъде личност.“

Човек може да бъде погълнат от своите идеи, понякога хобито се превръща в мания, а от нея малцина успяват да се завърнат. Осъзнавайки всичко това, актьорът дава воля на следващото си предизвикателство – изкуството. Рисува редица картини, но на филанът не може да каже, че е участвал много в целия процес. Творчеството му е завладяващо, но самият той не открива липсващото парче от себе си. Творецът канализира енергията си на платното и отключва още един водопад от емоции, в които да се изгуби и сякаш го прави – отдалечава се много далече от реалността до степен, в която никой не може да го познае и никой не може да се доближи до него.

Усещането за веселият и усмихнат човек, който всеки път има по една добре заредена шега е изгубено. Джим се превръща в същество, което никой не познава и от самото начало не е могъл да срещне, той е само ролите си, изкуството си и нищо друго. Именно по тази причина казва, че вече не е гладен, не изпитва влечение към киното или изкуството. Изгубил се е някъде там в търсенето на самия себе си. Дори и в личния си живот можем да забележим някоя друга трагедия, понякога той самият споделя, че разкриването на истинския Джим е в основата на дистанцирането на хората.

И ако се върнем в началото, започваме да мислим, че Кери просто е излязал от своята гримьорна, оставил е маската и се опитва да бъде себе си, но очевидно и това е твърде много, особено след толкова много роли и превъплащения. За съжаление е трудно да погледнем към кариерата му и всички останали успехи, без да се замислим за имена като Робин Уилямс, Чарлс Рокет и Ричард Джени. Кой би подозирал, че комиците подлагат своет лично щастие на тепсия за публиката и накрая слизат от сцената по-празни отвсякога?

На финалът, актьорът признава, че не знае кой точно е и търсенето на този отговор го изпраща на една далечна и изгубена авантюра в съзнанието му. Имайки предвид филмовите успехи, можем да бъдем сигурни, че е заслужил тази пауза, за да намери собствените си отговори.