Нежната страна на изкуството: Животът на Мара Белчева –  пример за нескончаемата силата на човешката душа

Защо в великденска премяна?

– ми сякаш някой проговори. –

Обръщам се към прага взряна; –

вратата вихъра отвори.

И хладни ме побиха тръпки…

Откак му стъпките умряха, –

по-светли и от думи стъпки –

на прага други не изгряха.

Мара Белчева

(Стихотворението е от стихосбитката „На прага стъпки”)

Тя е фина, елегантна, нежна. Съпруга на Христо Белчев и спътница на Пенчо Славейков. Жена и поетеса, разголваща без свян душата си, дарявайки малка частичка от нея на всеки, който се потопи в стиховете ѝ.

Мара Белчева винаги ще остане в историята на българския културен живот със своята изящна женственост и мекота на перото.

Разгледан в неговата цялост, житейският ѝ път е изпълнен със страдания. Останала вдовица едва на 23 години, след убийството на Христо Белчев, по това време министър в правителството на Стефан Стамболов, нейната приказна любовна история приключва още преди да е започнала.

И въпреки тежестта на загубата, младата тогава жена трябва да се примира със случилото се и да продължи напред.

Пъстрият живот на Мара Белчева започва на 8 септември 1868 г. в Севлиево. Има трима братя – Кръстьо, Ангел и Константин Ангелови. Като единствена сестра, а може би и заради пословичната сила на духа ѝ, в трудни моменти всеки от тях търси опора чрез разговорите с нея. Но поетесата е най-близка с Ангел, с когото редовно си пишат писма.

От малка тя е амбициозна в знанията си и изкарва високи оценки в училище. Продължава образованието си във Виена, където се учи на етикет и поведение, пристойно само за истинска дама. И може би точно тези години на обучение помагат най-много за оформянето на характера на Мара Белчева.

Добрите обноски и интелектът ѝ не остават скрити за мъжката аудитория. През годините тя има връзки с неспокойни и властни мъже, в което случване може да се подчертае липсата на всякаква случайност. Поетесата сякаш има способността да омекоти бурното проявление на будните им натури и да внесе в живота им тишина и хармония. Сред близкия ѝ кръг са Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Димитър Ризов и Кирил Христов.

Друга личност обаче е тази, на която се оповава в един от най-трудните периоди в живота си. Това е Петър Дънов.

Времето, прекарано в Бялото братство, е ценен житейски и духовен път за Мара Белчева. Връзката ѝ с природата и спазването на нейните закони преобръщат една фатална лекарска прогноза и подаряват на поетесата още не малко години живот.

Рядко се среща такава сила на духа, въпреки че меланхолията, апатията и депресиите са преследвали Мара Белчева приживе не веднъж. Губи много от най-близките си хора, никога не успява да създаде семейство и деца, а в последните си години бива излъгана от младеж, който обгрижва с майчина обич.

Връзката ѝ с Пенчо Славейков бележи началото на открития ѝ творчески път. Тогава се осмелява да публикува част от своите стихове, редактирани от самия него. По-късно пише сонети, проза. Талантът ѝ е неуспорим, въпреки че някои литературни критици се опитват да отрежат крилата ѝ. През останалото време се занимава с превод. Знае френски, немски и английски. По време на Междусъюзническата война е милосърдна сестра и учителка. Няколко години е придворна дама в двореца на княз Фердинанд, откъдето си тръгва три години след смъртта на Христо Белчев.

Каквото и да се каже още за живота на Мара Белчева няма да е достатъчно.

Готовността ѝ за саможертва и безрезервна грижа могат да бъдат посочени едновременно като дарба и тежест, която префината ѝ душа едва понася да носи на плещите си. Това в никакъв случай обаче не прави личността на поетесата слаба, а напротив – изгражда у нея устойчивост, сила и способност да се изправя отново, когато животът се опитва да я повали завинаги. Черта, която може да притежава единствено жена, произлизаща от род като този на Мара Белчева.

Женскит образ като пътеводна светлина

По рождение Мара Белчева сякаш притежава онова женско достойнство, което привлича със своята несломимост на характера. Жените в рода ѝ са уважавани по традиция и този безценен пример ѝ дава неподозирана сила.

Влиятелен образ в семейството на Мара Белчева е нейната баба по майчина линия. Родом от Велико Търново, тя олицетворява образа на силната жена – онази, която въпреки житейските трудности успява да се събере и в името на оцеляването да открие начин да съгради нов път от руините на неволите.

Стара мама, както я наричали нейните внуци, остава рано вдовица и е принудена да мисли как да се грижи за децата и дома, загубил мъжка закрила. Умението, което изучава от далечен роднина, ѝ дава възможност да изхранва гладните гърла у дома. Чрез лечебните свойства на билките бабата на Мара Белчева помага на болните, а майсторлъкът ѝ я прави известна в целия град. Така се сдобива и с прозвището „баба-хекимка”.

Друга черта в характера на възрастната жена обаче също буди възхищение. Стара мама не се поколебава да помага на подгонени четници след погрома на Априлското въстание. Действа с остър ум и хладнокръвие, като преоблича мъжете в женски дрехи и ги превежда през самия лагер на турските табори.

Въпреки че женският образ в семейството на Мара Белчева е много ярък, тя никога не успява да изпълни най-съкровеното си желание – да има деца. Това страдание я съпътства през целия ѝ съзнателен живот.

Останала вдовица едва на 23 години след убийстовот на Христо Белчев, тя никога повече няма да успее да заживее в представата за семейство, типична за българката от XIX в. Нито с Пенчо Славейков, нито по-късно с Георг Адам Мара Белчева сключва брак. По-голямата ѝ лична трагедия е свързана с неудовлетворената нужда да бъде майка на свои деца, която ще я преследва до края на живота ѝ.

Пенчо Славейков не дава и дума да става за женитба. Тази своя липса на семейство, където да отдаде грижата си като жена и майка, по заръките на Славейков тя превръща в подтик към творчески живот и духовно саморазвитие. Но това, че няма собствени деца, далеч не означава, че не успява да даде любовта си на други, макар и не нейни.

Мара Белчева с обич и внимание обгръща децата на братята и сестра си. Подробно обсъжда с брат си Ангел, чрез кореспонденция, бъдещето на племенниците си Николай и Валерия. Към други свой племенник – Вили, тя е болезнено привързана и ранното му самоубийство я разтърства из основи.

От двореца на княз Фердинанд до Женева и обратно

Мара Ангелова, както е моминското ѝ име, започва своя живот на поетеса през 1910 г. В списание „Мисъл” са отпечатани два цикъла с нейни лирически стихотворения, чиито ръкописи са редактирани от Пенчо Славейков.

От малка поетесата е амбициозна ученичка. Взискателна към себе си, тя не се задоволява с по-малко от отлични оценки в училище. Възпитанието ѝ в пансиона Бети Фрьолих във Виена също оказва влияние на личността ѝ.

Интелектът на Мара Ангелова не остава скрит и дори самият Христо Белчев се впечатлява от него при запознанството им, когато тя е само на 16 години. Любовта между тях пламва и се развива с красива кореспонденция. Преди обаче да се развие в нещо повече, Мара Белчева попада в един друг свят, съществуващ до този момент само в приказките.

Двайсетгодишната поетеса, вече съпруга на Христо Белчев, става една от първите дами на свободна България, след като вратите на княжевския дворец я приветстват със своето великолепие.

Фердинанд е известен с влечението си към скъпоценните камъни, разкоша и красивите жени. Забелязва младата Мара Белчева и не е тайна, че е привлечен от излъчването ѝ. По тази история съществуват много спекулации и не става съвсем ясно дали решението на поетесата на напусне двореца три години след смъртта на съпруга си е обвързано с влечението на Фердинанд към нея.

След като решава, че този начин на живот не е повече за нея, младата Мара Белчева заминава да учи модерна литература в Женева и все по-рядко се прибира в България. Причината за това може би се крие в разочарованието и неудволетвореността от дворцовите порядки, които се разминават с нейната мекота на характера, деликатността и чувството ѝ за такт.

„На прага стъпки”

Поетесата никога не е имала влечение към славата, въпреки че от младостта си се движи във високопоставени обществени кръгове.

След издаването на първата ѝ стихосбирка „На прага стъпки” през 1918 г. тя сякаш усеща нужда да се освободи от самата себе си и не разголва душата си, в желанието си да получи ласкави думи и признание. Мара Белчева е далеч от суетата. Дори приживе да постига съвършения образ на жената, съчетаваща в себе си красота, нежност, съчувствие и решимост, у нея не съществува тщестлавие. Чрез стиховете си поетесата обръща поглед навътре в себе си, самоизучава кътчетата на душата си.

У нея обаче се крие ненатрапчивата нуждата да бъде позната и помнена, да бъде част от съвременния културен живот на страната. Когато излиза първата стихосбирка на М. Белчева, читателската публика и критиката реагират твърде мълчаливо и равнодушно. По повод шестдестия ѝ рожден ден обаче поетът Кирил Христов – по това време живеещ извън България – прави скромен жест към нея, изпращайки кратка статив във в. „Слово”, която се състои от кратък обзор на нейното творчество. Решението му трогва силно Белчева и тя не намира думи да изкаже благодарността си към него, тъй като няколко години преди това литературният критик Владимир Василев използва тежки и лишени от всякаво чувство думи в рецензията си за стихосбирката „На прага стъпки”.

„Драги поете, това което направихте за мене, по случай рождения ми ден, никой друг не можеше го направи. Аз съм дълбоко трогната и не зная как да благодаря за нежната проява на едно такова благородство. Една отдавна нечувана мелодия, уханието на есенна роза, разтворила слепените с мълчание уста и аз радосттно извиквам, добре дошел!… Чу за мене и хижа, и дворец, тъй че сега и невежите с пръст ме сочат и ония, които не четат освен вестниците, ме изпращат чак до пътните врата, казвайки на слуги и деца „Знаете ли коя е тя?”

Този цитат, поместен в първия том от поредицата „Мара Белчева” – поезия, проза и преводи на издателство „Кибеа”, е достатъчно красноречив за чувствата, които изпитва поетесата от жеста на Кирил Христов.

Петър Дънов и раждането на новия живот

„Светлия четвъртък, 23 април 1925г.

Вървя, не зная де отивам. Нозете ми ме водят. Ето ме пред тихия, благ дом на Учителя. Влечеше ме там отдавна. Но все не смеях, както и много други, за да не предизвикаме стражата отсреща и току до тоя дом, под една и съща стряха, е домът на един червен комунист”

Из „Тишина теменужена”, издателство „Бяло братство”

Цитатът е от разказа на самата Мара Белчева за първата ѝ среща с Петър Дънов, носещ прозвището Учителя, а този „червен комунист” е самият Георги Димитров. Неведнъж Дънов спасява живота му, въпреки радикалните нагласи на комунистическото движение, свързани с духовността и религията. Но тази тема е въпрос на друг разговор.

Още щом прекрачва прага на дома на Учителя, Мара Белчева чувства как неспокойната ѝ душа се отпуска. По това време България претърпява втора национална катастрофа след края на Първата световна война, а само седмица преди да посети Петър Дънов, на Велики чтвъртък, в църквата „Св. Неделя” се случва най-кървавият атентат в историята на страната, предизвикан от крайнолеви дейци на Военната организация на Българската социалистическа партия (БКП). Намясто загиват 134 души. Сред тях има и деца.

Темата, която първо подхващат Мара Белчева и Петър Дънов е именно тази все още витаеща във въздуха трагедия – „Отидоха и ще отидат още много невинни жертви (…) Свещениците като праведни души трябваше да предвидят това, което стана. В същия тоя храм съм бил анатемосан. Защо? Загдето проповядвам учението на Любовта ли? (…)”, споделя ѝ Учителя.

От този ден нататък пред поетесата се разкрива нов път на духовно израстване и той сякаш винаги е бил нещото, от което се нуждае, за да запълни някаква празнота у себе си.

Два месеца по-късно тя пише предговора към италианския превод на беседата „Високият идеал” от Петър Дънов. Започва да променя възгледите, мирогледа си и от светска личност, със силно изразена индивидуалност, Мара Белчева се отрича от себе си, започвайки да търси истинската си същност.

В началото на 30-е тя решително продължава да върви по новия си път. От самотния си до преди няколко години живот поетесата заживява пълната негова противоположност. Напуска София и се мести да живее на Изгрева (днешния столичен квартал „Изгрев”), заедно с останалите братя и сестри от Бялото братство. 

Мара Белчева има силна връзка с Учителя, която ѝ помага да утеши самотната си душа. Установява се в малка дървена къщичка, като всички други, ходи на излети, храни се само с растителна храна и съществува в хармония с природните закони. Братството и учението на Учителя ѝ дават сили да премине през един от най-трудните ѝ житейски периоди.

Преди смъртта да настъпи

С течение на времето можем да заключим, че случайни запознанства не съществуват. И едно такова ще окрили отново вече 60-годишната Мара Белчева.

Копнежът за семейство и деца никога не я напуска и може би голяма част от усещането за самота се дължи именно на тази липса. Човекът, който донякъде ще успее да я запълни, се казва Бони Гацов – около 22-годишен младеж, запленен от учението на Учителя.

Поетесата и Бони Гацов-Магът, с каквото прозвище е известен, водят редовна кореспонденция и лека-полека тя развива към него чисти майчински чувства. Доверява му се така, както само майка може да има доверие към сина си.

След като той се жени, Мара Белчева присъства активно в живота на младото семейство, грижи се за тях и сякаш ги прибира под крилото си. Но в последствие нещо се обърква.

Вече 31-годишен мъж Бони Гацов решава да стане строителен предприемач и започва да строи кооперация, в която да живее и той със семейството си. Поетесата отдавна няма собствен дом. Заради боледуването на Пенчо Славейков тя продава къщата си и благодарение на това той успява да замине на лечение в Италия, което, за жалост, не успява да спаси живота му.

Идеята да е близо до младото семейство на Гацов и най-сетне да намери покой поетесата се съгласява да предплати жилище в уж новостроящата се кооперация. За да се сдобие с нужните средства, тя продава последното ценно нещо, което има – стари семейни портрети. Минават цели три години, но сградата все още не е построена. Слухът за тази несправедливост се разнася и из редиците на Бялото Братство, което Мара Белчева продължава да посещава до 1933 г.

Голямата болка от лъжата, сторена от най-близкия до нея човек, когото гледа с майчина обич, като че ли не излиза наяве. Тя продължава да поддържа добри отношения с Бони Гацов и семейството му години след случилото се. Всички причини за решението ѝ да спре да посещава беседите на Учителя на Изгрева не стават ясни.

През последните си години Мара Белчева живее отшелнически и в самота. Още в края на 20-е години разбира, че има тумор, а лекарите ѝ дават три години до сблъсъка ѝ със смърта. Но скромният и природосъобразен начин на живот, изкаран в по-голямата му част в малката дървена къщичка на Юндола, която поетесата си купува, оборват прогнозата на лекарите.

Краят на земния път на Мара Белчева настъпва през зимата на 1937 година. Поваля я грип, който ден след ден отброява часовете ѝ до заветния 16 март, когато напуска завинаги този свят.

Споменът за деликатната ѝ душа ще остане запечатан в стиховете ѝ, които и до днес – с финес и мекота, докосват всяко човешко сърце.

В душата ми хайдушка се промъкват

нехармонични звукове отвън;

и в нейната света светих замръкват

и крадят те цветя на нейний сън.

И, от сиянието ѝ озарени,

 – вълни смирени в лунна светлина –

затихват звуковете победени

в непобедимата ѝ тишина

Мара Белчева