Лошите момичета на историята: Жените войводи, Част II
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини
Етимологията на думата „войвода“ е словосъчетание от думите за „война“ и „водач“. В българската история, първоначално това са т.нар. военачалници, в полските летописи – това са ръководители на административни области, а във Влашко, Молдова и Трансилвания – това е било обръщение към владетелите. През периода на османска власт значението на думата „войвода“ се изменя за българите.
Така започват да се наричат хората, които не могат да понесат чуждата власт и избират пътя на борбата, оттегляйки се в планини и гъсти гористи местности и събирайки верни другари, около себе си, наречени „хайдути“. В съзнанието обикновените хора, това са „герои“, които те възхваляват в песни, тъй като смело се опълчват на омразните „поробители“. За служителите на султана обаче хайдутите и техните водачи са просто „разбойници“, които нямат никаква дисциплина и единствената им цел е да плячкосват и да осуетяват прилагането на закона.
Реално истината за тези борци е някъде по средата. Те не са били добре обучени, всяка чета си е съставяла свой собствени правила, налагало се е да прибягват до кражби, за да могат да оцелеят и макар да има примери за юначни битки, те не са нито толкова мащабни, нито така романтични, както ги описват. Въпреки това, те са носели важно послание – че има кой да защитава българите, че те не са се примирили и че сред тях има водачи, готови да ги поведат срещу османците.
Често, когато се каже „войвода“, в съзнанието на хората веднага изникват имената на смели мъже като Индже войвода, Чавдар войвода, Капитан Петко войвода, Дельо войвода, Жельо войвода и много други. Рядко някой си спомня, че сред тях е имало и немалко героични жени – водачи, които с остротата на езика си и с красотата на войнствеността си са нанасяли немалко тежки удари върху самочувствието на султана. Преди време представихме историята на някои от най-големите имена като Сирма войвода, Румяна войвода и Янка войвода, но те са само част от цяла палитра войнствени жени, избрали оръжието пред покорството към османската власт. В следващите редове, ще ви запознаем с имената на други „амазонки“, които са всявали ужас сред враговете си.
Кера войвода – Предводителката на жени-воини
Родена е в края на XVIII в. в махала край Малко Търново. Ранните й години са обвити в мъгла, но благодарение на откъслечни сведения, историците имат две хипотези за това, какво е накарало младата жена да избере пътя към гората. Според някои сведения, тя е била омъжена по любов и точно, когато се е радвала на първите безоблачни дни на своя брак, щастието е било изтръгнато от ръцете й.
Кърджалии нападат града, където живее, вилнеят и убиват безнаказано. Една от падналите жертви е съпругът на Кера. Според други източници, любимият й е бил отнет по-рано, още, когато са били сгодени. Макар обстоятелствата да се разминават, едно е общото – любимият на Кера й е бил отнет, виновниците напускат населеното място безнаказано и тя решава да вземе правосъдието в свои ръце и да потърси отмъщение.
За разлика от други жени-войводи, тя решава да разчита само и единствено на женска сила. Кера търси други пострадали като нея жени вследствие на кърджалийските набези в края на XVIII в. и началото на XIX в. Фокусът на търсенето й не са просто жертви на османската власт, а силни и бойки представителки на нежния пол, които мечтаят за истинско отмъщение и бавно и методично ги открива.
Представа за естеството на хайдутството Кера получава от небезизвестният Вълчан войвода, който й дава насоки и съвети. Тя въвежда строги правила в своята чета – жените трябва да са верни само на желанието за мъст и не трябва да допускат никакви мъже до себе си. Скоро те започват да действат като първи под прицела им са кърджалиите, виновни за смъртта на любимия на Кера. Според легендата жените-хайдути ги откриват и ги запалват в съня им. Хората започват да наричат Кера – Калъч Кера или Айдут Кера и нейната „банда“ продължава да действа срещу османците.
Правилата, които Кера въвежда не остават просто на думи. През следващите години има сведения за поне две нейни спътнички, които пристъпват принципите на четата и се сближават с мъже. Наказанието е бързо и безпощадно – те биват обесени. Такава е съдбата на хайдутите Руска и Гена. Според някой източници след като четата действа известно време, самата Кера среща повторно любовта. Ужасена от собствените си чувства, тя предава воеводството на своята дясна ръка – Райна и след това сама слага край на живота си като се хвърля от една скала.
Рада Барачкина – Войводата от Севера
„Босилека, мамо, не расте без вода,
Пък моминската хубост, расте на свобода.
Събрала съм, мамо, до триста юнака,
До триста юнака, все върли хайдути.“
Рада се ражда в края на XVIII в. в с. Власатилите, Тревненско, или с. Чолакова махала (дн. квартал във Велико Търново). Сведенията са противоречиви, дали фамилията й е свързана с баща й, който е бил част от рода на Бараците, или тя е приела името на майка си, която е била състоятелна за онзи период вдовица, позната под името Барачката. За Рада се носят легенди още от най-ранната й детска възраст. Когато е едва на 12 години, тя спасява от удавяне друго дете от селото. След време, едва навършила 17 години, успява да влезе в горяща къща и да изнесе на ръце от нея възрастна жена. Някои извори я описват като сърдечна, спретната и красива. Други, че е „красива, една на ръст и физически много силна“.
Има поне три версии за причините, подтикнали я към хайдутството. Според едната, нейната хубост е била толкова легендарна, че всички мъже в селото искали да я направят своя съпруга. Разкази за красотата й се предавали и в други села, където ги чул местен ага и я пожелал за съпруга. Той изгонил всички потенциални женихи и започнал настойчиво да я ухажва. За да не я сполети злощастната съдба да стане негова съпруга, Рада бяга в гората и се присъединява към четата на известния Вълчан войвода. Според втората версия, веднъж по време на жътва синът на бея й хвърля око.
Знаейки, че тя няма да му се отдаде, той изпраща трима османци да я отвлекат и да му я доведат. Тя прерязва гърлата и на тримата със сърп, след което бяга в гората. Третата версия описва една малко по-различна история. По онова време има немалко случаи, когато османци се „самопоканват“ в българските домове. Една вечер трима въоръжени отиват в дома на Рада и поискали тя да ги нагости и почерпи с ракия. С рязък тон тя осведомила новодошлите, че това не е кръчма и ги подканила да напуснат имота й. Когато те отказали, тя ги набила със сопа, която държала в едната си ръка. След този случай нямало как да остане в родното си село.
Която и да е истинската причина, в крайна сметка Рада бяга от дома си и се присъединява към четата на Вълчан войвода. Смята се, че тя го прави предрешена като мъж и че нейна спътница е най-добрата й приятелка Пенка. Заради едрото им телосложение, в продължение на години никой от четниците не подлага на съмнение, че те са мъже. Едва след залавянето на Вълчан, истината излиза наяве. Част от хайдутите решават да я последват и тя застава начело на 70-75 души.
Рада действа по време на Кърджалийските времена и според сведенията основните й действия са свързани със закрила на местното българско население в района на Търновско. Веднъж четата й обира кервана на богат сарафин. Дясната му ръка е отрязана, а богатството му е отнето със сила. В по-късните десетилетия започват да се носят легенди сред иманярите за несметни богатства, скрити от смелата войвода в местности в Централна и Западна Стара планина, свързани с нейните действия. Днес те носят името й – „Радина гора“, „Радина планина“, „Радини кули“ и др.
Краят на Рада също е обвит в мистерия. Според някои легенди тя умира от дълбока старост. Според други – след като действа известно време като самостоятелен предводител, тя бяга във Влашко, за да се спаси от сигурна смърт. Според трети – Рада губи живота си в сражение, близо до с. Пушево.
Мерджан Рада – Амазонката от Юга
„Излязла е бяла Рада
на планина, на ройнина,
та побила три байрака:
първи зелен, втори червен,
а пък трети – бяло сукно…“
Мерджан Рада е родена през втората половина на XVIII в. в село Мисилими (дн. Християново, Старозагорско). Когато достигнала възраст за женене, я задомили в с. Калена. Но още след първата зима, тя напуснала новият си дом. Какви са причините за това тя да избере пътя на хайдутството няма сведения. Едно е ясно – тя поема пътя на въоръжената борба и става първата известна жена войвода в областта Загоре. Песни за нея са публикувани в съчиненията на Любен Каравелов. Според описанията тя е „бяла“ – символ на красота и чистота. Също така тя носи прякора „мерджан“, което е арабската дума за корал и показва нейната твърдост и непримиримост.
Правилата, които тя налага в четата си са строги. Всеки, който иска да постъпи в редиците й трябва да мине успешно редица препятствия, които първоначално самата Рада преминава. Тя използвала и една особена, но много успешна тактика, за да прикрива дейността си. През пролетта и лятото, четата й действала и нанасяла тежки удари върху османската власт. С настъпването на есента, когато хайдутите се разпръсквали, Рада Мерджан отивала в някое село и се задомявала. Според легендите тя имала редица съпрузи, но с нито един от тях не консумирала брака си. По този начин тя прикривала истинската си същност пред официалната власт, а когато настъпвала пролетта, тя отново потегляла към гората и към своята дружина.
Може да няма изобилни сведения за нейните конкретни действия през годините, но краят на нейната кариера на войвода е ясно описан. Според сведенията османците я залавят жива в родното й село – Мисилими. Тя трябвало да бъде съдена в Одрин и по пътя за там, притеснени от буйния й нрав, те оковали не само ръцете, но и цялото й тяло, а краката й били заключени с железа под коня. В Одрин, присъдата й бързо била обявена. Сложили я в чувал, жива и го зашили, след което я хвърлили в р. Марица и тя се удавила.
***
Красиви, силни, целеустремени, жените-войводи заслужават да заемат достойно място наред с имената на своите братя по съдба. Легендите ги обгръщат в тайнственост и романтика, делата им се помнят с десетилетия от местните, а песните пренасят имената им във вечността.
