Откакто през 1783 г. братята Жозеф-Мишел и Жак-Етиен Монголфие издигат първия успешен балон с горещ въздух, хората започват да мечтаят за полети над морета, пустини и планини. Ако самолетът е символът на индустриалната епоха, балонът остава символ на романтиката и приключението. Именно затова най-смелите балонни експедиции често изглеждат по-близки до експедициите на полярните изследователи, отколкото до съвременната авиация.
Атлантикът - океанът, който поглъщаше балоните
Днес прелитането на Атлантическия океан с балон изглежда като романтично приключение. В действителност то е едно от най-опасните предизвикателства в историята на въздухоплаването. Между първите идеи и първия успех лежат повече от сто години неуспешни опити, аварии и човешки трагедии.
Още през XIX век аеронавтите започват да мечтаят за пресичане на Атлантика. Тогава обаче липсват надеждни метеорологични прогнози, радиовръзка и средства за спасение в открито море. Много балони просто изчезват безследно.
До 1978 г. са направени най-малко четиринадесет сериозни опита за прелитане на океана, като някои от участниците никога не са открити, а поне петима губят живота си.
Сред най-известните неуспехи е този на американците Бен Абруцо и Макси Андерсън през 1977 г. Те излитат с балона "Дабъл Ийгъл I", но бурите ги отклоняват далеч от курса. След близо 3000 мили полет са принудени да приводнят балона край Исландия и едва са спасени от американски военноморски сили.
Година по-късно същите пилоти се завръщат с нов балон - "Дабъл Ийгъл II". Това вече е класически газов балон, пълен с хелий. За разлика от балоните с горещ въздух, които се поддържат чрез нагряване на въздуха, газовите балони използват по-лек от въздуха газ и могат да останат във въздуха много по-дълго време.
На 17 август 1978 г. Абруцо, Андерсън и Лари Нюман стават първите хора, прелетели Атлантическия океан с балон. След повече от 137 часа във въздуха те кацат във Франция и завършват едно от последните големи предизвикателства на балоновото въздухоплаване.
От хелий към водород
През годините аеронавтите използват три основни типа балони.
Най-познати са балоните с горещ въздух, при които под обвивката горят газови горелки. Те са относително безопасни и лесни за управление, но имат ограничена продължителност на полета.
Вторият тип са газовите балони, пълнени с хелий. Те могат да останат във въздуха дни наред и именно такъв е бил "Дабъл Ийгъл II".
Третият тип са водородните балони. Те осигуряват по-голяма подемна сила от хелия, но са значително по-опасни заради високата запалимост на водорода. Въпреки това някои съвременни експедиции отново се обръщат към този газ, тъй като позволява превозването на повече гориво, вода и оборудване.
През 1987 г. британецът Ричард Брансън и шведът Пер Линдстранд прелитат Атлантика с най-големия за времето си балон с горещ въздух. По-късно двамата ще опитат и околосветски полети.
Още по-впечатляващо е, че през 1999 г. швейцарецът Бертран Пикар и британецът Брайън Джоунс извършват първото околосветско пътешествие с балон на борда на Breitling Orbiter 3. За 19 дни те прелитат над Атлантическия, Индийския и Тихия океан, изминавайки над 40 000 километра.
През последните години именно водородните балони са в центъра на нова вълна от трансатлантически експедиции. Екипът на проекта "Атлантик Експлорър" многократно се опитва да извърши първото успешно прелитане на Атлантика с открита кошница и водороден балон. Няколко последователни опита през 2024 и 2025 г. са прекратени поради течове, неблагоприятни ветрове и опасения за недостиг на баласт.
Само преди дни балоноплаването записа нова историческа страница. Британката Алиша Хемпълман-Адамс стана първата британска жена, прелетяла Атлантическия океан с водороден газов балон на тази експедиция. Полетът продължава четири дни и завършва успешно в Европа след излитане от Съединените щати.
Този успех показва, че дори в ерата на реактивните самолети и космическите кораби въздухоплаването с балони продължава да намира нови хоризонти. Защото при балона човек не побеждава природата със сила. Той трябва да я разбере, да се съобрази с нея и да използва нейните ветрове, за да стигне отвъд хоризонта.
Днес организирането на полет с балон над държавни граници или океани е значително по-сложно, отколкото в епохата на първите аеронавти. Екипажът трябва да получи разрешения от авиационните власти на всички държави, над които се очаква да премине маршрутът. Полетният план се съгласува с органите за управление на въздушното движение по същия начин, както при самолетите.
Балонът трябва да бъде регистриран в национален авиационен регистър, да притежава удостоверение за летателна годност, а пилотите - лиценз за управление на свободен балон. При океански полети се изисква и специално оборудване за оцеляване - спасителни салове, аварийни радиомаяци, сателитни комуникации, кислородни системи за големи височини и средства за проследяване в реално време.
Преди излитане метеоролози анализират в продължение на седмици движението на въздушните маси, тъй като съвременните рекордни полети разчитат не толкова на самия балон, колкото на правилния избор на височина и ветрови коридор. При трансатлантическите и околосветските експедиции често работят десетки специалисти - пилоти, инженери, метеоролози, лекари и експерти по въздушна навигация, а подготовката може да продължи с години преди самия старт.
Но ако Атлантикът е предизвикателство, Хималаите са истински кошмар за балоноплавателите.
Причината е проста. Най-високите върхове на Земята достигат над 8000 метра, а над тях въздушните течения са изключително силни и непредсказуеми. Балонът не може да маневрира активно като самолет. Пилотът може само да избира различни височини и да се надява да намери благоприятен вятър.
Въпреки това са правени опити и успешни полети над Хималаите. През 2005 г. индийският пилот Виджайпат Сингания достига рекордна височина от над 21 километра с балон, прелитайки над района на Хималаите. Това е височина, на която вече е необходима специална херметична кабина, подобна на тази на реактивен самолет.
Особен интерес представлява и въпросът дали е възможно да се прелети от Австралия или Нова Зеландия до Антарктида с балон.
Теоретично - да.
Практически - това е едно от най-трудните предизвикателства на планетата.
Между Нова Зеландия и Антарктида има около 4000 километра открит океан. Там духат прочутите "ревящи четиридесет" и "бесни петдесет" - западни ветрове, които почти непрекъснато обикалят земното кълбо. Именно те биха могли да помогнат на балон да достигне ледения континент.
Проблемът е, че времето е изключително сурово. Температурите падат далеч под нулата, облаците от ледени кристали могат да натоварят обвивката на балона, а възможностите за спасителна операция са минимални. Ако възникне авария над Южния океан, шансовете за оцеляване са много малки.
Поради тази причина повечето полярни балонни експедиции предпочитат да летят над самата Антарктида, след като вече са достигнали континента по море или със самолет. Така например американски и британски научни екипи редовно използват огромни стратостатни балони, изстрелвани от антарктически бази за астрономически и атмосферни изследвания.
Историята на балоноплаването показва, че за човека няма непреодолими граници. Атлантическият океан, който някога изглеждал невъзможен за преодоляване без двигател, днес е част от историята. Хималаите са били преминати от смели аеронавти. Единствено Антарктида и Южният океан все още пазят репутацията си на едни от най-негостоприемните места за подобни полети.
Може би именно там се крие следващото голямо приключение на балоноплаването - над ледовете, бурите и най-самотните води на планетата.
