„Лошите момичета“ на историята: Ана Карима – стихийният дух на равноправието

От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.

И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.

В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.

Да получат образование не е рождено право на жените, но още от древността нежната половина на човечеството се опитва да извоюва своето място сред кръга на интелектуалците. През IX в. високообразованата Фатима ал-Фихри основата мадраса (ислямско училище) в град Фес, Мароко, която днес е Университетът „Карауин“, най-старото висше училище в света. Чак през XIII в. се появяват първите сведения за жена-преподавател в университет. Тя е юрист от Болоня и името й е Бетисия Гоцадини.

Докато през по-голямата част от историята фактите за подобни високообразовани дами са спорадични, XIX в. променя това статукво. В епохата на Романтизма жените на Запад започват все повече да навлизат в сферата на образованието не само като ученици, но и като учители и педагози. Постепенно дамите навлизат в колежите и университетите, като паралелно с повишаването на техните знания, нараства и желанието за самостоятелност и политическо равноправие с мъжете.

Пробуждането на жените за образование достига и източните предели на европейския свят. През Възраждането, в Плевен се открива първото девическо училище в българските земи от Анастасия Димитрова (1840).  Само седемнадесет години по-късно в гр. Лом се учредява и първото българско женско дружество. Една от основните му цели е да разпространи образованието сред жените.

След Освобождението, борбата на дамите за достъп до знания продължава. Ако през 2019 г. във висши учебни заведения в България са приети повече от 118 000 жени, то през 1916 г., когато за първи път на българките е разрешено да влязат в университет, едва 16 жени са допуснати като слушатели по време на лекциите. Тази на пръв поглед малка стъпка е плод на десетилетия борба за равноправие и се случва благодарение на една противоречива личност от родната ни история.

Тя успява да спечели уважението на Иван Вазов, но е мразена от интелектуалци като Пейо Яворов. Образът й е осмян от драматурга Стефан Костов, който я използва за прототип на главната героиня в пиесата „Мъжемразката“ (1914). Външният й вид не е привлекателен, дори обратното. Според думи на нейни съвременници-мъже тя се облича като френска прислужница. За сметка на това езикът й е остър, не се свени да изказва свободно мнението си, а по отношение на господата понякога е дори груба.

 

 

Снимка: By Unknown author – http://bgmodernism.com/lica, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=41073902

В продължение на десетилетия тя се опитва да извоюва права и свободи за жените. В своята статия „Ние“, публикувана през 1908 г. във вестник „Равноправие“, тя отбелязва: „Под думата равноправие днес се подразбира едно: извоюване граждански и политически права за жената – или с други думи: … изваждане на жената от мястото отредено ней в нашите закони, място позорно за човек, ценящ своето достойнство.“

Истинското й име е Ана Тодорова Велкова, но в историята остава под псевдонима – Ана Карима. Тя е родена през 1871 г. в град Бердняск, Украйна. Според някои изследователи тя е родена година по-рано, но се опитва да скрие истинската си възраст. Баща й, Тодор Велков, е войвода на чета през 1875 г., а по-късно участва в Руско-турската война (1877-1878). За майки й липсват сведения, освен, че е украинка. След Освобождението семейството напуска Бердняск и се премества в Шумен, където Тодор е назначен за областен управител.

Ана учи в Шумен, Варна и София. В столицата, нейна учителка е небезизвестната Екатерина Каравелова (съпруга на лидера на демократите Петко Каравелов и майка на Лора Каравелова – бъдещата съпруга на Яворов). Тя вижда потенциала на Ана и я подкрепя да се занимава с нейната страст – литературата. Велкова първоначално е учителка в Шумен, но много скоро съдбата променя пътя й.

Съвсем млада тя пада в плен на силна любов. Едва 17-годишна тя се жени за по-възрастния от нея социалист Янко Сакъзов. Той е виден общественик, политик и публицист и благодарение на своите качества успява да спечели сърцето на Ана. За съжаление, съюзът им се оказва неуспешен и белязан от разочарование. По-късно Ана описва съпруга си като „интелигент с турско образование“, намекваща за патриархалните му ценности. Според съвременниците им, Янко е и много ревнив към по-младата си съпруга.

Най-тежка обаче се оказва постоянната намеса на свекърва й в техните взаимоотношения. Макар Ана да страда, по онова време разтрогването на техния брак е немислимо от социална гледна точка. Това се променя, когато Янко Сакъзов се влюбва във Вера – съпругата на своя колега, писателя Георги П. Стаматов. В разрез с тогавашните порядки и въпреки публичния скандал, Сакъзов се развежда с Ана, оставяйки я сама да отглежда трите им деца. Предвид начина, по който се развива личния й живот, не е чудно, че впоследствие мястото на жената в брака и любовта са едни от водещите теми в литературните произведения на Карима.

 

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18959231

Краят на брака й съвпада с възхода на писателската й кариера. През годините тя пише под редица псевдоними, сред които Вега, Мамин и А. Самуров. През 1891 г. в списание „Ден“ е отпечатан първият й разказ – „Обикновена история“. Като цяло творчеството й е голямо както в количествено, така и в жанрово отношение. За едни от най-силните й творби се считат тези, създадени на основата на българския фолклор като „Янин извор“. Тя също така е автор и на пет романа. Най-известен, сред които е „Ирина“, който разкрива историята на един заплетен любовен триъгълник. Книгата й „За свободата“ е с по-голяма историческа насоченост и крие немалко автобиографични елементи.

Във всички свои творби Карима разглежда проблемите на жените. Тя се опитва да опише тяхната самота, монотонно съществуване, страх от провал и  неразбиране, усещане за живот в клетка. Пиесите й, се поставят на сцената на Народния театър и макар да се опитват да прокарат феминистки идеи, в крайна сметка показват  горчивата истина, че героините й рядко се отказват от познатия, рутинен и незадоволителен начин на живот. Освен, че пише свои творби, Карима е известна и като един от най-добрите преводачи от руски език. На нея дължим първото българско издание на съчиненията на А. П. Чехов.

Наред с усилената й литературна дейност, Карима пламенно се посвещава на проблема с правата на жените. През 1897 г. тя създава женското образователно дружество „Съзнание“. Чрез него тя внася петиция в Народното събрание с настояване правителството да разреши на жените да следват в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Четири години по-късно това прошение в крайна сметка е одобрено по време на управлението на кабинета на Петко Каравелов, съпругът на нейната учителка.

През 1901 г. Ана, отново заедно с Каравелова, създават Българският женски съюз – първата обща женска организация. Карима е нейния първи председател. Идеите на организацията са да подобрят мястото на жената във всяко едно отношение и те ги разпространяват чрез своя печатен орган – „Женски глас“.  Тежкият характер на Карима обаче не й печели особена подкрепа дори сред дамите и скоро тя е свалена от поста председател.

 

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18959191

Това по никакъв начин не отклонява Ана от нейните цели. През 1908 г. тя полага основите на Съюза на напредничавите жени, преименуван по-късно на Съюз „Равноправие“ с едноименен печатен орган. Смята се, че това е една от първите феминистки организации в България, вдъхновена от интензивната борба на суфражетките в Западна Европа.

По това време Карима започва да се увлича от левите възгледи и приема идеите на социалистите. Освен проблемите, свързани с мястото на жената в обществото, Ана е една от първите, които поставя въпроса за развитието на децата. Тя защитава правата на децата с психически и физически проблеми и настоява, че трябва да бъдат част от нормалния образователен процес, а не да бъдат отстранявани. През 1916 г. Карима открива в София първото женско търговско училище в България, което по-късно получава статут на гимназия.

Ана е ценена от мнозина свои съвременници. Дора Габе и Мара Белчева й посвещават стихове. Тя поддържа и много близки отношения с писателя Петко Ю. Тодоров (брат на Мина – любимата на Яворов) . С по-голямата част от кръга „Мисъл“ обаче тя е в конфликт. Яворов дори открито се подиграва на външността и маниерите й. Един от най-известните й сблъсъци, който се наблюдава с интерес в обществените кръгове, е конфронтацията й с писателката Евгения Марс.

Тя е като нейна пълна противоположност. Председателката на клуба на писателките е красива, ухажвана от мнозина, включително от самия Вазов, и е щастливо омъжена. Тя не е почитател на книгите на Карима и открито споделя своята критика.  През 1937 г. Ана публикува статия „За клуба на писателките“ във вестник „Дневник“ и отправя публични обвинения срещу Марс в присвояване на средства. Тогава Евгения я дава под съд и печели делото за клевета. Карима е осъдена на един месец тъмничен затвор, но е амнистирана от цар Борис III.

От брака си със Сакъзов, Ана има две момичета и едно момче. Една от най-ужасните й трагедии е, че Ана погребва две от децата си – Надежда и Иван. Синът й е известен историк и юрист. Той поставя началото на преподаването на стопанска история в Софийския университет. Също така той става д-р на философските науки в Лайпцигския университет. След смъртта на двете си деца, Карима се посвещава на благотворителна дейност и основата дружество „Българка“. Тя открива пансион за сираци и дом за деца с различни недъзи – „Инвалид“.

 

Снимка: By Спасимир (Spasimir Pilev) – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=71455601

По време на Балканските войни тя е дори доброволец на фронта. През 1936 г. Ана дарява 10 хил. лв. за образуване на фонд към Софийски университет на името на сина си, който да финансира развитието в областта на стопанската история. За съжаление, през 1952 г. капиталът му е национализиран и се влива в държавния бюджет, с което се слага край на съществуването му.

След атентата в църквата „Св. Неделя“, Карима емигрира във Франция, където се запознава с писателя-комунист Анри Барбюс. Тя му предоставя множество материали, разобличаващи правителствения терор в България, които са засегнати в книгата му – „Палачите“, която тя превежда на български. Поради това Ана е подведена под съдебна отговорност по силата на Закона за защита на държавата. Впоследствие тя е принудена да емигрира в СССР. Към края на живота си тя успява да се завърне в България. Последните си години тя работи и живее в хотел „Славянска беседа“. Там и издъхва, на 6 март 1949 г.

Писателка, поетеса, драматург, преводач, редактор, журналист, Ана Карима оставя ярък отпечатък върху следосвобожденската ни история и е една от дамите, на които се дължи настоящето равноправие на жените. Неслучайно известният български писател Иван Вазов казва за нея, че е изключително жизнена и трудолюбива: „За да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна.“