Великата трагедия в „Чарли и Шоколадовата фабрика“

Буковски често напомня, че за да може един човек да пише и да изсипва цялата си душа върху листите хартия, той трябва да усеща онова добре познато парене в пръстите, трепетът и нуждата да изкара всичко от системата си, което не позволява дори нормалният сън да го победи вечер. През годините редица творци са разказвали за същото усещане, а за автора на една много любима детска книга, продадена близо 20 милиона пъти и преведена на 55 езика, всичко това е било едно незабравимо и твърде дълго приключение.

Роалд Дал оставя на света една от най-сладките книги в литературата – „Чарли и шоколадовата фабрика“. Легендата за златния билет, разходката в шоколадовата фабрика, както и всички останали приятни моменти, които идват от захаросаните страници, са най-голямото му предизвикателство. Вдъхновението, както знаем, може да дойде в най-странните моменти, а за този автор се е култивирало години наред.

За него вдъхновението било като малко семенце, което започва да проправя идеята си, докато не дойде правилното време. За себе си често ще казва, че има дарбата да се смее на шегите, които децата все още разбират и харесват. За цялата история трябва да се върнем в детството на Дал. На 13-годишна възраст сменя училището „Св. Питър“ и през 1929 г. е записан в Рептън в Южен Дербишир.

Роалд още не знаел за великата тайна в това учебно заведение – безплатен шоколад.

Шокалдовата компания Кадбъри често изпращала безплатни проби на учениците, за да ги използва като фокус група, която да даде оценка на новия продукт. Както много от неговите съученици и той започнал да се вълнува от бизнеса с шоколадово бонбони и искал да разбере как точно се правят:

„Тогава разбрах, че във великата шоколадова фабрика Кадбъри трябва да име стая за изобретения, секретно място, където възрастни мъже и жени в бели престилки си играят с големи кипящи концентрати, захар, какао и ги смесват, за да се получи нещо фантастично.“

Очаквано и младият Дал започнал да си фантазира за това магическо място. Представял си как ще тича по коридора и ще представя новите шоколадови изделия на собственика – г-н Кадбъри. За невероятното постижение щял да получи позицията на директор и още по-специална награда – два Rolls-Royce-a. Докато бил в пансиона на училището, Роалд често си представял какво правят хората във фабриката и върху какво може да работят. Мечтите са оставени на изчакване, когато започва да работи за петролна компания. Работата му позволява да се премести в Танзания през 1934 г.

С настъпването на Втората Световна война е освобождава позицията и се включва в Кралските ВВС през 1939 г. в Найроби. След като лети в Либия и Гърция, пътят му го отвежда до Вашингтон, където е асистент на въздушното аташе на Великобритания. През 1942 г. успява да се срещне с британския новелист Сесил Скот Форестър. Двамата прекарват известно време заедно, разказват най-различни истории и най-накрая Роалд разбира, че трябва да започне да пише. И така с малко помощ от Уолт Дисни в издаването, светът успя да се запознае с книгата „Гремлините“ през 1943 г., кратка колекция от истории през 1946 г. и „Някой път Никога“.

Творчеството му не се ограничава до там, но един от най-ценните литературни трудове предстои да бъде написан, при това в особено тежки времена за самия него. През 1960 г. започва да пише историята на „Шоколадовото момче на Чарли“. Заедно с професионалните успехи се появява и първородния му син Тео. За съжаление само 4 месеца след раждането, когато бавачката извежда детето на слънце, количката му е ударена от такси. По това време писателят най-вероятно работи върху своята книга.

За пореден път мечтата му остава на заден план, защото предстои една от най-жестоките битки – за живота на сина му. Тео има тежки черепни наранявания и след девет операции ситуацията става още по-критична. Хирурзите отчитат повишаването на флуиди, които могат да застрашат зрението му. Докато търси решение на проблема, Роалд предлага на негов приятел – производител на играчки на име Стенли Уейд – да произведе специален клапън,с който да освобождава натрупаните течности от черепа.

Уейд завършва проекта, но Тео вече е успял да се възстанови. Устройството все пак се използва и помага на 3000 други деца с подобни травми. Работата продължава, когато семейството се завръща обратно в Англия през 1961 г. Всичко се движи нормално, но следващата година удря по-тежка трагедия. 7-годишната дъщеря на писателя започва училище и се заразява с дребна шарка. Последното, което Дал си спомня, е как прекарва твърде много време в четене на приказки вечер. Една сутрин решават да си играят с плюшени играчки, когато за първи път става ясно, че няма синхрон между ръцете и мозъка на дъщеря му.

В един фатален ден през 1986 г. малката Оливия казва, че има нужда от сън. След час вече е в безсъзнание, а след още 12 часа е мъртва. Поредният тежък удар изпраща Роалд в дълбока депресия. Дълго време стои далече от пишещата машина, опитва се да избяга от трагедията и дори да не мисли, докато не се оказва, че именно тя е спасението и връщането обратно в реалността. Събраната мъка започва да се канализира на листите и дълго след като работи върху книгата си, писателят ще признае, че си е представял как я разказва на Оливия. „Чарли и Шоколадовата фабрика“ се ражда за четири години от 1960-1964 г. и мнозина признават, че това са били най-тежките мигове от живота му.

Снимка: By Rob Bogaerts / Anefo – http://proxy.handle.net/10648/ad6ddf02-d0b4-102d-bcf8-003048976d84, CC0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=73243041

Ето защо и Уили Уонка се представя като персонаж, който може да преживее и пребори абсолютно всичко. Мнозина, които са познавали Дал, осъзнават, че той просто е създал онзи образ, който никога не е могъл да бъде. За разлика от автора, Уонка бил непримирим и точно това събудило още по-сериозни притеснения и тъга в близките. Успехът на тази творба води до писането на сценарий за филм и през 1971 г. се ражда „Уили Уонка и Шоколадовата фабрика“.

Дал умира през 1990 г. от инфекция на 74-годишна възраст. 15 години по-късно се прави римейк на филма и този път в главната роля е Джони Деп. След това идва и операта „Златният билет“, както и мюзикъл през 2017 г. Дълго време никой не подозира, че зад невинната детска усмивка на автора се крие жестока мъка, която го подтиква към създаването на този шедьовър. Една от най-големите тайни се разказва от неговата съпруга. Тя споделя, че в тези четири години се наложило да изхвърли стотици станьоли и опаковки, с което се доказва и една от най-великите страсти на автора – шоколадът.