Музикални хроники: Боно загуби майка си на 14, потърси утеха в музиката и намери ново семейство в лицето на U2
Много преди да стане певец на U2 и един от най-великите фронтмени в рок историята, Боно потегля по своя музикален път с доста скромни нагласи.
В тийнейджърските си години младежът с истинско име Пол Дейвид Хюсън започва да свири и пее, повлиян от интереса, който имат баща му и брат му в областта. Боно се увлича по свои идоли като Ленард Коен, Боб Дилън и Дейвид Боуи, но не смята да преследва кариера в музиката.
Мечтата му да бъде изпълнител се заформя едва след като той се сблъсква с голямата трагедия в живота си. Когато е на 14, неговата майка Айрис умира от мозъчен аневризъм, и то получен на погребението на дядо му.
Травмата отключва творческите пориви на Пол и огромната тъга е описана в редица песни на U2 по-късно през годините. В предстоящата нова книга на Боно Surrender, той си припомня бушуващите противоречиви чувства у него, когато е принуден да се сбогува с майка си толкова рано.
Музикантът обяснява и как е загубил усещането си за дом и семейство и е трябвало да ги потърси другаде.
Младият Боно
„Брат ми Норман и аз отиваме в болницата да си вземем сбогом. Тя е жива, но едвам. Местният свещеник, с чиято дъщеря излизаме, вече е пристигнал. Дъщеря му е отвън и ридае заедно с баща ми, в чиито очи има даже по-малко живец, отколкото в тези на майка ми. Аз влизам в стаята, воювайки с цялата вселена, но Айрис изглежда спокойна. Трудно е да осъзнаем, че голяма част от нея вече си е отишла“, пише Боно.
Певецът се връща още по-назад в детството си и си припомня колко изненадана е майка му, когато го чува да пее за пръв път. Случва се по време на репетиции за мюзикъл, в който бъдещата звезда е в ролята на фараон.
“Облечен в един от белите костюми на мама със залепени сребристи пайети, аз извих устни и направо съборих къщата от пеене. Айрис не спираше да се смее, изглеждаше изненадана, че мога да пея и че съм музикален”, разказва ирландецът.
“Роден съм с мелодии в главата си и търсех начин да ги чуя в света около себе си. Айрис не търсеше такъв тип знаци в мен, затова и не ги беше видяла”. Но след смъртта ѝ, интересът на Боно към музиката напълно процъфтява и той оприличава трагедията на оперен сюжет.
„Темата на операта е отсъствието на жена на име Айрис, а музиката се заражда, за да подтисне тишината, която е завладяла къщата и тримата мъже в нея – един от които още е момче“. Боно се посвещава на музиката, за да се справи с мъката, а за да се научи да свири на китара, момчето се обръща към по-големия си брат. С неговите напътствия научава класики като Blowin’ in the Wind на Боб Дилън и I Want to Hold Your Hand, Dear Prudence и Here Comes the Sun на „Бийълс“.
Тийнейджърът използва изкуството като защитен механизъм, но осъзнава, че останалите в неговия дом просто не знаят как да се справят със загубата. „Имам твърде малко спомени от нея, брат ми Норман също. Простото обяснение е, че след като тя умря, в нашата къща просто никога не говорехме за нея. Страхувам се, че даже беше по-лошо: ние всъщност рядко мислехме за нея. Бяхме трима ирландски мъже и бягахме от болката, която знаехме, че ще дойде, ако мислим или говорим за мама“.
Пол успява да намери утеха в своето ново семейство, наречено U2, както и в голямата си любов Алисън, с която се познават от малки.
“Да, веднага си намерих ново семейство в лицето на U2, намерих и Али – случи се много бързо”, отчита певецът, който днес вече може да се похвали с 40-годишен брак с Алисън.
Неговите отношения с баща му Боб обаче си остават много сложни и нееднозначни. „Сигурен съм, че и аз бях труден характер, а впоследствие разбрах, че той е трябвало да се справя с други неща в живота си и чувствам, че не го подкрепях така, както трябваше. Той беше много хумористичен, много забавен, но между нас ставаше грубо и се изпокарвахме“.
U2 през 2005 г.
Доста по-късно, през 2000 г., Боно разбира, че Боб е имал дете от друга жена и то е било резултат от извънбрачна афера. Това е нещо, което музикантът е успял да приеме, след като го е обсъдил с баща си. „Питах го дали е обичал майка ми и той каза да. Питах го как може да се случи такова нещо и той просто каза „Може да се случи“, обясни и че се е опитвал да оправи нещата“.
Едва когато баща му умира, Боно разбира, че има нужда да поднесе извинение към него и че това извинение би го освободило от голям товар.
През годините големият фронтмен неведнъж пише песни, вдъхновени от майка си, и те са сред най-хубавите в богатия каталог на U2.
I Will Follow е може би най-емблематичната от тях, особено ако човек е наясно с контекста: вокалистът пее за възможността да последва майка си в гроба.
Lemon също е красива песен, в която отново се нуждаете от контекст, за да вникнете в текста на Боно: той си припомня майка си в жълта рокля, но това е спомен, който му се изплъзва. Mofo е друга песен, вдъхновена от голямата трагедия на Боно и в нея е вложен целият гняв и отчаяние на човек, търсещ смисъла след загубата на някой близък.
По-скорошната Iris, кръстена на майката на музиканта, е неустоим рок химн, в който има нещо възторжено и възхваляващо – сякаш болката вече е преодоляна и остава само преклонението.
Може би именно усещането за семейство и семейна връзка, което Боно внася в U2, поддържа групата жива и в непроменен състав вече близо половин век.
Някои фенове вероятно ще са шокирани от следващото признание на певеца, но той е категоричен, че всъщност U2 “са се разпадали много пъти” – но всеки път е имало какво да ги събере с усещането за „недовършена работа“.
