През май 1925 г. петима заможни парижки търговци на метали получават писмо, написано на официална бланка на Министерството на пощите и телеграфите: покана за строго поверителна среща в прочутия хотел "Крийон". Там елегантен господин с маниери на дипломат им съобщава държавна тайна: поддръжката на Айфеловата кула е непосилна за бюджета и правителството е решило да я продаде за скрап — седем хиляди тона желязо, търгът е дискретен, за да не избухне обществен скандал. Господинът се представя за заместник генерален директор в министерството. В действителност се казва Виктор Люстиг, няма нищо общо с никое министерство и в момента извършва едно от най-стилните престъпления на века.
Люстиг е роден през 1890 г. в градче в Бохемия и целият му живот е поредица от превъплъщения: говори пет езика, представя се за граф, а в полицейските архиви на два континента се пазят десетките му псевдоними. Лицето му е прорязано от белег — спомен от ревнив съперник от времето на младостта му в Париж — който само добавя аристократична загадъчност към легендата за "графа". Занаята си усъвършенства на трансатлантическите лайнери — плаващи казина, пълни с богаташи и скука, идеалната среда за човек, чийто капитал са обноските.
Коронният му номер там е "машината за пари" — сандъче от махагон, което след шест часа "обработка"отпечатва стодоларова банкнота. За демонстрация използва две истински банкноти, скрити предварително; клиентът, заслепен от алчност, купува чудото за десетки хиляди — и разбира истината едва когато графът е слязъл на друго пристанище. Красотата на схемата се крие в нейната безопасност: жертвата купува машина за фалшиви пари, тоест сама е съучастник — а съучастниците не тичат в полицията.
Парижката афера обаче е висока класа — и гениалността ѝ е, че почива на истински факти. През 1925 г. кулата наистина е в окаяно състояние: строена като временно съоръжение за изложението от 1889 г., тя отдавна е надживяла разрешителното си, ръждясва и гълта държавни пари; вестниците открито обсъждат дали да не бъде съборена. Люстиг само дочита статията докрай — дотам, докъдето на честните хора не им достига въображение.
Следва изпълнение по учебник: фалшива бланка, лимузина, обиколка на кулата с петимата кандидати. Люстиг избира жертвата си безпогрешно — Андре Поасон, новобогаташ, който отчаяно копнее да бъде приет в парижкия елит и вижда в сделката своя билет за висшето общество. Финалният щрих е виртуозен: "чиновникът" деликатно намеква, че държавната заплата е скромна и Поасон, вече напълно убеден, че си има работа с истински корумпиран бюрократ, освен цената на кулата плаща и подкуп. Люстиг заминава за Виена с куфар с банкноти още същата вечер. Цялата операция — от прочита на вестника до качването във влака — отнема около месец: вероятно най-добрият доход, получаван някога от четене на пресата.
После следва частта, заради която историята влиза в аналите. Люстиг седи във Виена и чете парижките вестници: нищо. Ни ред за измама, ни дума за кула. Поасон, осъзнал в какъв капан е попаднал, предпочита да преглътне загубата, вместо да стане за смях на цял Париж — точно както измамникът е предвидил. Срамът на жертвата е най-надеждният съдружник на измамника; Люстиг го знае.
А щом никой не го търси... Виктор се връща в Париж и продава кулата втори път. Този път жертвата се усъмнява навреме и отива в полицията, но графът се изпарява невредим. Айфеловата кула — продадена два пъти, разследване — нито едно.
В Америка Люстиг доказва, че истинският му талант не е лъжата, а психологията. Отива при Ал Капоне — човек, когото никой не се опитва да мами — и му иска 50 000 долара за борсова операция с двойна печалба. Два месеца по-късно се връща съкрушен: сделката пропаднала. И връща всичките пари до цент.
Капоне, поразен от подобна "честност", му подарява 5000 долара за утеха. Точно тези 5000 са целта от самото начало: Люстиг никога не е инвестирал в нищо — парите стоят в сейф, докато назрява моментът за финалната сценка. Да измамиш Капоне, като му върнеш парите, е ненадмината класика в историята на мошеничеството.
На Люстиг се приписва прочут хумористичен наръчник — десетте заповеди на измамника, използван за обучение по обратна психология: бъди търпелив слушател; никога не изглеждай отегчен; изчакай другият да разкрие политическите си възгледи — и кажи, че ги споделяш; същото важи и за религията; никога не се хвали — остави жертвата сама да усети колко си специален; бъди винаги спретнат; никога не се напивай.
Стряскащото в списъка е, че в него няма нито дума за лъжа. Без да е психолог, Люстиг разбира, че обикновено жертвата мами сама себе си — измамникът просто ѝ държи ръката. Затова и заповедите му се преподават в курсове по продажби и преговори, обикновено без да се споменава кой е авторът.
Провалът му е резултат от собственото му съвършенство: мрежата му от фалшификатори залива Америка с толкова добри копия на банкноти, че Тайните служби ѝ обявяват война. През 1935 г. Люстиг е заловен — въпреки вярата в психологическите си умения, е издаден от ревнива приятелка.
Ден преди процеса избягва от нюйоркския федерален арест по въже от чаршафи, като по пътя надолу невъзмутимо бърше прозорците, за да го мислят минувачите за мияч. И успява: никой не вдига тревога, докато не стъпва на тротоара, не се покланя леко и не изчезва в тълпата.
Залавят го след месец и съдът постановява двадесет години затвор; адресът е Алкатраз. Умира в затворническата болница през 1947 г. В смъртния акт, в графата "професия", чиновникът вписва две думи, истински като банкнота на Люстиг: "търговски посредник". Човекът, продал Айфеловата кула два пъти, си отива с коректно попълнени документи.
