Трябваше ли Чарлз I да умре

Рисуваната палата в Уестминстърския дворец е чудо на 13 век. Но избледнелите изображения са вече затъмнени от гоблени – средновековният свят едва навлиза в новото на 8 януари 1649 г., когато мъже с военни шинели или обикновени пуритански костюми седят на масички и обсъждат съдбата на своя цар.

Два дни по-рано е създаден висш съд, който за първи път ще съди крал на Англия. Шест години след поредица от граждански войни между силите, лоялни на краля, и техните парламентарни врагове, това съдът има за цел да се попречи на Чарлз да вдига допълнителни „суматохи, бунтове и нашествия“. Въпросът беше и принципен: кралят да не е над закона.

135-те съдии, които са назначени от Камарата на общините, са предимно армейски офицери и депутати. 53 присъстват на тази среща, включително водещият парламентарен генерал Томас Феърфакс и неговият подчинен Оливър Кромуел.

Чарлз трябва да бъде обвинен в това, че „има лоши намерения, за да подкопае древните и основни закони и свободи на тази нация и вместо тях да въведе произволно и тиранично правителство“: престъпленията, се обявява, заслужават „примерно и достойно наказание“ – с други думи, смърт.

Няма сигурност до какво ще доведе това. Екзекуцията на царя рискува да провокира репресии или всенародно въстание. От друга страна, ако Чарлз приеме законността на трибунала, той приема и, че няма вето върху решенията на Камарата. Той може да бъде върнат на трона като служител на парламента, „меч, който винаги ще виси над главата му… [и] … посивял в нещастие“. И все пак, както съобщава Кромуел, ако кралят откаже да се произнесе, тогава, за да потвърдят върховната власт на Камарата, те ще трябва да „отрежат главата му с короната върху нея“.

Грешният протестант

Как се стигна до всичко това? Отговорът може да се проследи до 50-те години на 16 век, когато Великобритания има две католически кралици. За да оправдаят усилията си да ги свалят от власт, протестантите твърдят, че монарсите черпят правото си да управляват от хората – и че следователно хората имат право да се противопоставят, дори да убият, онези, които смятат за тирани, или че изповядват „грешната религия“.

Чарлз е протестант, но за някои той е грешният вид протестант: любовта му към красотата на идолопоклонничеството; привързаността му към църковното управление от епископи. През ранните години на неговото управление неговите водещи министри поемат атаките срещу политиката на краля. Единият е убит, а другият екзекутиран за държавна измяна съгласно Закона за парламента. В крайна сметка взаимното недоверие между Чарлз и неговите депутати проправя пътя към гражданската война.

Но все още не се говори за убийството на краля. През 1642 г. парламентът твърди, че действа не срещу законната власт на короната, а като най-висшата съдебна инстанция на Англия. Целта е да се „спаси“ Чарлз от зли съветници, които уж го държат във властта си. Но същата година избухва Гражданската война и с нарастването на жертвите нараства и всеобщото огорчение. До 1645 г., с появата на Новия модел армия и по-агресивното ръководство при генерал Феърфакс, фразата, призоваваща за запазването на живота на Чарлз, отпада.

Би било удобно за парламента, ако Чарлз е убит в битка, както неговият прародител Джеймс IV в битката при Флодън през 1513 г. Но вместо това армиите на Чарлз са победени и той е затворен.

От 1646 г. Чарлз настройва враговете си един срещу друг, като следи и за най-добрите условия, които може да получи, при които ще бъде възстановен като крал. През октомври 1647 г. ръководството на Новия модел армия призова той да бъде съден като „човек на кръвта“. Това е библейска препратка – „земята не може да се очисти от кръвта, която се пролива в нея, а от кръвта на човека, който я е пролял“. Но има и друг, по-традиционен начин за разправа с монарха: убийството.

През Средновековието свалените крале умират мистериозно в затвора, уж по естествени причини. Това насърчава нацията да се обедини около своя наследник. Сега трудностите на съдебния процес ще се заобиколят – тъй като в английското законодателство държавната измяна си оставаше действие срещу крал от некрал. И така, през ноември 1647 г., когато Чарлз получава предупреждения, че трябва да бъде убит, той им вярва и бяга от плен. Скоро е хванат и бягството му се възприема като акт на недобросъвестност.

Гневът срещу Чарлз нараства, след като той насърчава още кръвопролития, като подкрепя въстанието на привържениците си и шотландската инвазия в негово име през 1648 г. На молитвено събрание в Уиндзор през април Новия модел армия приема резолюция да нарече „Чарлз Стюарт човек на кръвопролитията“. И все пак, след като роялистките и шотландски сили са победени, парламентът договаря условията за връщане на трона на Чарлз. Картината отново се променя на 6 декември 1648 г., когато армията прочиства Камарата на общините от депутатите, които се противопоставят на процес срещу краля.

На 20 януари Чарлз е ескортиран под охрана от задната част на квартирата си до двореца. Тогава там започва свикване на съдиите. Много имена са посрещнати с мълчание – но не и на Феърфакс. Искайки да напомни на съда, че не всички парламентаристи подкрепят Кромуел, маскирана лейди Феърфакс заявява: „Той има достатъчно акъл, за да не бъде тук!“

Чарлз влиза в Уестминстърската зала малко след 14:00 през врата близо до мястото, където седят съдиите: лека фигура, облечена в черна коприна и с дълга, сива брада. Той отказва изпратения от парламента бръснар, страхувайки се, че мъжът може да пререже гърлото му. За Чарлз убийството му все още изглеждаше далеч по-вероятна съдба от смъртната присъда.

Сержантът отвежда царя до зоната на осъдените. Високата шапка остава на главата му като напомняне, че никой в ​​съда не му е равен, така че никой в ​​съда не може по закон да бъде негов съдия.

Актът за процеса на английския крал Чарлз Стюарт е прочетен и кралят е обвинен като „тиранин, предател, убиец и обществен враг на Английската общност“.

Окончателната присъда гласи Чарлз да бъде „убит, като се откъсне главата от тялото му“. Когато тя е произнесена, Чарлз вече знае, че няма право на преговори. „Ще ме изслушате ли, сър?“, попита той. „Не, сър“ – отговаря съдията Брадшоу. „Няма да бъдете изслушан след изречението на присъдата.“

Но Чарлз I отново е чут – когато произнася последните си думи на ешафода. Тези думи са в унисон с фразата при избухването на гражданска война: „Отдайте дължимото на Цезаря“. „Субектът и суверенът са различни неща“, казва той. Един суверен има божествено право да управлява. Но той иска „свободата на хората колкото всеки друг“. Той твърди, че това е част от правовата държава и, че той го защитава в съда с цената на живота си. Като такъв, „Аз съм мъченик на хората“.