„Лошите момичета“ на историята: Екатерина Каравелова – дамата, която гореше за България
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.
Една от християнските светици се изобразява, държаща колело с шипове в едната си ръка. Тя е била високообразована дама, от заможно семейство, която отхвърлила всички претенденти за ръката си. Макар да е възпитана като езичник, тя приема християнството и става един от най-пламенните му последователи. Почти няма човек, който да разговаря с нея и да не е привлечен към Христовата вяра.
През IV в. тя е осъдена на смърт, но дори мъчителното колело с шипове не издържа пред нейната невинност и се разпада, а когато в крайна сметка я екзекутират, ангели се спускат и отнасят тялото й. Самото й име означава „чистота“. Заради своята непорочност и всеотдайна вяра, християнският свят я почита и до днес, а в православието празникът й се отбелязва на 24 ноември. Името й носят интригуващи и силни жени, оставили своята диря в историята като Катерина Медичи и Екатерина Велика.
Българските хроники също съхраняват спомена за една изключителна жена, носеща името на светицата. Тя е учител, писател, преводач, политически деец, а в един период от живота си дори милосърдна сестра. Тя всеотдайно защитава редица каузи и се бори за правата, както на жените, така и на българските евреи. Личният й живот е белязан от поредица трагедии, но въпреки тях тя успява да се задържи на крака и намира утеха в това да помага на другите.
Съпругът й, Петко Каравелов, четири пъти е избиран за министър-председател на България, а неговата половинка е неизменно до него. Съвременниците й я описват като „невероятна“ и „силна“ българка, някои се обръщат към нея с галеното име „Катинка“. Чертите й са нежни, но това с което очарова събеседниците си е острият ум, а не физическата красота.
Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=68925294
Екатерина Каравелова се ражда на 21 октомври 1860 г. в гр. Русчук (Русе) в престижния квартал Вароша. Баща й, Велико Пенев, е кожухар. Сведенията за майка й са изключително оскъдни. Семейство Пеневи има общо четири деца – три дъщери: Екатерина, Сия и Мариола и един син – Атанас. Трагедиите в личния живот на младото момиче започват от най-ранна възраст. Когато тя е едва девет годишна, баща й умира и семейството изпада във финансово затруднение.
Грижите за Екатерина поема нейната заможна леля – Кирияки Минкова, съпруга на русенския търговец Тодор Минков. Именно по нейна идея младото момиче е изпратено да учи в Русия. Първоначално тя е изпратена в пансиони в Николаев и Киев, но на 10 години е записана в IV Московска женска гимназия. Докато е в Москва, тя е настанена в дома на запасния руски генерал Всеволод Николаевич Лермонтов и съпругата му Елисавета Андреевна.
След осемгодишно учене, Екатерина завършва гимназията със златен медал и с познания по руски, френски, немски и английски език. След завръщането си в родния град тя става учителка. Първоначално обучава частно малките деца на богатите фамилии, а след това е назначена за преподавател в русенското девическо училище. В Русе тя среща отново един приятел от ученическите години в Москва – Петко Каравелов, брат на известния писател Любен Каравелов, който живее в Дунавския град. Двамата се запознават през 1872 г. в Москва по време на представлението „Дванадесета нощ“.
Докато за Екатерина Петко е само приятел, младият мъж е силно привлечен от нея. Той три пъти й предлага брак преди тя да склони и да даде съгласието си. По повод ухажването му, по-късно тя записва в дневника си, че една вечер, за учудване на самата нея, той успява да получи заветното „да“. Двамата се сгодяват през октомври 1879 г., а сватбата им става реалност в русенската църква „Св. Троица“ през януари на следващата година. Екатерина го описва като „амбициозен“, „пламенен“ и „избухлив“ и също така споделя, че чак след раждането на първото им дете започва да го обиква. По повод на брака си тя самата споделя: „Ние живеехме, без да се командуваме“.
През 1880 г. Петко Каравелов става за първи път министър-председател и младото семейство се установява в София. Екатерина става негова секретарка и преводач. След като княз Александър I Батенберг суспендира конституцията, Каравелови се местят в Пловдив. Там Екатерина и Петко стават учители. Също така те започват да издават вестник „Независимост“, на страниците на който публикуват творчеството на близкия си приятел Пенчо Славейков.
На изборите през май 1884 г. Либералната партия печели с огромно мнозинство и Петко за втори път заема поста министър-председател. Това е един изключително успешен в професионално отношение период в живота му. Съпругата му отново е негова дясна ръка и съвременниците им твърдят, че нито един документ не стига до Петко преди тя да го прегледа. Журналистът Димитър Маринов я нарича „регентката на България“.
По време на Съединението и последвалата го Сръбско-българска война (1885 г.) министерският съвет заседава в дома на Каравелови. Тогава, военният кореспондент Артур Фон Хун пише следното за Екатерина: „любезната съпруга на министър-председателя, неговата неуморна сътрудница го пазеше срещу всички зли вести… „Не се бойте – казваше тя – не е възможно нашите юнаци да бъдат бити от сърбите и защото е невъзможно, то няма да бъде… По-късно с право казваха, че на 6 ноември от цялото население на София само г-жа Катина Каравелова бе единственият мъж.“
Времената обаче се менят, както и политическите пристрастия. Когато на власт идва Стефан Стамболов, Каравелов преминава в опозиция. През март 1891 г. е убит министъра на финансите – Христо Белчев. По повод на неговата насилствена смърт, полицията арестува видни представители на опозицията, сред които Петко Каравелов, Трайчо Китанчев, Кочо Арсениев, Илия Георгов и д-р Моллов. Мъжете са затворени в Черната джамия (дн. църква „Св. Седмочисленици“) и според слуховете са подложени на жесток побой.
Екатерина не остава безучастна и успява да убеди майките, съпругите и сестрите на арестуваните мъже да подпишат петиция до дипломатическите представители на европейските държави, в която се описва как те са били с торби с пясък и отношението към тях е нехуманно. Директното обръщане към представители на чужди държави обаче е сметнато за държавна измама и само дни по-късно Екатерина е поставена под домашен арест. Смята се, че самият Стамболов настоява тя да получи смъртно наказание. Защитата й поема известният български адвокат и политик – д-р Константин Стоилов. Неговата пламенна реч и думите на самата Екатерина: „Направих това, което би направила всяка жена на мое място за своя мъж„, решават присъдата в нейна полза. По-късно и съпругът й е освободен.
Снимка: By Неизвестен – Scan from "Като антична трагедия. Съдбата на Екатерина Каравелова и нейното семейство в писма, дневници, фотографии. София, издателство – Наука и изкуство, 1984, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16949261
През 1888 г. Петко Каравелов започва да издава поредицата „Свети Климент“. Десетки заглавия от нея са преведени от Екатерина, сред които творби на Виктор Юго, Мопасан, Чарлз Дикенс, Толстой и Достоевски. Освен с преводна литература, тя е ангажирана и с писането на политически фейлетони, разкази („Сенки“), мемоари („За Петка Каравелов”) и литературна критика („Бай Ганю и авторът му”). През 1901 г.
Петко заема поста премиер за четвърти, последен път. Този път неговото управление завършва преждевременно, заради големия заем, който държавата трябва да тегли от френската банка „Дьо Пари и Париба“. Въпреки това и този път той остава в историята на демократична България, като първия бламиран премиер. Не получил необходимото парламентарно мнозинство, той си подава оставката.
Ако обществената дейност на Екатерина е изпълнена с възходи и падения, то в личен план тя преживява истинска трагедия, тъй като погребва не само съпруга си, но и всичките си деца. Първият удар понася много млада, когато първородната й дъщеря – Радка умира едва две годишна. През 1903 г., след тежко боледуване, Петко Каравелов издъхва и Екатерина преживява тежко неговата смърт. Втората й дете – Виола се жени за журналиста Йосиф Хербст. След атентата в църквата „Св. Неделя“, той изчезва безследно. Виола губи разсъдъка си и прекарва остатъка от живота си в Карлуково, където и издъхва през 1934 г.
Най-известна е покъртителната история на най-малката й дъщеря – Лора. Тя е изключително красива и интелигентна. Още много млада тя се запознава с известния български поет Пейо Яворов, когото майка й изобщо не одобрява. Когато ги описва заедно тя акцентира върху качествата на дъщеря си и не особената привлекателност на Яворов. Въпреки че знае за чувствата на Лора, Екатерина я кара да се ожени за политика от Демократическата партия – Иван Дренков. Двамата имат две деца: Кирил, който умира скоро след раждането и Петко, който впоследствие е отгледан от баба си.
Лора успява да разтрогне брака си през 1912 г. и след това веднага се жени за Яворов. Връзката им завършва фатално, когато на следващата година тя се самоубива, прострелвайки се в гърдите, а той прави опит да прекрати живота си стреляйки в слепоочието си. В своя дневник майка й записва: „Чувствам се разбита. Не зная за кого плаче сърцето ми : за Лора, която изчезна преди време в разцвета на младостта си, или за оная, която и каквато тя можеше да бъде.“
В опит да избяга от болката, Екатерина продължава активно да се занимава с обществена дейност. Близо 25 години тя е председател на софийското женско дружество – „Майка” и на създаденото към него девическо професионално училище „Мария Луиза“. По-късно тя става и главен секретар, както и съпредседател на Българския женски съюз. Също така Екатерина създава и е председател на Съюза на българските писателки.
Включвайки се активно в борбата за равноправие на жените, тя става председател на Българската секция към Международната женска лига за мир и свобода. Вследствие на това тя изнася множество лекции както в страната, така и във Вашингтон и Дъблин. През 1924 г. именно от трибуната на ирландската столица тя казва следното: „Нашият идеал не е мирът, който сключват правителствата, без да познават действителните тежнения на народите, а мирът на истинската демокрация.“
През целия си живот Екатерина Каравелова е неуморен защитник на човешките права. Тя пише статии в защита на пострадалите по време на септемврийските събития през 1923 г., пише и до двореца след атентата в църквата „Св. Неделя“, застъпвайки се за някои от хората, които са арестувани като поета Гео Милев, например. По време на Балканските войни (1912-1913) и на Първата световна война (1914-1918), Екатерина работи като медицинска сестра и се грижи за ранените и болните.
Изключителното й влияние в съдбините на България се забелязва при честването на 50-годишната обществена дейност на Каравелова през ноември 1929 г. в театър „Роял“ се, когато на церемонията присъстват цар Борис III и премиерът Андрей Ляпчев.
Снимка: By Vassia Atanassova – Spiritia – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57528465
Една от неособено известните й заслуги е от периода на Втората световна война (1939-1945) и е свързана със спасяването на българските евреи. Заедно с писателя Антон Страшимиров и проф. Асен Златаров, Екатерина Каравелова участва активно в създаването на Комитет в защита на евреите. Дейността му е прекратена, но тя продължава да се интересува живо от еврейския въпрос. Когато става ясен планът за депортиране на евреите, в дома й идва главният равин д-р Ашер Хананели я моли за подкрепа. Тогава Екатерина пише петиция до цар Борис III, в която казва следното: „Синко, и ти си баща, не прави никому зло“. Благодарение на близкото си познанство с княгиня Евдокия, тя успява да предаде писмото в двореца.
Екатерина Каравелова успява да доживее края на Втората световна война и издъхва през 1947 г. на 87 години в гр. София. Тленните й останки са положени до тези на съпруга й в църквата „Св. Седмочисленици“. За своята неуморна дейност тя е призната още приживе и е наградена два пъти с медал „Червен кръст“, както и с Орден „За Гражданска заслуга“ I степен.
