Пол Пот – диктаторът, който върна Камбоджа обратно в средновековието
Все още е трудно на историците да определят победителя в Студената война. Големият сблъсък между двете сили, изповядващ различни философии – капитализъм и комунизъм, никога не се води на открит фронт. Вместо това се пренася на фронтовете в страни по цял свят. Битката там е за ресурси и създаването на нови политически режими, често с цената на много животи. Когато френските колонизатори напускат Виетнам. Интересите на влияние се насочват именно в тази посока. В резултат на това страната се разделя на Северен и Южен Виетнам, а много скоро и околните страни започват да усещат силното външно влияние.
За съжаление Камбоджа е сред обектите на интерес. Първоначалните планове на САЩ са да помогнат за създаването на република, но в Източна Камбоджа, където жителите се изхранват предимно със земеделие и още не са застигнати от индустриална революция, започват да се сформират армии. Гражданската война е факт. Когато Лон Нол успява да вземе властта с преврат през 1970 г. и установява страна с про-американска идеология, неговите любими приятели – червените хмери, рязко променят посоката и решават да поемат контрол.
Нол търси за помощ своите покровители и в резултат на това САЩ бомбардира много тежко страната, опитвайки се да разхлаби бунтовниците, но на финала столицата пада под червен натиск. През 1975 г. демокрацията е отхвърлена в полза на новия режим. Сред лидерите на тази гражданска война присъстват Пол Пот, Ленг Сари, Сон Сен и други.
Новият режим, както се досещате, не води до абсолютно нищо добро. Червените хмери са параноици и ксенофоби, чийто идеали са изключително съмнителни. Първата задача на новите лидери е да организират социалното инженерство, което носи името „Големият скок напред“. Китайската народна република вече е провела същото начинание и съответно преживява своя велик китайски глад. Червените хмери имат невероятни планове за страната, но преди това, както повелява всяка революция, враговете трябва да бъдат заличени. И точно това се случва.
Идеологията на Хоу Юон е да затвори страната от всяко икономическо влияние, да се изгради самостоятелна икономика и съответно страната да се изхранва и работи за себе си, подготвяйки се за прераждане. По-късно ще осъзнае грешката си и ще критикува Пол Пот, гарантирайки, че тази маневра няма да издържи повече от 3 години.
В следващите седмици, когато Пном Пен е в ръцете на хмерите, градът започва да се евакуира. Първоначално войниците казват на столичаните, че ще бъдат преместени само на няколко километра от града и само за няколко дни, за да могат да бъдат предпазени от американските бомбардировки. Домовете трябвало да останат отключени и щели да бъдат охранявани от новата власт.
Противниците на идеята са били убивани на място, а домовете им са изгорени за назидание на онези, които все още не могат да решат дали да изпълнят тази задача. „Евакуираните“ жители тръгват на дълги маратони. Мнозина умират по пътя, защото никой не е преценил, че е редно да се доставят медикаменти и храна. Пътищата на Камбоджа остават покрити с телата на мъже, жени и деца. Възрастните хора не успяват да издържат и един ден. Подобни упражнения ще бъдат повтаряни многократно до падането на този режим.
След като жителите пристигат в селата, получават химикали и хартия, на които трябва да напишат кратка биография. Основен фокус е заниманията им преди преврата, професията и образованието им. Никой тогава не разбирал, че всеки камбоджанец подписвал своята смъртна присъда. Интелектуалци, военни офицери и всички други, които могат да формират определен елит ще бъдат изпратени в лагери, където да се преобразоват. Противниците отивали в трудови лагери или автоматично са екзекутирани. Тесните специалисти с определени роли, които не могат да бъдат смятани за врагове на червените хмери са върнати обратно в града, където трябва да възстановят отново работата на заводите. Всички останали трябва да работят в кооперативните ферми и да произвеждат храна. Квотата е впечатляваща – 3 тона ориз на всеки 10 дка. За жалост жителите на градовете нямали никакви познания във фермерската работа.
Ето защо гладът просто бил неизбежен. Местните селяни често отказвали да помогнат, защото ненавиждали новите обитатели на селото или просто се страхували, че всяка помощ може да бъде възнаградена със смърт от стрелковите отряди. Събирането на плодове като боровинки се смятало за „частен бизнес“ и съответно се наказвало със смърт. Работниците обслужвали нивите с дни, без право на нормална почивка или храна.
Изнемощелите често за избивани още на полето, други просто падали от изтощение, глад или болести. Убийствата били дежурна практика, всеки беглец, нарушител на правилата или потенциален бунтовник срещу режима е екзекутиран. Заличаването на човешки качества постигало невероятен ефект и много често работниците се издавали сами с надеждата, че ще получат малко повече храна. Поради липсата на медицинска помощ и отказът на Камбоджа да получи такава чрез външна намеса, Пол Пот нарежда страната да се върне обратно към традиционната медицина. Същата много често не можела да се похвали с особен успех.
Икономиката също е зачеркната, след встъпване във власт, червените кхмери решават да унищожат всички парични единици, да заличат банковите архиви и просто да се откажат от всякаква форма на валута. Подготвяйки се за великата кауза, кхмерите бързо осъзнали, че оризовите полета, където съхнат коститите на хиляди убити, трябва да се запълнят. Ето защо политиката на страната се фокусира в повишаване на демографския фактор. Бракът е разрешен, но само между хора от един и същи клас. Правилата за партията са още по-строги и елитът трябва да се размножава чрез специално подбрани кадри. Разбира се, партията често събирала непознати хора за създаването на следващото поколение. Децата не са били плод на любов, а инструмент за работа. А що се отнася до образование, положението е повече от критично.
Червените кхмери имат желанието да унищожат всички следи от империалистическото минало. Целта на този експеримент бил свързан със затварянето на всяко външно знание, което би навредило на владетелите. Училища не се срещали навсякъде. Преподаваните предмети там не помагали с абсолютно нищо. Съответно много скоро самият Пол Пот осъзнал, че инженерите не могат да се родят толкова лесно, дори и след редица преподавани курсове в заводите. Дори плановете му да извади подготвени кадри директно от заводите в следващите 10 години не изглеждали особено обещаващи. Къде са хората, които могат да обучат кадри? Те попадат под ударите на новия закон „Сантебал“ или „Пазителят на мира“.
Този закон позволява създаването на 150 затвора за политически опоненти. Някои по-големи гимназии се превръщат в щаб квартири, където се провеждат разпити на високопоставени представители на предишния режим. По думите на Бен Кийрнан оцелелите са само 7 души от 20 000 хиляди доведени за разпит в „S-21“. Някогашното училище и след това затвор днес е превърнат в музей на камбоджанския геноцид. Зад стените на този музей за периода от 1976 – 1979 г. са се случвали редица зверства. Затворниците се разделяли на различни групи – по-опасните получавали индивидуална килия и прекарвали времето си оковани.
Масовите килии били претъпкани и всеки затворник бил окован за другия. Забранена била комуникацията между тях, сънят се случвал на пода. Дневната дажба била 3 до 4 супени лъжици ориз, водата се давала само с команда или след дълга молба. Често се правили инспекции, които да проверят за скрити оръжия. Пазачите не се притеснявали за своята безопасност, просто не позволявали на затворниците да се самоубият и с това да приключат мъките си. Нечовешките условия често водили до консумацията на урина и изпражнения, но дори това било наказвано от пазачите. Банята представлявала изкарване на плаца и среща с противопожарния маркуч – веднъж на четири дни.
Никой не се задържал повече от 2-3 месеца. Пристигналите „врагове“ били готови да признаят абсолютно всичко. Методиката на разпит и до днес може да се смята за извращение, нарушаващо всички конвенции и права на човека. Комбинацията от бой, измъчване чрез ток и жигосване с горещи предмети е била достатъчна, за да може всеки затворник да признае каквото трябва. Рязането с остри предмети и задушаването с найлонови торби също било част от методите за извличане на самопризнания. Любимо занимание на някои от пазачите било ваденето на нокти и потапянето на раната в алкохол. Прословутото симулиране на даване е било прилагано, когато другите методики се изтърквали и не доставяли достатъчно удоволствие на пазачите.
В случай, че жена е изпратена на разпит, тя задължително ще бъде изнасилена и едва тогава ще премине всички видове мъчения. Някои от най-видните фигури били част от медицинските експерименти на новия режим. Отварянето на човешко тяло без никакви упойки и взимането на органите е било практика. Източването на кръвта според мъчителите се смята за експеримент, който дава отговор на въпроса: колко дълго може да оцелее човек без кръв в тялото си?
След първата година, затворът вече няма свободно място, където да създаде масов гроб. По тази причина затворниците се извеждат извън територията на затвора и там посрещат смъртта си чрез бой – патроните били на привършване. Оцелелите това мъчение по-късно ще разкажат, че са били пощадени, защото изпълнявали различни функции. Ван Нат спечелил правото си на живот, защото можел да боядисва. Повечето оцелели (отново напомняме, че са само 7 души) публикуват своите истории.
Страховите фобии на Пол Пот водят до финалната му грешка – атаката на Виетнам. Армията му е отблъсната и много скоро виетнамски войници влизат в столицата. Хо Ван Тай (виетнамски военен фотограф) първи попада на затвора. Не му е трудно да го намери – той просто проследил миризмата на разлагащи се тела. Избитите там са добре документирани и всеки имал досие и снимка. Повечето кадри обаче остават анонимни и до днес, защото вместо име, кхмерите пишели номер. С падането на режима и успешното бягство на комбаджанския репортер Дит Пран, светът разбира и за още един символ на злото – полетата на смъртта.
Те са безкрайни и според по-късни изчисления в селските райони на страната има около 20 000 масови гроба, където са погребани около 1 386 734 човека. Останалите между 1.7 и 2.5 милиона души умират от болести и глад. През 1975 г. населението на Камбоджа е от близо 8 милиона души. Пол Пот и подчинените му са изправени пред международен трибунал за престъпления срещу човечеството и геноцид. Самият лидер до последно се съпротивлява, дори и след като червените кхмери са обявени за престъпници. Умира през 1998 г. а режимът му и до днес се смята за един от най-кървавите на XX век.
