Войната във Виетнам се води на хиляди километри от Париж, Рим, Милано или Западен Берлин.
В нея не загиват френски и италиански наборници, правителствата на Франция и Италия не изпращат войски в джунглите на Индокитай, а европейските общества след Втората световна война са свикнали да гледат на Съединените щати като на съюзник и гарант за сигурността на Западна Европа.
И въпреки това през втората половина на шейсетте години тази далечна война извежда десетки хиляди европейци на улицата и става един от символите на поколението, което достига политическа зрялост около 1968 г.
Особено силни са движенията във Франция и Италия. Протестира се и във Великобритания, Западна Германия, Нидерландия, Белгия и скандинавските страни.
Виетнам се появява на плакати, по университетските стени и в листовки, но влиза също в киното, литературата и популярната музика.
Това не е единна организирана кампания.
Комунистическите партии участват активно, както и свързани с тях младежки и профсъюзни организации, но около Виетнам възниква много по-широко движение, което често не се подчинява на традиционните партии - студенти, интелектуалци, християни, пацифисти, синдикалисти, социалисти, анархисти и членове на нови радикални леви организации.
Именно тази пъстрота обяснява мащаба му.
Войната на телевизионния екран
Виетнам е една от първите войни, които европейците наблюдават почти всекидневно по телевизията.
Кореспондентите изпращат кадри от бойните действия, на които се виждат ранени войници и цивилни, горящи села, хеликоптери, евакуации и бомбардировки.
Технологичното превъзходство на Съединените щати също променя възприемането на конфликта.
От едната страна стои най-могъщата военна сила в западния свят, а от другата - сравнително бедна азиатска държава и партизанско движение.
За Вашингтон войната е част от глобалното сдържане на комунизма.
За все повече млади западноевропейци обаче тя изглежда като сблъсък между велика сила и народ, който се бори за национално освобождение.
Поколението, родено след 1945 г., няма личен спомен от Втората световна война.
То израства в сравнително благоденстваща Западна Европа, но едновременно наблюдава деколонизацията в Азия и Африка, войната в Алжир, Кубинската революция, движението за граждански права в САЩ и борбата срещу апартейда.
Виетнам събира много от тези теми в един конфликт.
Франция познава Индокитай
За французите Виетнам има и особено историческо значение. Само десетилетие преди американците там воюва самата Франция.
Френски Индокитай включва Виетнам, Лаос и Камбоджа, а опитът за възстановяване на колониалната власт след Втората световна война води до Първата индокитайска война.
Тя завършва с френското поражение при Диен Биен Фу през 1954 г.
Когато американската намеса се разширява през шейсетте години, за френското общество конфликтът не е напълно далечен и непознат.
Шарл дьо Гол постепенно се дистанцира от американската политика.
Франция напуска интегрираната военна структура на НАТО през 1966 г., а Париж води все по-независима външна политика.
Но уличният протест срещу войната не е организиран от Елисейския дворец.
Напротив, значителна част от активистите са не по-малко критични към собствената си държава и към установения политически ред, отколкото към Вашингтон.
Това се вижда особено ясно през март 1968 г. На 20 март демонстрация на Националния комитет за Виетнам в Париж завършва с нападение срещу представителство на American Express и арести на активисти.
Два дни по-късно студенти в Нантер настояват за освобождаването им и окупират административна сграда на университета.
Окупацията поставя началото на Движението от 22 март, чието най-известно лице е Даниел Кон-Бендит.
Виетнам не е единствената причина за френския бунт.
Недоволството е насочено и срещу университетската система, социалните йерархии, условията на труд, авторитаризма и културните норми.
Но войната вече е дала на радикализиращото се студентско поколение международна кауза и език, чрез който то говори за власт, насилие и империализъм.
За част от младите французи противопоставянето на американската военна намеса е неотделимо от стремежа към лична свобода и радикална промяна на обществото.
Италия - когато Виетнам влиза и в попмузиката
Студентското движение се разраства в университетите на Тренто, Торино, Милано, Рим и други градове.
През март 1968 г. около четири хиляди радикализирани студенти в Рим участват в тежките сблъсъци с полицията при Вале Джулия.
През следващата година Италия навлиза в т.нар. гореща есен (autunno caldo), белязана от огромна вълна от стачки и трудови конфликти.
Но отношението към Виетнам не остава затворено в университетите и партийните организации. То прониква дори в италианската попкултура.
През 1966 г. Джани Моранди записва "C"era un ragazzo che come me amava i Beatles e i Rolling Stones" - "Имаше едно момче, което като мен обичаше Бийтълс и Ролинг Стоунс".
Песента е написана от Мауро Лузини и Франко Милячи и разказва за обикновен американски младеж, чийто живот е прекъснат от повиквателната за Виетнам.
Изборът на герой прави песента толкова силна. Това не е революционер и не е политически активист.
Той е млад човек от същата културна вселена като италианските слушатели - харесва "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс", свири на китара и принадлежи към поколението на рокендрола.
После музиката е заменена от военната служба и войната.
На Фестивала на розите (Festival delle Rose) през 1966 г. текстът предизвиква проблеми заради очевидната си антивоенна насоченост, а италианската обществена телевизия RAI първоначално се отнася предпазливо към излъчването на песента.
Въпреки това тя има голям успех и остава една от най-разпознаваемите италиански песни, свързани с Виетнам.
Джани Моранди не е маргинален радикален изпълнител, а една от големите звезди на италианската популярна музика.
Когато тема като Виетнам може да се появи в песен на певец с огромна младежка публика, антивоенното настроение очевидно вече е излязло извън тесните политически среди.
Песните на Боб Дилън, Джоан Баез, Пийт Сийгър и други изпълнители влизат в международния репертоар на антивоенното движение.
През 1969 г. Джон Ленън и Йоко Оно привличат ново внимание към пацифисткото послание с кампаниите си за мир и с песента "Give Peace a Chance".
В университетите езикът е много по-радикален.
За част от италианските студенти американската война, университетската йерархия и отношенията между работник и работодател са различни проявления на една и съща система на власт.
Затова за периода е характерно смесването на международна солидарност с вътрешни социални искания.
Част от радикалната левица открито симпатизира на Виетконг и Северен Виетнам и разглежда тяхната борба като революционна и антиимпериалистическа.
Други участници в протестите не споделят комунистическата идеология, но отхвърлят американските бомбардировки и мащаба на военната намеса.
Затова би било подвеждащо всички демонстранти да бъдат поставени под общ политически знаменател.
Не Москва стои зад европейската 1968-а
В духа на Студената война западноевропейските протести лесно могат да бъдат обяснени с комунистическа агитация.
Съветският съюз безспорно използва войната във Виетнам в собствената си пропаганда.
Москва подпомага Северен Виетнам, а западноевропейските комунистически партии организират демонстрации и кампании за солидарност.
Но от това не следва, че огромното протестно движение е съветски проект.
Една от особеностите на поколението от 1968 г. е именно конфликтът му със старата партийна левица.
Новите активисти обвиняват комунистическите партии в бюрократизъм и прекалена умереност.
Едни се ориентират към Мао, други към Троцки, трети към анархизма, а мнозина изобщо не принадлежат към установена организация.
През същата 1968 г. съветското нахлуване в Чехословакия допълнително разрушава представата, че човек трябва да избира между безусловна подкрепа за Вашингтон и безусловна подкрепа за Москва.
Може едновременно да се протестира срещу американската война във Виетнам и срещу съветските танкове в Прага.
Това е една от основите на европейската Нова левица - опит за политическо самоопределение извън традиционното противопоставяне между западния атлантизъм и съветския комунизъм.
Не само Париж и Рим
Западна Германия също има мощно движение срещу войната. През февруари 1968 г. Западен Берлин е домакин на Международен конгрес за Виетнам, който събира активисти от различни държави.
Социалистическият германски студентски съюз (SDS) прави противопоставянето на войната една от основните си международни каузи.
Неговите активисти, сред които се откроява Руди Дучке, свързват войната във Виетнам с критиката срещу капитализма, американското влияние и недостатъчното преодоляване на нацисткото минало.
Във Великобритания Кампанията за солидарност с Виетнам (Vietnam Solidarity Campaign) организира големи демонстрации в Лондон.
През март и октомври 1968 г. протестите около американското посолство на площад "Гросвенър" олицетворяват британската 1968-а.
Те привличат както активисти на леви организации, така и младежи, свързани с новата контракултура.
Лондон постепенно се превръща в един от европейските центрове на музикалния и културния бунт.
Америка също протестира
Има още една причина европейското движение трудно да бъде представено просто като антиамериканско.
По същото време огромно антивоенно движение съществува в самите Съединени щати.
Американски студенти протестират, наборници отказват военна служба, ветерани от Виетнам се включват в демонстрации, а музиканти, актьори, писатели и духовници застават срещу войната.
Американски антивоенни активисти действат дори във Франция.
В Париж през 1966-1968 г. съществува Парижкият американски комитет за спиране на войната (Paris American Committee to Stopwar), създаден от американци, живеещи във Франция.
Възниква транснационално движение, в което европейските и американските активисти взаимно се следят и вдъхновяват.
Хипитата и Виетнам - когато протестът срещу войната прераства в бунт срещу обществото
Протестите срещу американската война във Виетнам съвпадат с разцвета на хипи движението, което възниква в Съединените щати през шейсетте години и бързо намира последователи в Западна Европа.
Двете движения имат различен произход и невинаги споделят едни и същи политически цели, но се срещат в общото отхвърляне на войната, милитаризма, авторитаризма и консервативните обществени норми.
За хипитата Виетнам въплъщава всичко, на което се противопоставят - насилието, държавната принуда, военното съперничество и убеждението, че политическите конфликти могат да бъдат решавани със сила.
Лозунгът "Правете любов, а не война" (Make love, not war) изразява тази философия много по-непосредствено от сложните политически декларации на радикалната левица.
Германските студенти обаче невинаги споделят пацифизма на хипитата. Тук се проявява и едно от съществените различия между двете движения.
Хипитата искат друг начин на живот, докато политическите радикали се стремят да променят самата система на властта.
За едните мирът е преди всичко нравствен и културен идеал, за другите - част от по-широка борба срещу империализма и съществуващия политически ред.
Немалко от противниците на войната гледат с подозрение на употребата на наркотици, сексуалната разкрепостеност и демонстративното отхвърляне на обществените норми, характерни за част от хипи средите.
Обединява ги обаче убеждението, че войната във Виетнам е не само военен и политически конфликт, но и изпитание за моралните основания на западното общество.
Постепенно антивоенното движение се превръща в част от по-широка културна революция, която променя отношението към държавната власт, военната служба, гражданското неподчинение, правата на жените, сексуалността и свободата на личността.
През 1972 г., след години на протести, Италия приема закона "Маркора" и за пръв път признава правото на отказ от военна служба по съвест, който дотогава се наказва със затвор.
Войната, в която не участват италиански наборници, оставя следа в правата на всеки от тях.
