Момичето, което падна от 3 километра и оцеля 10 дни само в горите на Перу

На Бъдни вечер, 1971 г., само няколко часа след като завършва гимназията, 17-годишната Джулиана Копке и майка й Мария се качват на самолет от Лима, Перу до Пукалпа. Двете отиват при бащата на Джулиана, Ханс-Вилхелм, известен немски зоолог, който работи в изследователска станция в тропическите гори.

Ханс-Вилхелм Копке

Приблизително 30 минути след началото на полета самолетът влиза в много гъсти, черни облаци. „Облаците ставаха все по-тъмни и по-тъмни, а полетът стана по-бурен. Тогава се озовахме насред буря с гръмотевици и светкавици“, казва Копке. „Навсякъде около нас беше тъмно черно и имаше постоянни светкавици. Тогава видях бляскава светлина на дясното крило… Моторът беше ударен от мълния.“

Самолетите са удряни от светкавици постоянно, без това да предизвиква проблеми, но този път беше станал голям проблем. Непосредствено след удара на крилото, самолетът е разкъсан, до голяма степен благодарение на факта, че моделът Electra, на който летят, не е построен за силна турбулентност. Копке казва, че крилото „определено не беше избухнало“, а по-скоро самолетът просто се раздробява във въздуха.

Последните думи, които Копке чува от майка си, бяха, когато мълнията удря крилото: „Всичко е свършено“. Това не е точно така, поне за дъщеря й. Все още прикована към седалката си, Джулиана Копке бе изхвърлена от самолета и пада от приблизително 3 километра височина в гъстата перуанска гора.

Чух невероятно силния мотор и хората, които крещяха, и тогава самолетът се наклони почти вертикално. След това стана спокойно – невероятно спокойно в сравнение с шума преди това. Чувах само вятъра в ушите си. Все още бях прикрепена към седалката. Майка ми и мъжът, който седеше до пътеката, бяха изтласкани от местата си. Падах свободно надолу – това знаех със сигурност. Бях в опашка на самолета. Видях гората под мен – като „зелен карфиол, като броколи“, така го описах по-нататък. Тогава загубих съзнание и го възвърнах по-късно, на следващия ден.

Копке е единственият оцелял от полет 508 на Lansa – всичките 91 останали пътници, както и екипажът, загиват. Не се знае какви точно фактори са причината Джулиана да оцелее. Някои твърдят, че падането й е било забавено от седалките, към които тя е била прикована, а след това гъстата гора е омекотява удара.

Какъвто и да е случаят, през следващите около 19 часа момичето няколко пъти губи и се връща в съзнание и в някакъв неизвестен за нея момент успява да се освободи от седалката си и да се скрие отдолу, според нея, в отговор на дъжда. Най-накрая, в 9 часа сутринта, тя се събужда и в известна степен замаяна прави равносметка на положението. Лежи на земята, облечена само в къса рокля без ръкави и без един от сандалите и очилата й. Макар все още да не осъзнава всичките си наранявания, тя има счупена ключица, разкъсана кръстна връзка, едното й око е подуто, капилярите в очите й са спукани (заради рязката декомпресия на кабината на самолета), контузия на един от прешлените в шията, счупен пищял и няколко дълбоки разреза по ръцете и краката.

Отнема й половин ден, само да може да се държи на крака без да й се завива свят твърде много, но в крайна сметка успява и първоначално се заема да намери майка си. Търси я цял ден, преди да се откаже. По време на търсенето си обаче намира торба с бонбони, която се оказва единствената й храна, която има, както и по-важното – поток. Веднъж баща й й беше дал много добрия съвет, че ако някога се изгуби в тропическите гори и се натъкне на поток или река, трябва да го следва надолу по течението, защото хората са склонни да живеят на река или в близост до нея и ако следва река достатъчно дълго, в крайна сметка би трябвало да стигне до някаква цивилизация.

След няколко дни тя започна да чува лешояди над себе си, които разпознава заради времето, което беше прекарала в изследователската станция на баща си година и половина по-рано, само на около 50 километра от мястото, където самолетът се разбива. Тъй като кралските лешояди обикновено се появяват, само когато наоколо има мърша, тя преценява, че трябва да има мъртви тела, с които се хранят, но в началото не се е натъквала на такива. Това става на четвъртия ден, когато вижда други трима пътници от самолета, все още пристегнати към седалките си и със забити глави в земята.

Не можах да ги видя толкова добре, само краката им стърчаха нагоре. Побутнах ги с пръчка. Не можех да пипам мъртвите тела. Не помирисвах нищо, те още не бяха изядени и не бяха започнали да се разлагат. Искам да кажа, сигурно, гниенето трябва да е започнало, но не можех да го забележа. Бих могла да кажа, че едната е жена, защото имаше лак на ноктите на краката, а останалите двама трябваше да са мъже, съдейки по панталоните и обувките им. Продължих след известно време, но в първия миг след като ги намерих, сякаш бях парализирана.

На десетия ден тя се натъква на лодка, която в нейното умопомрачено състояние помисли за мираж, докато не се приближава и не я докосва. До лодката има пътека, по която със сетни сили пропълзява (в този момент вече е изключително слаба). В края на пътеката намира малка колиба, която по принцип се използва от дървари, но точно в този момент е празна. Тя намира и извънбордов мотор и малко дизелово гориво в бъчва, с което успява да дезинфектира до някаква степен вече инфектираните си рани. След това се опитва да поспи, но намира земята в колибата за прекалено твърда и вместо това ляга на пясъка до лодката долу.

На другия ден се буди заобиколена от жаби, които се опитва да хване за храна. За щастие не успява, тъй като те се оказват отровни. Момичето след това се колебае дали да вземе лодката – нещо, което не искаше да прави, тъй като това е кражба, и в крайна сметка решава да прекара нощта в колибата.

Ще се окаже обаче, че няма да е сама, защото скоро чува гласове, „като да чуеш гласовете на ангелите“. Те са на трима души, които излизат от гората и я забелязват. Отначало я помислят за Йеманджа – рус, бледокож воден дух. „Когато ме видяха, бяха доста изплашени.“ Джулиана обаче им обяснява какво се е случило и как е попаднала там. Те са чули за самолетната катастрофа, така че приемат историята й за вярна. След това я нахраниха и се погрижиха за раните й възможно най-добре и я заведоха надолу по течението на около седем часа с лодка до селото…