Времето за истинска политика в ЕС ще настъпи след изборите
Настоящите евроизбори ще променят ЕС. Но новостите, които сега коментираме най-много, не са чак такива новости, а истинските промени се очакват впоследствие и постепенно.
Разсъждения по тази тема предлага Елица Златева в Eumyths, който вчера навърши точно една годинка! От нас ЧРД, с пожелание още поне 50 пъти по толкова да се опитва да разсее гъстата брюкселска мъгла.
След почти едногодишна политическа и институционна подготовка и цял месец официална кампания от утре до неделя в Европейския съюз настъпва моментът на истината. Резултатът от изборите за Европейски парламент (ЕП) се очаква с трепет не само, за да се види ефектът от нововъведенията в тазгодишната предизборна кампания, но и заради това, че съставът на следващия парламент ще даде по-категоричен от което и да е социологическо проучване отговор на въпроса дали по пътя на възстановяването от финансовата и икономическа криза ЕС ще завие наляво към мерките за социална защита или ще остане в десния коловоз на тежките, но необходими реформи за растеж и заетост.
Според списание European Voice за 751-те места в Европарламента се състезават общо 17 000 кандидати от 524 партии. Разбира се, за повечето от тях кандидатурата на сегашните избори ще остане единствено бегла среща с голямата европейска политика. Както и в националните избори, конкуренцията за попълване на местата в парламента на ЕС ще протече основно между големите традиционно ориентирани партии. По повод притесненията от очакваното засилване на националистите и популистите повечето от социолозите и анализаторите вече се съгласяват, че влиянието им върху вземането на решения в Страсбург ще бъде доста по-слабо от относителния брой на техните депутати. След вчерашния вот в Холандия, където популистката Партия на свободата на Герт Вилдерс остана на четвърто място, тази прогноза вероятно ще се сбъдне и проевропейското мнозинство в новия Европарламент изглежда ще бъде гарантирано.
Току-що приключилата предизборна кампания премина под мотото „Този път е различно“. От формална гледна точка наистина е така: за пръв път в ЕС се дава възможност на гражданите да изразят предпочитанията си не само за съотношението на политическите сили в ЕП, но и за това кой да бъде следващият председател на Европейската комисия (ЕК). За пръв път в историята на ЕС кандидатите за приемник на Жозе Барозу имаха възможност да защитят в пряк дебат пред европейските граждани платформите на своите партии.
По същество обаче нито едно от двете нововъведения не е истинска новост.
Независимо от досегашната липса на изрично изискване в учредителните договори на ЕС, председателят на Европейската комисия винаги е представлявал политическото семейство с надмощие в текущия парламент. По този начин лидерите на държавите членки показваха уважението си към вота на гражданите и най-вече осигуряваха твърда парламентарна подкрепа за законодателните инициативи на Комисията. Записването на това изискване в Лисабонския договор просто превърна в правило установената институционна практика.
Имената на кандидатите за лидерския пост в ЕК и при предишните избори също не бяха неизвестни. Формално изискване за обявяването им преди вота и обвързването им с конкретни европейски партии в Лисабонския договор и сега няма. Опитът за персонифицирана паневропейска кампания, на който станахме свидетели, беше жест на добра воля от страна на партиите и демонстрация за ангажимента им към демократичните принципи, доброто управление и прозрачността в политическия процес.
Друг е въпросът дали паневропейската кампания действително се случи и как ще бъдат анализирани причините за това. Препятствията пред този тип коомуникация си остават много и най-маловажното сред тях бяха силните партийни кандидати, които обаче се оказаха разпознаваеми само в Брюксел. Като далеч по сериозни недостатъци от гледна точка на успешната европейска кампания се разкриха липсата на структурен и логистичен капацитет на европейските партии за провеждане на дейности едновременно в 28 страни-членки и отсъствието на разпознаваема за избирателите връзка между националните партии и европейските политически семейства. Комбинирано с често пъти рязкото разминаване между националния и европейския дневен ред, кампанията така и не успя да генерира единни послания, а ги сведе в най-добрия случай до „най-малко общо кратно“. Отсъствието на обща дата за изборите и на единна процедура за упражняване правото на глас в страните-членки също не допринесе за открояването на значението на европейския вот.
Кандидат-председателските дебати през последните шест седмици също бяха по-скоро формални. При регламент, който допускаше само изказвания от 30 секунди до 1 минута те преминаха не като състезание на идеи, а предимно под формата на редуващи се декларации на кандидатите. Съответно и данните за обществения интерес към общо седемте председателски дебата, излъчени онлайн и по основните телевизии в Европа, бяха разочароващи: според ДПА дебатите са били проследени от между 1 и 5 процента от гласоподавателите в зависимост от отделната държава.
Липсата на истински дебат беше подчертана и от практическото съвпадение в позициите на основните кандидати по важните за бъдещето на ЕС въпроси: насърчаване на растежа, стимулиране на заетостта, контрол над финансовите пазари, запазване свободата на движение, защита на околната среда, енергийна сигурност, по-сериозна роля на ЕС на глобалната сцена. За това колко близки се оказаха платформите на водещите партии свидетелства вече анекдотичната размяна на реплики между кандидатите и водещия на дебата във Франция на 9 април: на забележка на водещия, че кандидатът на Европейската народна партия (ЕНП) Жан-Клод Юнкер и кандидатът на Партията на европейските социалисти (ПЕС) Мартин Шулц на практика не демонстрират разлика в позициите си по основните европейски теми, Шулц сконфузено отвърна: „Не знам какво ни отличава. Всъщност, кандидатът на ЕНП е доста близо до моята програма.“ Няколко дни по-рано на представянето си пред германските консерватори в Берлин Юнкер беше заявил: „Ние (ЕНП – бел. ред.) сме толкова социални, колкото социалистите.“
Обяснението за това съвпадение на платформите трябва да се търси отново в световната финансова и икономическа криза, която не само изостри икономическите проблеми и увеличи безработицата в рамките на ЕС, но и помогна за избистрянето на приоритетите на Съюза във връзка с възстановяването след кризата. Вероятно за пръв път в историята на ЕС гражданският дневен ред съвпадна с този на институциите и останалите играчи около брюкселския център на властта. Проучване на общественото мнение от серията „Евробарометър“, публикувано шест месеца преди сегашните избори, недвусмислено постави на първите три места в списъка на гражданските очаквания към Европа борбата с бедността и социалното изключване, подобряването на защитата на потребителите и на общественото здравеопазване и координирането на бюджетните, икономически и финансови политики на държавите членки.
Второто широко рекламирано изборно нововедение – прекият вот за председател на Еврокомисията – може изобщо да не се състои.
Според Член 17 на Договора за Европейски съюз правото да номинират председателя на Комисията остава запазено, както и досега, за лидерите на страните членки. Лисабонската версия на Договора ги задължава единствено „да вземат предвид изборите за Европейски парламент“ при номинирането на председател, но не изисква приемникът на Барозу да бъде на всяка цена избран измежду личностите начело на предизборните кампании. Този пропуск в текста на Договора отвори врата за пространни спекулации, които продължават и в момента, че лидерите (да се чете: германският канцлер Ангела Меркел) не възнамеряват да поверят ключовете на „Берлемон“ (централната сграда на ЕК в Брюксел) нито на десния Жан-Клод Юнкер, нито на левия Мартин Шулц, а по-скоро ще предпочетат по-лесно управляем кандидат като например ирландският премиер Енда Кени или директорката на Международния валутен фонд Кристин Лагард. Пак според слухове, британският премиер Дейвид Камерън, който настоява за основна реформа на Съюза най-вече с цел премахване на смущаващата за британците идея за „все по-тесен съюз между народите на Европа“, смята за сродна душа датската министър-председателка Хеле Торнинг-Шмит и ще лобира за нейната кандидатура. Спекулациите около този сценарий се засилиха дотолкова, че на председателския дебат по „Евронюз“ на 15 май водещата директно попита кандидатите дали наистина разчитат някой от тях да влезе в кабинета на 13-ия етаж на „Берлемон“. И докато останалите кандидати се задоволиха с това да интерпретират текста на Учредителния договор в своя изгода, сегашният председател на ЕП Мартин Шулц отправи директна заплаха: ако лидерите на ЕС се осмелят да подменят номинацията за председател на ЕК, Парламентът ще отхвърли кандидата.
Самият председател на клуба на европейските лидери Херман ван Ромпой не направи нищо, за да прекрати спекалуциите, с което всъщност ги подхрани. В цитирано от „ИЮобзървър“ интервю за първи канал на белгийската фламандска телевизия през уикенда той заяви само, че ще се опита да предотврати „сблъсък между Европейския съвет и Европейския парламент“ във връзка с номинацията за нов председател на ЕК. На прекия въпрос на водещия дали един от петимата кандидати действително ще оглави ЕК, Ромпой отново отвърна уклончиво, че новият лидер в „Берлемон“ ще бъде кандидат, който може да спечели мнозинство както в Парламента, така и „голямо мнозинство“ в Европейския съвет. Лидерите на ЕС ще се съберат при закрити врати още на 27 май вечерта за обсъждане на резултатите от изборите и на следващите институционни стъпки. Твърди се, че те вече отдавна преговарят по „пакетна сделка“ за разпределението на няколкото ключови поста в ЕС – наред с председателите на Комисията и Парламента, това са постовете на председател на Европейския съвет и на върховен представител на ЕС за външната политика и сигурността. За последния пост, впрочем, се споменава доста често Източна Европа и по-специално полската резервна скамейка от кадри, които се представиха блестящо от името на ЕС с реакцията при смяната на властта в Украйна през февруари.
Едно от най-сигурните неща около тазгодишните политически нововъведения във връзка с предаването на властта в Брюксел всъщност е, че новостите няма да приключат с изборите, а всъщност едва тогава ще започнат. Макар и да не са част от формалната изборна процедура, предстоящите промени ще бъдат нейно следствие и имат потенциал да променят завинаги начина на правене на политика в ЕС.
Първата такава промяна ще бъде резултат от очакваната рекордно малка разлика между броя депутати в Европарамента на двете основни партии ЕНП и ПЕС. Социолозите уверено прогнозират, че за пръв път, откакто съществува Европейският парламент, разликата между двете партии ще е от около десетина депутата. От очакваното крехко надмощие за ЕНП следва, че дори и да поемат кормилото на ЕС за още пет години, десните ще трябва да се съобразяват много повече, отколкото досега, с мнението на колегите си отляво, ако искат законодателната машина в Брюксел да не буксува. Измерено в конкретни политики, това означава, че социалният аспект ще продължи да има определящо значение за действията на ЕС през следващия законодателен период.
Друг фактор за консолидиране на проевропейското мнозинство в ЕП ще бъде присъствието на евроскептиците, които, макар че няма да могат да влияят на вота с грубата сила на голяма парламентарна група, ще получат повече обществено внимание (и влияние) само заради това, че ще използват високата трибуна на Европейския парламент за разпространяване на идеите си.
Ако след изборите ЕК действително бъде оглавена от някой от петимата кандидати, които участваха в предизборните дебати, това ще ознаменува началото на революционна промяна в нейния институционен и функционален профил. Според Учредителните договори на ЕС Комисията е независим експертен орган, който представлява интересите на целия Съюз. Предстоящото политизиране на ЕК чрез формално съобразяване на състава й с този на Европейския парламент ще компрометира авторитета й на независима институция и ще отвори вратата за партийни пазарлъци относно европейските политики, при които общностният интерес ще бъде гарантиран в много по-малка степен. Отделно от това предстои да се случи и друго отклонение от разпоредбите на европейските договори за състава на ЕК: вместо да бъде намален до две трети от броя на страните членки, броят на членовете на следващия „Колеж“ (така на еврожаргон се нарича Комисията) ще остане 28, колкото е сега. На тази отстъпка лидерите на ЕС се съгласиха преди пет години, за да убедят ирландците да ратифицират Лисабонския договор. Запазването на принципа „една държава – един комисар“ обаче допълнително ще подкопае профила на ЕК като независим наднационален орган и ще засили характеристиката й на представителна междудържавна институция.
Добра новина от сегашните евроизбори все пак има: гражданите за пръв път конкретизираха очакванията си към ЕС. Ако не сега, то със сигурност на следващите евроизбори персонифицирането на европейския дебат в лицето на кандидатите за председател на Комисията ще успее да доближи „брюкселската политика“ до хората. Сегашната предизборна кампания постани основите на това, защото да внуши най-важното изборно послание: че ЕС остава общност, която може да решава проблеми.
