Жителите на Бенш, градче в графство Ено, пият с благоговение водата, в която се е къпал един брадат отшелник.
Филип Муске, хронист от Турне, пише, че хората изпиват повече от цяла бъчва, и то без никаква погнуса.
Самият Муске не вярва на нито една дума на пришълеца и не пести обидите: нарича го избягал крепостен селянин, смърдящ, куц, лъжеотшелник и скитник.
Хората от Бенш обаче са сигурни, че са се докоснали до своя граф, завърнал се от тъмницата на българския цар.
Отшелникът твърди, че е Балдуин, граф на Фландрия и Ено и пръв латински император на Константинопол, коронясан там, след като кръстоносците превземат града през 1204 година.
Година след падането на Константинопол, на 14 април 1205 година, армията на цар Калоян разбива рицарите на императора край Одрин.
Летописецът на похода Жофроа дьо Вилардуен записва едно до друго две събития: "Балдуин бе заловен жив, а граф Луи бе убит."
Става дума за Луи дьо Блоа, чието име ще прозвучи отново в тази история от устата на двама епископи.
Пленникът е откаран в Търново и за смъртта му има три разказа, но нито един от авторите им не е очевидец.
Византийският историк Никита Хониат пише, че царят в пристъп на гняв заповядва да му отсекат ръцете и краката и да го хвърлят в дере, където Балдуин издъхва три дни по-късно.
Георги Акрополит, роден дванайсет години след битката, твърди, че Калоян прави от черепа му украсена чаша, но това подозрително напомня как Крум постъпва с Никифор I през 811 година.
Цистерцианският монах Алберик от Троа Фонтен записва най-романтичната версия: българската царица се влюбва в пленника, той я отблъсква, тя го наклеветява пред мъжа си, а пияният цар заповядва да го убият и да хвърлят тялото му на кучетата.
Румънският историк Александру Маджеару смята тази любовна интрига за очевидно недостоверна.
Думите на българския цар по този въпрос са запазени само в един латински текст.
Според "Деянията на Инокентий III" папата настоява пленникът да бъде пуснат, а Калоян отговаря, че не може, защото Балдуин "изплатил дълга на плътта, докато бил държан в тъмница".
Анри Фландърски е коронясан за император чак през август 1206 година, когато латинците най-сетне се уверяват, че брат му Балдуин е мъртъв.
Във Фландрия и Ено обаче никой не е видял нито тялото, нито гроба му.
Сред поданиците на Балдуин от години се говори, че графът е жив и изкупва греховете си като странстващ просяк.
Муске сравнява фламандците с бретонците, потомци на бритите, които все още чакат крал Артур да се върне.
Начело на Фландрия и Ено, чиито земи днес са поделени между Белгия, Франция и Нидерландия, през 1225 година е дъщерята на Балдуин Жана.
Тя е на две-три години, когато баща ѝ заминава на кръстоносен поход през 1202 година, а майка ѝ Мария Шампанска, тръгнала след него, умира в Акра през 1204 година.
Съпругът на Жана, Ферран Португалски, е пленен от французите в битката при Бувин край Лил през 1214 година и единайсет години след нея още е затворен в кулата на Лувъра.
Според Гийом дьо Нанжи, монах от абатството "Сен Дени", отшелникът от гората Глансон край Турне излиза пред хората по Великден 1225 година и разказва как по чудо се е избавил от "гръцките тъмници", както хронистът нарича българския плен.
Благородниците, отишли да го видят, са впечатлени от подробностите, които знае, от говора и жестовете му.
Той посвещава привържениците си в рицарство и издава грамоти с графски печат.
Английският крал Хенри III му предлага да подновят стария съюз между Англия и Фландрия.
Велможите, недоволни от близостта на Жана с френската корона, начело с Бушар д'Авен, бившия съпруг на сестра ѝ Маргарита, вдигат оръжие срещу нея и тя се спасява в Монс, последния град, чиито жители ѝ остават верни.
Дори съветникът ѝ Арну д'Оденард, изпратен от нея да разпита отшелника, се връща убеден, че човекът е баща ѝ.
Жана моли за помощ сюзерена си, френския крал Луи VIII. Подкрепата му струва двайсет хиляди ливри, гарантирани със залог на Дуе и на пристанището Ле Клюз, днешния нидерландски град Слойс.
Луи VIII има и лични причини да се намеси. Майка му Изабела от Ено е сестра на Балдуин, така че, ако претендентът казва истината, той е вуйчо на краля.
Дъщерята пък не може да потвърди или да опровергае думите му, защото едва ли помни лицето на баща си.
Кралят кани пришълеца в двора си, за да го разпита лично, и му гарантира, че ще си тръгне невредим.
Изпитът е в Перон, градче в Пикардия, и въпросите са такива, че истинският Балдуин би отговорил и насън.
Нанжи пише, че кралят пита кой го е посветил в рицарство и къде е положил васална клетва пред покойния Филип II Огюст, бащата на Луи.
Муске говори за три въпроса и третият засяга сватбата на Балдуин с Мария Шампанска.
Менестрелът от Реймс, анонимен автор, писал около 1260 година, споменава само един въпрос: в кой град се е оженил. Задава го епископът на Санлис Герен, същият, който строява френските редици в битката, в която е пленен съпругът на Жана.
Претендентът моли за отсрочка, оплаква се от умора и казва, че иска да поспи. Тогава двама от присъстващите епископи, на Бове и на Орлеан, заявяват, че го познават.
Бил жонгльор, тоест странстващ певец и фокусник, и години по-рано вече се бил представял за граф Луи дьо Блоа, другия знатен мъртвец от Одрин. Луи VIII му дава три дни да напусне кралството.
Рицарите от свитата му се разотиват. Във Валансиен го изоставят и последните велможи. Той бяга към Бургундия, преоблечен като търговец.
Край Безансон е заловен и предаден на френския крал, а той от своя страна го предава на Жана, срещу обещание, че ще пощади живота му.
В Лил, след мъчения, пленникът признава, че се казва Бертран дьо Ре и е бивш крепостен селянин.
Британският историк Норман Кон пише, че по време на Четвъртия кръстоносен поход самозванецът е бил певец в свитата на някой велможа и оттам може да е научил подробностите, с които смайва благородниците.
През октомври 1225 година е изложен на позорния стълб между две кучета, а после е обесен пред портите на Лил.
Подозрението в отцеубийство тежи над Жана векове наред. Матю Парис, най-известният английски хронист на XIII век, повтаря този слух без колебание.
През XV век рицарски роман я представя като дъщеря на дявола, приел образа на жена.
През 1788 година Едуард Гибън все още пише, че "най-сериозните историци" обвиняват графинята, че е пожертвала нещастния си баща в името на властолюбието си.
Доброто ѝ име е възстановено чак през XIX век, когато Едуар Льо Глей ѝ посвещава цяла книга.
Историците отдавна са единодушни, че Бертран дьо Ре е самозванец. Отворен остава въпросът дали тълпите го следват от вяра, или някой ги води.
Кон, чиято книга за месианските движения в Европа излиза през 1957 година, виждавижда в бунта срещу Жана надеждата на бедните, че праведният владетел ще се върне и ще ги избави.
Муске пише, че и Бог да беше слязъл на земята, абати, монаси и клирици нямаше да го посрещнат по-добре, но според Кон в гладната 1225 година най-горещите привърженици на Лъжебалдуин са тъкачите и предачите от фламандските градове.
Френският историк Жил Льокюпр, който изследва политическите самозванци на Средновековието, оспорва това обяснение: зад почти всеки "възкръснал" владетел стоят хора с ясни интереси, а не смътни очаквания за чудо.
Менестрелът от Реймс казва нещо подобно още през XIII век, когато пише, че завистливи фламандски велможи намират Бертран в гората и го убеждават да се обяви за Балдуин.
А най-голямата печалба е за френския крал: двайсет хиляди ливри и два заложени града.
Край Москва през 1605 година Мария Нагая, вдовицата на Иван Грозни, признава пред хората Лъжедмитрий за свой син и го прегръща. След убийството на самозванеца година по-късно тя заявява, че е излъгала от страх.
Когато единственото доказателство е думата на свидетелите, самоличността на един владетел зависи от това кой ще я потвърди и пред кого.
Жана се различава от московската царица най-вече по това, че истината е на нейна страна.
