Как репресирани българи от Народна Република България пишеха на британския посланик за помощ през 60-те години
Народна Република България през 60-те години на миналия век е страна, която има две версии за историята. Първата, по-обичана от БКП, използва най-различна методи за пропаганда, продължавайки да разказва за възхода на България, партията и СССР, докато чужди дипломати рисуват далеч по-грозна и сива картина за състоянието, в което се намира държавата.
През 1960 г. в България пристига Антъни Хендли Линкън, който трябва да отговаря за британската дипломатическа мисия и след кратко запознаване с държавата, бързо осъзнава, че ситуацията е далеч по-мрачна, отколкото му се струва. Линкън е бил посланик в Лаос и забелязва, че ако там няма особен достъп до информация, то в България има поне вестници и радио предаване, както и хора, които се стремят бързо да затворят изтичането на грешна или неправилна информация.
Линкън забелязва, че българските политици бързо променят театъра на събитията и преходът от Сталин към Хрушчов не е особена болка за умиране, практически няма никаква промяна или недоверие в следващата петилетка. БКП използва всички възможни отношения с Москва и най-често използва българските въоръжени сили за контрол. Комунизмът в България, който реално идва от една изключително скромна група, прекарала почти целия си живот в СССР, пристига в България на 9-и септември и използва Червената армия, за да вземе властта.
Главният секретар на БКП, поне по впечатления на Линкън, практически е втори заместник управник на страната, тъй като първи остава руския посланик, който реално управлява страната като регент на провинция и не се страхува да покаже точно това.
Куриоз от генералната промяна и победа на СССР, може много лесно да се опише с броя на комунисти в управлението – половин милион души от осем милиона жители в България. Следвайки стария пример, всеки с различна гледна точка или идея за създаване на такава, практически получава призовка за Белене или Ловеч и изчезва. Ако има семейство, не дай си Боже, същият трябва бързо да се отрече от всички свои мисли, за да има свобода и право на някакво препитание.
Софиянци, през погледа на Линкън, изглеждали чисти и спретнати, макар и да не може да става дума за мода, повечето просто не са виждали такава. Партийните величия, с които посланикът се срещал, реално изглеждали спокойни и щастливи, защото нямало кой да им потърси сметки и нямало кой да брои труповете, които са оставили зад себе си. Те са божествата, които винаги ще стоят в партията и не биха могли да се страхуват от големите проблеми.
Единствената песен на пропагандната комунистическа балалайка, която многократно посочва, че България съществува с признателност на СССР и Руската империя като освободителка, не може да спечели пълното доверие на българите. Мнозинството се чувства спасено само от частна собственост, спестявания и други нормални елементи от капитализма. Линкън посочва употребата на история и расови връзки между СССР и България за основен елемент при плетенето на по-тесни идеологически връзки.
Посланикът ясно посочва, че единственото, което може да предостави в България, това са някакви икономически връзки и опити за търговия. Негативното в този случай е, че реално няма какво да се купи от България и няма какво да се предложи.
През декември става ясно, че правителството на НРБ вече е изпълнило първата петилетка, стартирала през 1958 г. За изненада на британския посланик, няма никакви статистически данни, които да доказват точно това. Годишните резултати от земеделието, поне по мнение на въпросния посланик, са напълно разочароващи. Упреците са отнесени от чиновниците, които на своя страна се оправдават с времето.
За изненада, въпреки огромните успехи, България пресрочва кредита си за изплащане на заем от 160 милиона рубли и иска нов, вече отпуснат, на стойност от 650 милиона рубли. Заемите най-вероятно ще се използват за нуждите на партията, които обаче няма да бъдат оповестени. Линкън ще има възможност да получи две писма, които бързо ще бъдат изпратени до Лондон и Външно министерство, за съжаление няма много информация относно случващото се там, което обаче ще потвърди една друга неприятна истина – лагерът Белене не е затворен, той просто е релокиран в Ловеч. Писмата, които Линкън получава, гласят следното:
„Не се изненадвайте, когато четете това писмо, изпратено от образовани, но нещастни хора, жертви на сегашния комунистически режим в България. Желаем да поясним, че сме заклети англофили, които дълбоко уважават името на нашия безсмъртен покровител, великия англичанин Уилям Гладстон, който пръв издигна глас в Британския парламент за свободата на България.
С дълбоко съжаление съобщавам следното:
Правителството на Антон Югов продължава да изселва нас и семействата ни в провинцията и да ни излага на гладна смърт.
Нашите домове ни бяха отнети и в тях са настанени комунисти. Преследват ни и не ни дават да живеем нито в София, нито в друго населено място освен в града, в който се намираме. Ние сме измъчени до смърт, гладни и без работа, защото не ни дават работа.
Умоляваме ви да издействате всяко изселено семейство да се върне в своя дом, а настанените комунисти да напуснат нашите къщи, за да можем да влезем в жилищата си. Правителството на Югов лъже, като казва, че няма изселени хора. Преди ни измъчваха в концентрационния лагер „Белене“, а сега по ловешките чукари.“
Второто писмо, което пристига в консулството на Великобритания през 60-те години, най-вероятно е и последно за въпросния съгражданин, който практически подписва своята смъртна присъда. То гласи следното:
„Аз съм 60 годишен писател и журналист, не съм партиен член. В 1957 г. бях пратен в концентрационен лагер „Белене“ без никаква причина, тъй като съм свободен и демократичен човек. В „Белене“ трябваше да изкопавам по 5 кубика земя дневно. Нямаше вода. Хората копаеха дупките и пиеха вода от тях. Водата беше ледено студена и вонеше. Прекарах 2 години там. Сега страдам от следните болести: гастрит, колит и ревматизъм. Сега съм парализиран, жив труп. Милиционерите ме биха в лагера и ми отрязаха пениса (извинете за израза). Уринирам кръв. Те срязаха врати ми и едва се движа. Състоянието на лагерниците е ужасно. Няма измъкване. Изхвърлиха ме от лагера като мръсно куче. Храната беше ужасна: 1/2 хляб на ден, само зрял и зелен боб. Безкрайна работа, много псуване. Какво е комунизъм? Научно прилагане на лъжи и заблуди. Преди те лъжеха по ненаучен начин. Сега го правят със средствата на диалектическия материализъм.
Докога ще продължава тази лудост в нашата родина? Затворите са пълни с хора, лагерът беше преместен близо до Ловеч, където хората трошат камъни, постоянно изселват невинни хора в Добруджа. Знам, че моето писмо ще бъде отворено от милицията и фотографирано, но няма никакъв друг начин за комуникация.
От Любен Паунов, живущ на улица „Сталин“ 82 в София“
Писмото по-късно е причина за излъчването на материал в BBC, разказващ за мъченията и страданието на българи, които са изпратени в лагерите, но чак през 1992 г. Тогава братът на Любен Паунов – Милен, пише второ писмо и разказва историята на брат си. Той изпраща писмото адрес: бул. „Витоша“ 82.
„Моят брат, Любен Паунов, беше първо държан 2 години в „Белене“. Тогава беше пуснат за много кратък период да си дойде вкъщи (вероятно през това време е написал писмото до посолството). Той беше така зверски осакатен от червените садистични кучета в лагера, че почти не приличаше на човек. Ние не можехме да му помогнем по никакъв начин вкъщи – нямаше начин да му помогнем нито физически, нито психически, той беше така напълно обезобразен.
След 30 дни вкъщи, в наше отсъствие, той бил измъкнат една сутрин и отведен. Моят 13-годиешн син, който лежеше вкъщи с остра простуда, е бил единственият свидетел, когато червените агенти влачели по стълбите брат ми, Любен Паунов, за да го отведат в лагерите на смъртта в Ловеч. След 10 дни той бил екзекутиран, убит с удари с лопата; на следващия ден бил откаран с камион отново в Белене, за да го ядат там свинете.
Тази информация имам от човек, който спял до неговото дървено легло през тези 10 дни и бил свидетел на смъртта му. След като лагерът беше закрит, този мъж дойде направо вкъщи; приличаше на скелет.“
Разбира се, Милен Паунов изпраща и така наречения смъртен акт, в който е описана съвсем друга диагноза, много далечна от посочената. Причината за убийството, дошла по нареждане лично от Тодор Живков. Любен се шегувал, че щял да предложи на Вълко Червенков да смени името на София. Точните думи били:
„Докога нашата хубава столица ще носи името на една гръцка принцеса София. Предлагам да се кръсти „Червенковград“. Понеже ще приемат веднага това мое предложение, мен ще ме направят кръстник на града и след това ще имаме улица „Любен Паунов“ на името на кръстника.“.
Милен Паунов с тъга признава, че тогавашния режим се страхувал от всичко, включително и от собствените си сенки.
