Над един планински склон в Югозападен Китай стърчи бетонен комин, висок 150 метра. Наоколо няма нищо — нито цехове, нито складове, нито ограда. Само гора, река и тръба, която сякаш израства право от скалата.
Всичко останало е вътре в планината: двайсет километра тунели, осемнайсет зали, помещение с височина 79,6 метра — колкото двайсететажен блок — и реактор, в който никога не влиза ядрено гориво.
Обектът се нарича "Проект 816". Трийсет и шест години той официално не съществува. Не съществува и градчето в подножието му.
Място, което го няма на картата
В началото на 1965 година групи на Министерството на ядрената промишленост обхождат планините на Юнан, Гуейджоу и Съчуан. Търсят място за нещо, което няма име дори в документите. Избират Байтао, речно градче в областта Фулин, притиснато между планините Улин и водите на река Удзян.
Съображенията са прости: планината скрива, реката охлажда. Заедно с решението идват и последиците — Байтао изчезва от китайските карти и не се връща близо трийсет години. Жителите му остават, но адресът им се превръща в номер на пощенска кутия.
"До планината, разпръснато, скрито"
За да разберем защо една държава заравя атомен завод в скала, е нужен контекстът на едно десетилетие, в което Китай се страхува от всички. През 1960 година Москва изтегля специалистите си и спира ядрената помощ.
През 1964 година американските бомбардировачи нанасят първите си удари над Северен Виетнам, а на 16 октомври същата година Китай изпитва първата си атомна бомба и се озовава в клуб, чиито членове го смятат за противник.
Отговорът на Мао Цзедун е програмата "Трети фронт" — мащабно преместване на военната и тежката промишленост от уязвимото морско крайбрежие към планините във вътрешността на държавата. Директивата се помни с три израза: до планината, разпръснато, скрито.
Историкът Ковел Мейскенс, автор на едно от малкото цялостни изследвания върху програмата, изчислява, че тя поглъща около четирийсет на сто от държавните вложения в строителство и ражда над хиляда и сто предприятия — цели градове, построени, за да не бъдат намерени.
"Проект 816" е замислен като втора база за ядрени суровини, резерва на завода 404 в пустинята на провинция Гансу. Ако първата бъде унищожена, втората ще продължи да произвежда плутоний-239 — материала, от който се правят бойните глави. Централната военна комисия и премиерът Джоу Ънлай одобряват строежа през 1966 година.
Осем години само за дупката
През февруари 1967 година в планината влизат три полка на 54-та инженерна дивизия — засекретена под името "част 8342". След тях идват строители, хиляди работници от околните райони и специалисти, събрани от цялата страна. За осемнайсетте години на строежа през обекта минават над шейсет хиляди души.
Само издълбаването на тунелите отнема осем години, монтажът на съоръженията — още девет. От планината са изнесени около милион и половина кубични метра скална маса.
Вътре се оформя лабиринт с обща застроена площ от 104 000 квадратни метра: осемнайсет големи зали, над сто и трийсет пътища, шахти и странични тунели, някои достатъчно широки за камиони. Конструкцията е проектирана да устои на ядрен удар и на земетресение от осма степен.
Секретността е пълна. Пред входовете има три последователни поста, паролите се сменят постоянно, а работниците познават само своя участък.
Материал на чунцинската градска администрация описва как мнозина жители на Байтао чуват името "816" едва след 2010 година — макар близките им да са ходили там всеки ден в продължение на десетилетия.
"Една купа вода"
При строежа загиват над сто военнослужещи. Седемдесет и шест от тях са признати официално за жертви при изпълнение на дълга и са погребани на три километра от входа, в гробище с името "Иваншуей" — "Една купа вода". Средната им възраст е двайсет и една години.
Днес гробището е включено в списъка на паметниците на културата на Чунцин заедно със самия обект и с бараките от трамбована пръст, в които са живели строителите.
Реакторът, който остава празен
Докато войниците дълбаят планината, светът около нея се променя. Към края на 70-те години на XX век Китай установява дипломатически отношения със Съединените щати, отваря икономиката и измества приоритетите си от отбраната към растежа. Огромният подземен завод започва да изглежда като решение на изчезващ проблем.
Развръзката настъпва на етапи, всеки от които е отразен в партийната документация. През април 1981 година Държавният съвет нарежда строежът да се забави. През октомври идва разпореждане да бъде възобновен. През юни 1982 година проектът отново е замразен, а през 1984 година е спрян окончателно.
Дотогава са изпълнени 85 на сто от строителните работи и 60 на сто от монтажа, а вложените средства достигат 746 милиона юана — сума, огромна за китайската икономика от онези години. Според отраслови публикации до пускането в експлоатация остават още около сто милиона юана. Реакторът така и не получава гориво.
От плутоний към торове
За разлика от повечето обекти на Студената война, "Проект 816" не е напълно изоставен. След прекратяването на проекта над десет хиляди души остават в планината без работа. Вместо да ги разпрати по родните им места, ръководството търси начин да пренасочи завода към гражданско производство.
През 1985 година Министерството на ядрената промишленост предлага съоръженията да бъдат преустроени в комбинат за синтетичен амоняк с капацитет 300 000 тона годишно. Проектът е одобрен и влиза в държавния план.
Така най-секретният атомен завод на Китай се превръща в химическия комбинат "Дзиенфън" — предприятие за торове. Единственото, което излиза от планината, е селскостопанска химия.
На 8 април 2002 година Комисията по отбранителна наука и техника разсекретява "Проект 816". През април 2010 година част от обекта отваря врати за посетители.
Вътре температурата е постоянна през цялата година, залата на реактора е осветена в зелено и синьо, а в командния пункт са запазени над хиляда уреда, с които е трябвало да се следят тръбопроводите на един реактор, който никога не проработва.
