Нобеловата награда за мир, която Хенри Кисинджър получава през 1973 година, е първата в историята на отличието, заради която двама членове на комитета подават оставка.
Двайсет и осем години по-късно в паржкия хотел "Риц" френски полицаи му връчват призовка да се яви като свидетел пред съдия, който разследва изчезването на петима французи в Чили при режима на Пиночет.
Кисинджър е роден на 27 май 1923 година във Фюрт, Германия. Семейството му емигрира в Съединените щати през 1938 г., за да се спаси от преследванията на евреите в нацистка Германия.
Получава американско гражданство през 1943 г. Служи в армията на САЩ по време на Втората световна война, а след това и в американската военна администрация в Германия.
След края на военната си служба постъпва в Харвардския университет, където придобива бакалавърска, а след това и докторска степен. През 1962 г. става професор по държавно управление.
Между 1955 и 1968 г. работи и като консултант по въпросите на сигурността към различни американски ведомства при трима президенти: Дуайт Айзенхауер, Джон Ф. Кенеди и Линдън Джонсън.
Книгата "Ядрени оръжия и външна политика" го утвърждава като експерт по военната стратегия на САЩ.
Той се противопоставя на политиката на държавния секретар Джон Фостър Дълес, предвиждаща "масирано ядрено възмездие" при съветско нападение, и вместо това се застъпва за концепцията за "гъвкав отговор".
Благодарение на репутацията си на политолог Кисинджър става консултант по външната политика на Нелсън Рокфелер, губернатор на Ню Йорк и неколкократен претендент за президентската номинация на Републиканската партия.
През декември 1968 г. новоизбраният президент Ричард Никсън го определя за свой съветник по националната сигурност - пост, който Кисинджър заема от 1969 до 1975 г. От септември 1973 г. до 20 януари 1977 г. е и държавен секретар.
Кисинджър разработва политиката на разведряване в отношенията между САЩ и Съветския съюз.
Налага пропакистанска линия по време на индийско-пакистанската война в края на 1971 г., съдейства за договарянето на споразумението за ограничаване на стратегическите въоръжения и с тайното си пътуване до Пекин през юли 1971 г. поставя началото на сближаването между САЩ и Китайската народна република.
Въпреки че първоначално се застъпва за твърд курс във Виетнам, по-късно играе ключова роля в политиката на Никсън за "виетнамизация" - изтеглянето на американските войски от Южен Виетнам и замяната им с южновиетнамски сили.
През 1972 г. води мирни преговори с Ле Дък Тхо от Северен Виетнам. Убеден в успеха им, на 26 октомври той обявява, че "мирът е близо".
Оказва се обаче, че двустранното споразумение не е одобрено от правителството на Южен Виетнам и преговорите стигат до задънена улица.
На 23 януари 1973 г., след масираните бомбардировки над Северен Виетнам през декември, Кисинджър парафира в Париж споразумение за прекратяване на огъня и изтегляне на американските войски.
За това споразумение той си поделя Нобеловата награда за мир за 1973 г. с Ле Дък Тхо, който обаче отказва да я приеме.
След Арабско-израелската война от 1973 г. Кисинджър посредничи, като сам пренася предложенията между враждуващите страни, без те да се срещат пряко.
Методът става известен като "совалкова дипломация" и му позволява да постигне разединяване на враждуващите армии.
Той има основна заслуга за възстановяването на дипломатическите отношения между Египет и САЩ, прекъснати през 1967 г.
След като напуска държавната служба през 1977 г., той се занимава с международно консултиране, писателска дейност и изнасяне на лекции.
Въпреки многобройните дипломатически постижения на Кисинджър и широкото признание, на което се радва в последните десетилетия от живота си, мнозина го заклеймяват заради решенията му като съветник по националната сигурност и държавен секретар.
Най-острите му критици го наричат военнопрестъпник и настояват да бъде съден. Най-последователен сред тях е публицистът Кристофър Хичънс.
В книгата си "Процесът срещу Хенри Кисинджър" от 2001 г. той събира обвинения от Индокитай и Бангладеш до Чили и Източен Тимор и твърди, че след задържането на Аугусто Пиночет в Лондон през 1998 г. бившите държавници вече не могат да разчитат на абсолютен имунитет.
Обвинителите на Кисинджър най-често подкрепят твърдението, че в навечерието на президентските избори през 1968 г. той е помагал на предизборния щаб на Никсън да саботира мирните преговори между администрацията на Джонсън и Северен Виетнам.
Версията е изложена подробно от разследващия журналист Сиймур Хърш в книгата "The Price of Power" от 1983 г.
Според него през есента на 1968 г. Кисинджър, който е неофициален консултант на американската делегация в Париж, осведомява хората на Никсън за хода на преговорите.
Официалният му биограф Ниал Фъргюсън оспорва тезата: преговорите са публични, Никсън не разчита на оскъдните сведения на бъдещия си съветник, а последният разговаря по същото време и с щаба на демократа Хюбърт Хъмфри.
Упрекват го остро и за това, че е настоявал за тайно разширяване на Виетнамската война чрез бомбардировки над Камбоджа, страна, която не е участвала пряко в конфликта.
На 9 май 1969 г. "Ню Йорк Таймс" разкрива операцията. Кисинджър веднага се обажда на директора на ФБР Едгар Хувър и двамата набелязват Мортън Халпърин от екипа на Съвета за национална сигурност като възможен източник на изтичането на информация.
Още същия ден телефонът му е поставен под подслушване без съдебно разрешение. За две години подслушваните стават седемнайсет, сред тях служители от Съвета и журналисти.
Халпърин завежда дело и през 1991 г. Кисинджър му се извинява писмено.
Един от двамата ръководители на тайната група "Водопроводчиците", създадена през юли 1971 г. след изтичането на "Документите на Пентагона", е Дейвид Йънг, сътрудник на Кисинджър.
Той предлага в записка от 11 август проникване с взлом в кабинета на психиатъра на Даниел Елсбърг, изнесъл документите, но членовете на групата не откриват там нищо компрометиращо.
Кисинджър е обвиняван и в това, че с бездействието си е подкрепял кървави репресии на десни правителства в Латинска Америка, включително операция "Кондор" - съвместна кампания на няколко южноамерикански военни режима, най-вече аржентинския и чилийския, за системно ликвидиране на политически противници през 70-те и 80-те години на миналия век.
Документи, публикувани през 2010 г. от независимия Архив за национална сигурност към университета "Джордж Вашингтон", показват, че през август 1976 г. Кисинджър одобрява предупреждение към режимите в Чили, Аржентина и Уругвай срещу подготвяни политически убийства.
На 16 септември обаче той разпорежда по въпроса да не се предприемат повече действия.
Пет дни по-късно във Вашингтон избухва бомба, поставена в колата на чилийския дипломат Орландо Летелиер, и заедно с него загива американската му колежка Рони Мофит.
В инструкцията до посланиците решението е оправдано с това, че от седмици няма сведения за задействане на плана, а от кабинета на Кисинджър отричат предупреждението да е можело да предотврати убийството.
Освен това критиците твърдят, че действията на Кисинджър са допринесли за зверствата, извършени от пакистанската армия през 1971 г. в Източен Пакистан, днешен Бангладеш, както и за жестокостите, съпътстващи индонезийското нахлуване в Източен Тимор през 1975 г.
Подкрепата за Пакистан е изследвана най-обстойно от историка от Принстън Гари Бас в книгата "The Blood Telegram" от 2013 г.
Според автора Никсън и Кисинджър не възпират диктатора Яхя Хан и защото тайният им канал към Пекин минава именно през него.
Американският генерален консул в Дака Арчър Блъд, който настоява кланетата да бъдат осъдени, е отзован.
За Източен Тимор решаващи са документите, които Архивът за национална сигурност публикува през 2001 г.
Според тях на 6 декември 1975 г., ден преди нахлуването, Форд и държавният му секретар обсъждат намеренията на Индонезия с президента Сухарто в Джакарта.
Кисинджър подчертава, че е важно операцията да приключи бързо и изразява загриженост относно използването на американски оръжия.
Самият той дотогава твърди, че научава за плана едва на летището.
Кисинджър умира на 29 ноември 2023 г., на сто години, като най-дълго живелият държавен секретар в историята на САЩ.
През лятото на 2001 година публикува в списание "Форин Афеърс" есе срещу правото на чужди съдилища да съдят бивши държавници.
Бенджамин Ференц му възразява публично. Ференц е роден три години преди него, служил като него в американската армия в победена Германия и главен прокурор на един от Нюрнбергските процеси.
Двамата спорят за принципа, който съюзниците утвърждават след Втората световна война: държавният пост не освобождава от отговорност за престъпления по международното право. Спорят и за това дали този принцип важи и за самите победители.
