Великите авантюристи: Ожеро – маршалът-вагабонтин
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
В края на XVIII век, Европа преминава през период на бурно политическо, социално и икономическо развитие, което стъпва на основите на т. нар. Просвещение. В тази епоха се засилва стремежа на обикновените хора да получат достъп до знание, блага, пари и по-добър живот. В преследване на тези цели, мнозина разкъсват оковите на векуващия консервативен ред. Героите на епохата се заемат да пренапишат обществения договор и да създадат нов ред, който да дава по-равни права на народа и да удовлетвори стремежа на новата генерация за свобода и равенство. Това е епоха на мислители, философи, политици, стожери на духа и либерализма.
Но сред тях успяват да се издигнат и хора, които нито са философи като Емануел Кант, нито са политици като абат Сийес, нито са просветени духовници като Томас Малтус. Това са хора, които са свикнали да грабят от живота с пълни шепи и които не могат да си позволят просто да изпаднат в онези глухи страници на историята, които никой не прелиства. Особено място сред тях заема един мъж, който в живота си успява да е войник, пират, контрабандист, опортюнист, революционер, генерал и дори херцог. Той е едно от най-славните деца на Френската Революция – Шарл-Пиер Ожеро.
Пиер Франсоа Шарл Ожеро, бъдещ победител в десетки битки и маршал на Френската империя, се ражда на 21 октомври 1757 г. в Париж. Както и днес, и тогава Париж е един от най-големите градове в целия свят. Както и днес, френската столица представлява странен контраст между множество гета и едни от най-бляскавите сгради, строени в човешката история. Град на дворци, катедрали и коптори, Париж е шумен, мръсен и космополитен, населяван от около 400 000 души.
По тесните му, средновековни улици се гонят деца, улични кучета, котки и разбира се плъхове. Ожеро се ражда в разгара на най-скъпия и мащабен конфликт в дотогавашната история – Седемгодишната война (1757-1763 г.), което означава, че първите му седем години са белязани от съпътстващата финансова криза, новините от фронта и общата немотия. Няма точни сведения какво конкретно работи бащата на Пиер. Според едни източници е прислужник, според други – зарзаватчия.
Трети източници посочват, че майка му се занимава с продажба на зарзават, докато бащата е зидар. При всяко положение семейството е относително бедно, претрупано от работа, а Ожеро израства на улицата сам, сред местните банди гаменчета, което и поставя основите на неговия бомбастичен нрав. Расте див, необуздан, с пиперлив език и готов да оголи стоманата и при най-малката обида. Една особеност на израстването му е, че майка му, която е родена в Мюнхен, успява д аго научи да говори приличен немски.
Нищо чудно, че родителите му, които едвам смогват да му осигурят основно образование, бързат да го пратят да служи в армията при първа възможност. Още на 17 Ожеро вече е доброволец в кралската войска и се записва в един от пехотните полкове. Полкът с еползва с особена репутация – води се ирландски, но в него се събират хпра от всякакви краища на Франция, често с незавидна репутация.
Оказва се че младежът има хъс, „топки“ и голяма физическа сила – в тогавашната армия се събира отпадъка на обществото, хора, които са нежелани никъде, дори в собствените си домове. Ожеро успява до такава степен да впечатли и надвие останалите в частта си, че бързо, с юмруци и псувни, се издига в йерархията. Скоро дръзкият младеж е забелязан от рекрутиращи офицери от кавалерията и е приет в един от драгунските полкове.
По онова време, драгуните представляват лека кавалерия, натоварена със задачи по преследване и ликвидиране на разбити вражески части. Драгуните обикновено са хора с ясно изразен темперамент, склонни да решават проблемите си със сабя в ръка и уважаващи само онези командири, които с делата си заслужат респекта на войниците.
Именно от липсата на респект започват и проблемите за Пиер. Недоволен от това как капитана на ротата му командва частта си, Ожеро се конфронтира със своя висшестоящ и е извикан на дуел. Младият парижанин се оказва изключително добър фехтовач, надвива капитана си и го убива. Да спечелиш в дуел е едно. Да убиеш командващия си офицер – съвсем друго. Срещу Ожеро е стартирано съдебно следствие, което вероятно ще доведе до смъртна присъда. Решен да не чака пасивно горчивия край, Шарл-Пиер бяга от Франция и заминава зад граница, за да опита късмета си в други държави.
Според собствените му разкази, пълни с лъжи и преувеличения, Ожеро най-напред заминава за Швейцария, където се наема при семейство часовникари. Като част от тяхна търговска група, Пиер заминава за Балканите и там се разделя с работодателите си, за да се запише доброволец в руската армия. Твърди, че участвал в обсадата на Измаил, ръководена от Суворов, но тя е през 1790 г., а Пиер трябва да е бил по Дунав около 1778 г., когато Русия и османската империя вече не воюват. Въпреки това, руските власти в Украйна наемат всеки възможен доброволец за погранична служба, така че като нищо Пиер изкарва там един сезон. В последствие дезертира и заминава за съседна Прусия, където отново се цани за войник.
Първо постъпва на служба в прочутия пехотен полк на принц Хайнирх Хоенцолерн, а след това, пак по негови думи, служи в гвардейските полкове на Фридрих Велики. При всяко положение, престоят му в пруската армия се отразява добре на твърде бурния му и недисциплиниран характер. Същевременно, Ожеро има възможност да черпи опит от най-успешната армия в тогавашна Европа.
Някъде около 1780 г., на Ожеро му писва и пруската служба, в резултат от което, решава да избяга. Това обаче не е проста задача. За да се борят с дезертьорите, пруските власти плащат на селяните, живеещи около казармите щедри награди за всеки заловен беглец. След като не може да бяга сам, Ожеро си сформира цяла рота дезертьори, въоръжават се и си пробиват път с бой до саксонската граница. Вече на саксонска земя, Ожеро заминава за Дрезден, където се захваща да е учител по танци и фехтовка.
През 1781 г., по случай раждането на принц Луи, крал Луи XVI обявява амнистия. Ожеро се възползва и от Саксония се завръща във Франция. Знаем, че през 1784 г. вече служи в Кралския Бургундски полк, а две години по-късно заема подофицерска позиция в Кралския карабинерски полк. През тези години се доусъвършенства като фехтовач и усвоява всички тънкости на етикета и калиграфското писане, оформяйки елегантен и дори претенциозен почерк. Вероятно по същото време разширява и общата си култура, изграждайки си образа на начетен и наперен кавалерист, покорител на не едно или две женски легла и сърца.
През 1786 г. Ожеро заминава за Неапол, където крал Фердинанд VI иска да реформира армията си и моли Франция за инструктори. Дали Ожеро е командирован или в типично свой стил просто бяга от полка си и се представя за официален агент на крал Луи – това няма как да разберем. Във всеки случай, след вероятна демонстрация на уменията си, се хваща като инструктор по фехтовка в неаполитанската армия.
В Неапол Пиер постига онова, което не е успявал до този момент – влюбва се. Обект на чувствата му е много по-младата от него Габриела Грах – дъщеря на гръцки търговец. Когато иска ръката й, баща й, несъмнено съобразителен мъж, му заявява че е вагабонтин и мошеник , и за брак и дума не може да става. Габриела има своя визия за нещата и бяга заедно с Пиер. Двамата се качват на кораб и заминават за Лисабон, където живеят заедно три години, отдавайки се на страсти, авантюри и живот на ръба, години, определяни от самия Ожеро като безкрайно приятни.
През 1790 г., след избухването на Революцията във Франция, Ожеро е заловен от Инквизицията на Португалия и прекарва няколко месеца в подземията на техния затвор. Габриела използва целия си чар и наличните им средства, за да убеди един френски търговец да се застъпи за Пиер и Ожеро е освободен в края на годината.
Двойката бърза да замине за Франция, а Ожеро се записва доброволец в Националната гвардия – новосформираната допълнителна войска, набирана от граждани-доброволци за защита на френските територии. Скоро след като се захваща с войнишкия занаят за трети път във Франция, Ожеро се прехвърля на редовна служба в Германския легион – подразделение, съставено от най-различни чужденци, в което познанията му по немски бързо влизат в действие, а той скоро се издига до младши офицер. Не се минава много време и Ожеро се оказва отново зад решетките, този път за съмнителни действия, противоречащи на офицерския морал.
Поради острия недостиг на офицери е освободен скоро след това и за кратко служи в 11 хусарски полк, след което е прехвърлен към интендантската служба на Рейнската армия, сражаваща се срещу австрийци и прусаци по поречието на р. Рейн. Там попада под командването на печално известния генерал Русиньол, известен с това, че щабът му пътувал със собствено подразделение проститутки. Покрай шмекерлъците на Русиньол, Ожеро усвоява занаята с обогатяването на командващия офицер за сметка на местното население. Досегът с Росиньол се оказва прекален дори за Ожеро и скоро си урежда да бъде повишен в полковник и пратен да воюва с испанците на фронта в Пиренеите (по това време Франция воюва едновременно с цяла Европа – б.а.)
Първата му задача е да обучава новобранци. Остава в спомените на мнозина с изрядната си униформа, спретнатата прическа и огнения си темперамент, с който бързо смазва всеки опит за инат и упорство. Започват да го наричат „Големия Прусак“ заради височината и методите му на обучение. Скоро войниците, тренирани от Ожеро се представят най-добре в сравнение с останалите и това му печели уважението на неговия главнокомандващ – генерал Марбо. Скоро следва и повишение в чин генерал-майор. Получава команда на 6000 души, с които няколко седмици по-късно успява да разгроми напълно два пъти по-многочислена испанска дивизия. В последствие успява да пробие една от най-сериозните отбранителни линии на испанците в Пиренеите.
През 1795 г. заминава за Италия, където се сражава редом с генералите Масена, Лан и Перен срещу австрийците. Мъжете на Ожеро го боготворят – той е от лидерите, които викат „След мен!“, а не „Напред!“. В Италия участва в няколко ключови победи и с примера си и стриктното командване, се превръща в идол на Армията на Италия. Няколко месеца по-късно, начело на Армията на Италия е изпратен Наполеон Бонапарт, тогава също генерал-лейтенант и протеже на политическите лидери в Париж. Ожеро е доста скептичен към Бонапарт като човек, но скоро е принуден да признае военния му гений.
Ожеро се прославя с атаката си срещу австрийските войски в битката при Кастильоне, която де факто решава изхода от цялото сражение. В последствие към храбростта му се добавя и печалната слава на грабител. Ожеро се облагодетелства непрекъснато за сметка на местното население, не щади нито храмове, нито манастири, нито градските общини в Италия. Скоро личният му обоз получава прозвището „Съкровищницата“.
Проблемите с характера и кражбите на Ожеро са толкова сериозни, че Наполеон използва всеки възможен повод, за да го праща на мисии в Париж. През 1797 г. Ожеро се връща в Париж в ролята си на пазител на правителството. Наполеон го е препоръчал като подходящ за смазване на роялистки метежи и Ожеро не изневерява на стила си. Импозантен, директен и страховит в гнева си, генералът се оказва изключително удачен за сплашване на роялистите и запазване на Директорията начело на Франция.
През 1798 г. Ожеро е пратен от Директорите да командва армия в Германия, но скоро войските му са разпусната, а той е пратен на почетна, но безполезна позиция на испанската граница. С идването на Наполеон на власт през 1799 г., Ожеро получава ново командване, този път в Холандия, а след това се сражава в Германия през 1800 г. превземайки Вюрцбург. През 1804 г. за заслугите си е повишен в чин маршал на Франция, след като Наполеон взема трона през септември.
Облечен във власт и богатство, синът на магазинерите се оказва един от най-важните хора във Франция. единствената сянка, която помрачава живота му е смъртта на неговата все по-тежко болна Габриел, която умира през 1806 г., докато Ожеро командва френски войски в Германия. Скръбта му е споделена от целия му щаб, тъй като Габриел е добре позната на офицерите и е всеобща любимка със своя огнен нрав и остри шеги, напълно в синхрон с чувството за хумор на Ожеро.
Между 1808 и 1813 г., Ожеро служи първо в Испания, а след това в Германия, основно като командир на поддържащи корпуси и като инструктор за новобрански полкове. Новата му съпруга – претенциозна и обедняла аристократична дама, не му оказва особено позитивна роля. Ожеро губи сили и енергия, вероятно страдащ от хроничен ревматизъм и други неизлекувани болежки, натрупали се през дългата му служба. През 1813 г. се сражава „като едно време“ в битката при Лайпциг. Макар французите да са бити, Ожеро спасява своя корпус от разгром и с вещина и тактическа находчивост, успява да измъкне повечето си бойци невредими.
През 1814 г. Ожеро се опозорява в очите на Франция като предава Наполеон и отказва да сформира армията, която му е поверена в Лион, с цел да отреже пътя за отстъпление на нахлуващите през Рейн австрийци. Заради това предателство, след абдикацията на Наполеон, Ожеро запазва титлите и отличията си, но си спечелва презрението на мнозина съвременници. По време на Стоте дни Ожеро прави опит да мине на страната на Наполеон, но Бонапарт го обявява за предател и го изключва от замислите си. В последствие, заради опита да подпомогне Наполеон, Луи XVIII също му отнема всички титли и владения. В опит да седне на два стола, Ожеро се озовава на земята.
Две години по-късно, сам и низвергнат, маршалът-вагабонтин умира от някаква форма на едема. Така, низвергнат си отива един от най-великите тактици сред наполеоновите маршали. Човек едновременно храбър в боя и слаб в моралните избори, щедър към бедните и слабите, но алчен за пари и плячка, грижовен за близки и приятели, но и гневлив, честолюбив и груб. Ожеро е без съмнение един от най-противоречивите наполеонови генерали.
Днес паметта му е почетена с имената на няколко ключови булеварда, а името му е сред онези, изписани на почетно място по фасадата на Триумфалната арка.
