Амброуз Биърс – изчезването на един мрачен хуморист
„Зъболекарят“, пише Амброуз Биърс, е „специалист, който вкарва метал в устата ви и вади монети от джоба ви“. Вежливостта според него пък е „най-приемливото лицемерие“. А 1 година – „период от 365 разочарования“.
Около началото на XX век, когато известни остроумници като Марк Твен и Дороти Паркър радват читателите и приятелите си с игри на думи, колегата им Биърс издига нещата на ново ниво. Прякорът му „Кислият Биърс“ е абсолютно заслужен: той използва думите като бухалка, за да съсипе противниците си. А тези, на които дава нови значения, са събрани в труда му „Речникът на дявола“.
Биърс е и ветеран от Гражданската война и през 1913 г. 71-годишният мъж решава отново да се насочи към битка, този път като наблюдател и вероятно участник в Революционната война в Мексико. Никой никога повече няма да прочете язвителните му репортажи, защото той така и не се завръща. Смъртта му остава забулена в мистерия; и ако става дума за убийство, напълно възможно е мотивът да е легендарната му язвителност.
Война и остроумие
Биърс е роден в Охайо, израства в Индиана и през 1861 г., когато е почти на 19 години, взема оръжие в армията на Съюза. В продължение на четири години той влиза в боеве, голяма част от които са били жестоки и завинаги остават в главата му. В един от тези сблъсъци, битката при планината Кенесоу, са убити около 4000 войници.
Личният му живот е също толкова бурен. Биърс има три деца, но и двамата му синове умират млади – единият, Реймънд, се самоубива, а другият, Лий, умира от пневмония, предизвикана от алкохолизъм. Съпругата му пък го напуска. Тези трагедии, съчетани с военните му преживявания, карат някои да смятат, че мизантропската му природа е до голяма степен неизбежна.
Насилието се отразява на по-късните му творби, които често са посветени на войната. В може би най-известния му разказ, „Случай на моста Соул Крийк“, цивилен конфедерат е спасен от обесване и се връща при семейството си. Накрая обаче се оказва, че мъжът просто си е представял щастливия край в секундите преди да бъде действително екзекутиран.
Разказът от 1891 г. е адаптиран многократно, включително като френски късометражен филм, който в крайна сметка се появява в „Зоната на здрача“, и като част от „Алфред Хичкок представя“ – единственият случай, в който един разказ е използван като изходен материал и за двете предавания. Но това се случва десетилетия по-късно. По негово време Биърс има само скромен успех с фантастиката си, като веднъж твърди, че е изкарал едва 100 долара за нея през целия си живот. Той е по-известен като вестникарски репортер и сатирик. („Речникът на дявола“ е съставен от някои текстове от колонките, които списва по вестниците.)
Но остроумието му можеше да бъде и изпепеляващо. В текст за пристигането в Щатите на лондонския писател Оскар Уайлд през 1882 г., Биърс изсъсква:
Оскар Уайлд се е появил със своето богатство от приказки и оскъдност на разума. Той се е изправил на задните си крака и е повърнал груби празнословия от червата през врата си, за да назидава околните глупаци и глупачки. Неизразимият глупак няма какво да каже и го казва с много украса от безсмислени вулгарности на поведението, жестовете и облеклото. Никога не е имало толкова омразен самозванец, толкова глупав глупак, толкова различно и обидно глупав чудак. Той ме уморява.
През февруари 1900 г., докато работи в „Сан Франциско Екзаминър“, Биърс пише подстрекателско стихотворение за президента Уилям Маккинли, което изглежда не идва в подходящия момент. През септември 1901 г. Маккинли е застрелян и убит; някои смятат, че извършителят е бил вдъхновен от Биърс, макар че това е малко вероятно. Все пак ситуацията затвърждава профила му на презрителен писател.
През 1910 г. Биърс се оттегля от вестникарските си изяви. Но свободният живот нещо не му допада.
Изчезване
Панчо Вила
Не е съвсем ясно какво е мотивирало Биърс да замине за Мексико на кон през декември 1913 г. Може да е бил заинтригуван от революцията на Франсиско „Панчо“ Вила срещу мексиканското правителство и президента Порфирио Диас; може Биърс да е искал да я документира като журналист. Може също така Биърс да е търсил някакво вълнение преди края на живота си и да е възнамерявал да се бие редом с Вила. И в двата случая изборът е любопитен, тъй като той не говори испански… Но и в двата случая кореспонденцията му секва. До есента на 1914 г. никой не е чувал за него от месеци. Всъщност никой никога повече няма и да чуе за него.
Въпреки запитванията от страна на Тайните служби и частните детективи от Пинкертън, нямаше никакви достоверни сведения за смъртта му. Някои смятат, че е умрял в Охинага, където е бушувала битка, защото Биърс е писал на секретарката си, че отива там. По-късно двама души казват, че са чули, че възрастен гринго („чужденец“) е бил убит по време на сраженията. Един от войниците, на когото е показана снимка на Биърс, смята, че той наистина е бил там.
Според друга версия само е ранен при Охинага и бяга с други през границата към Съединените щати. Изгубен сред бежанците, той издъхва и бързо е изоставен и забравен забравен.
Според трета версия е направил фаталната грешка да попита за пътя федералите в Сиера Мохада, които бързо го застрелват. Това твърдение на журналиста Едуард Райли е подкрепено със свидетелства от местен жител, който твърди, че е приютил Биърс. Човекът му показал писма, оставени от посетителя, които били адресирани до Амброуз Биърс.
През 1991 г. се появява още една следа. Издателят Джеймс Робъртсън работи върху сборник с разкази на автора, когато попада на малко виждана биография на Биърс от Адолф Данцигер ДеКастро. ДеКастро – който разпространява историята през 1927 г. – интервюира Панчо Вила и го пита за Биърс.
„Познавах го“, казал Вила. „Той е починал.“ Вила нямал какво да каже положително, като добавил, че се отнасял с презрение към изказванията на Биърс… „американец, който пие твърде много текила, скоро губи има си“.
В този разказ хапливите забележки на Амброуз били насочени както към хората на Вила, така и към самия водач – доста глупаво решение. Остава ни да предполагаме, че може би Вила толкова се е обидил от грингото, че е поръчал да го застрелят. Самият Биърс смята, че това е добър начин да си отидеш от този живот, като веднъж описва разстрела като „доста добър начин да си отидеш от този живот“.
