Джон и Уинстън – двама Чърчил с разлика от 200 години, но много прилики

Свободата на Британските острови е застрашена от тиранията в Европа. Страната знае, че не може да оцелее сама – тя има нужда от приятели, за да създаде мощен съюз. Чърчил трябва да действа бързо и с голяма хитрост, за да осигури връзките, които ще спасят целия континент. Действията му в този решаващ момент ще го превърнат в един от най-големите британски герои на войната.

Тази сцената създава впечатление, че говорим за 1940 г. – най-ранните етапи на Втората световна война. Годината обаче е 1702 г., а конфликтът е Война за испанското наследство, а въпросният Чърчил всъщност е Джон, 1-ви херцог на Марлборо. Той е човек, чийто живот по-късно ще вдъхнови един от най-известните британци в историята. Почитането на Уинстън към Джон не идва просто от тяхната споделена кръвна линия – то се свежда и до много интимното разбиране за напрежението, под което попадат и двамата.

Война за испанското наследство

Джон Чърчил е роден син на друг Уинстън Чърчил, член на парламента, който взема злощастното решение да се бие от губещата страна на Гражданската война в Англия. Подкрепата на кавалерите му струва скъпо и горкото му семейство обеднява доста. Смята се, че девизът на фамилията Чърчил „Верни, но нещастни“ възниква именно в този период. Състоянието им обаче се подобрява след Възстановяването през 1660 г. и младият Джон служи като паж на херцога на Йорк – бъдещият Джеймс II.

Подобно на известния си потомък, Джон е много интелигентен млад мъж, който намира призвание във военната служба. Точно както Уинстън ще се присъедини към британската армия, Джон насочва сърцето си към войниклъка и се присъедини към Гренадиерската гвардия през 1667 г. Той служи във Френско-холандската война през 1672 г. и е повишен в чин капитан. По-нататък получава похвала за действията си при обсадата на Маастрихт, където спасява живота на херцога на Монмут – дело, за което се твърди, че спечелва похвала от френския крал Луи XIV.

Неговата славна кариера и военна проницателност гарантира бързото му издигане в редиците. Той е уважаван от висшестоящите, а смелостта му печели възхищението на обикновените войници. Това не е различно от вниманието, което Уинстън получава за военната си кариера и почестите за битките, на които е свидетел. И двамата мъже получават относителна слава още на млада възраст и ще почувстват произтичащия от това натиск и очаквания.

Сара

Приликите на Уинстън с Джон не свършват на бойното поле. Когато Джон се връща в двореца Сейнт Джеймс, е привлечена от младата Сара Дженингс, красива придворна дама на принцеса Анна. Семейството й обеднява от дългове и тя едва ли е най-очевидната или привлекателна перспектива за военния герой. Независимо от това, Джон хлътва. Баща му иска да се ожени за по-богата жена, за да облекчи семейните дългове – но Джон избира любовта.

Клементин Хозиер

Лесно е да разберем защо Уинстън изпитва разбиране към решението на Джон. В края на краищата той също се жени по любов. Бъдещата му съпруга Клементин Хозиер е обект на обществени подигравки, защото истинският й произход е неизвестен, тъй като родителите й се развеждат и предполагаемият й баща я изоставя. Семейството й потъва по социалната стълбица и е принудено да се мести често. Въпреки миналото й, Уинстън е пленена от Клементин. Обществото се съмнява в силата на връзката им – дъщеря на разведени родители и див военен – но техният съюз продължава 57 години. Браковете на Уинстън и Джон са забележително сходни, тъй като и двамата мъже намират своя любима във жени с изключителна воля и лоялност, които остават до тях, докато смъртта ги раздели.

Подобно на Уинстън, на Джон не му е писано да прекара целия си живот на бойното поле – политиката привлича и двамата мъже. При възкачването на Джеймс II, Джон е назначен за генерал-лейтенант, на практика главнокомандващ, както и за пер. Въпреки това Англия е в средата на религиозен бунт.

На теория Джон е верен на Джеймс II, но той все повече и повече не одобрява католическите наклонности на краля, очевидно заявявайки, че ако монархът се опита да промени религията си, „незабавно ще напусна службата си“. Той не е единственият, който се притеснява за вярванията на Джеймс и през 1688 г. избухва така наречената Славна революция с цел да свали суверена от власт. Дързостта на Джон може да се види, когато той изоставя своя крал, заставайки на страната на Уилям III Оранжски и по този начин осигурява поражението на Джеймс.

Искрената решителност и самоувереност на Джон не се различават от чертите, показани от самия Уинстън. Уинстън обаче е изключително лоялен човек, нещо, което Джон далеч не е. Джон първоначално се е възползва от хода си като получава графство Марлборо от Уилям и Мери и е назначен да командва Фландрия и Ирландия между 1689 и 1691. Новият крал не може да се довери на човек, който ще предаде собствения си монарх толкова лесно. Въпреки че Джон продължава да нанася поражение след поражение на враговете си, популярността му рязко спада и той е хвърлен в Лондонската кула през 1692 г. по подозрение, че се опитва да върне Джеймс II.