Гадните шеги на милионера Чарлз Милър

За много хора смъртта е до голяма степен ограничаващ фактор, който ги спира да правят редица неща, които приживе са могли спокойно да правят. През 30-те години на XX век човек на име Чарлз Милър разби този предразсъдък от отвъдното чрез завещанието си, с което се шегуваше с хората дори след своята смърт.

Адвокат по професия, Милър има впечатляващ практически и юридически интелект. Роден в Канада през 1853, той успява във всичко, с което се захване като изкарва почти перфектни оценки преди да се насочи към правото. Той става уважаван адвокат, а заради майсторските си инвестиции – и милионер, което му помага да финансира любимото си хоби, шегите.

Завещанието на Чарлз Ванс Милър

Чувството за хумор на Чарлз е легендарно като любимият му тип шеги е свързан с вековната философията, че всеки човек си има цена. Когато обаче почива от сърдечен удар на Хелоуин през 1926 на 73-годишна възраст, последната му и вероятно най-силна шега влиза в сила – завещанието.

Като заклет ерген Чарлз има много приятели, но не и близки като изключим разни далечни братовчеди, с никои от които не е особено близък или дори запознат. Затова решава да остави богатството си на няколко „добре подбрани“ човека.

Милър оставя лятната си резиденция в Ямайка на трима адвокати – Т. Ф. Галт, Д. Д. Монтгомъри и Дж. Нюърсън, които Чарлз много добре знае, че се мразят взаимно. Но сега ще споделят обща къща през ваканциите си. В завещанието си той пожелава още, щом и последният от тях почине, къщата да бъде продадена, а парите да бъдат дадени на общинския съвет в Кингстън, Ямайка, който да ги раздаде на бедните в града.

Той оставя акциите си в притежаваната от католици пивоварна O’Keefe на няколко протестантски свещеника, поддръжници на въздържанието от алкохол. Те обаче ще си получат акциите само при условие, че участват в управлението на бизнеса.

Продължаваме – Милър оставя други акции – в жокейския клуб Kenilworth, на преподобния Самюъл Чоун и съдия У. Е. Раней, които, разбира се, мразят състезанията с коне, и които, разбира се, за да си вземат акциите, трябва да станат членове на клуба. Те станават членове колкото да получат отреденото им и след като го продават (за около $27 000 днешни пари), веднага анулират членството си.

В завещанието фигурират и съвсем нормални неща – адвокатът оставя известна сума на икономката си, както и на близки приятели, а част от недвижимото му имущество отива за погасяване на дългове. За останалата, а и най-значителна, част от впечатляващите му капитали обаче ще цитираме точка 9 от завещанието:

„Всичко останало от собствеността ми доверявам на изпълнителите на завещанието ми, изброени по-долу. Те могат да се разпореждат с него, както сметнат за уместно в продължение на 9 години след смъртта ми. След това трябва да обърнат всичко в пари и когато изтече и десетата година, да дадат всичко заедно с печалбите на майката, която от смъртта ми до този момент е родила най-много деца в Торонто. Ако няколко жени имат еднакъв най-висок брой деца, сумата да се раздели поравно между тях.“

Чарлз Ванс Милър

Когато завещанието му е намерено от неговия бизнес партньор малко след кончината на Чарлз, той го приема за една от поредните му шеги като казва: „Намерих някакъв текст, форматиран като завещание, но не е завещание, а шега. В момента търсим истинското.“

То обаче не е шега. Милър знае, че хората може да предположат, че е, и затова изрично казва: „Това завещание е необичайно и капризно, защото нямам семейство или близки роднини. Затова нямам никакви задължения към никого и каквото оставям, е свидетелство за глупавото ми акумулиране на повече, отколкото ми беше нужно приживе.“

Почти моментално разни далечни роднини на Милър се появяват, за да оспорят завещанието като твърдят пред съда, че то е прекалено абсурдно, за да бъде взето сериозно. Съдия Мидълтън обаче отсъжда, че завещанието е съвсем изрядно и трябва да се изпълни като такова – нищо чудно като имаме предвид, че Милър е юрист и знае как да изготви такъв документ перфектно.

Така остава на съда да отсъди как точно да се справи с детайлите около най-нестандартното и обемно желание на Милър. В крайна сметка съдия Мидълтън взима решения, които и до ден днешен се изучават от студентите по право. Съдът ще сметне за легитимна кандидатура на жена с най-много деца, тази, чиито деца са аналогично легитимни, а не родени извънбрачно. Също така ще се броят само живите деца – не мъртвородени, аборти или помятания. По тези въпроси Мидълтън казва следното: „Смятам едно дете за живо, когато се отдели от майка си и стане самостоятелен човек със собствено кръвообращение и дишане. Така мъртвородено дете не е дете, а нещо, което е щяло да бъде дете. Човек не може да не си спомни изказвания на вещиците от „Макбет“, които уверяваха Макбет, че не трябва да се страхува от никое женородено, и разочарованието му, когато разбира, че са го излъгали и се изправя пред Макдъф.“

В последните години преди срокът на Милър да изтече правителството на Канада през 1932 прави неуспешен опит да анулира завещанието и да даде парите на Университетът в Торонто. Това прави реклама на цялата работа с децата и милионите и вестниците разказват за множество жени, които се опитват да вземат наградата. Опитите им напомнят на спортно състезание, което медиите наричат „Голямата надпревара с щъркели“.

Но понеже смъртта на Чарлз съвпада с Голямата депресия, това „спортно състезание“ става на живот и смърт за някои жени, които се надяват наградата да ги избави от мизерията.

Въпреки кризата капиталите на Милър не само не намаляват, но и нарастват. Това става основно благодарение на една привидно незначителна инвестиция, която той прави, купувайки парче земя под река Детройт за $2 (днес $30). По-късно през тази земя минава тунелът Детройт-Уиндзор, който днес е вторият най-натоварен път между Канада и САЩ. Така инвестицията му нараства от $2 до $100 000 (около $1,8 милиона), което прави всичко общо $750 000 ($13,2 милиона).

Когато най-накрая идва момента тези пари да бъдат присъдени на някого, поне 24 жени от Торонто казват, че са родили 8 или повече деца в града през последните 10 години. Първоначално 8 от тях изпълняват изискванията, а накрая остават 4. Тези жени – Ани Смит, Кейтлийн Найджъл, Люси Тимлек и Изабел Маклийн – за периода 1926-1936 раждат по 9 деца. За това геройство всяка от тях получава по $125 000 ($2,2 милиона)

Паулин Кларк и Лилиян Кени минават първоначалното сито, но в последствие се оказва, че 5 от 10-те деца на Паулин са от друг мъж, след като се разделя със съпруга си, но не се развеждат. От 11-те деца на Кени, 3 са мъртвородени. Тя дори кръщава най-малката си рожба Чалз Ванс Милър Кени – на човека, когото смята за свой бъдещ благотворител. Изпълнението на завещанието е дълъг и скъп процес и за да не се харчат повече пари, адвокатите се споразумяват със загубилите жени и всяка от тях получава $12 500 ($220 000), като същевременно се отказва да оспорва крайното решение (все пак покойникът не споменава нищо за „легитимни“ или мъртвородени деца).

Една от печелившите жени, Люси Тимлек, казва пред пресата: „Мисля, че контрацептивите са прекрасно нещо. Донякъде съжалявам, че нямаше повече информация по въпроса преди години. Познавам майки, които биха приветствали такава информация.“