Обич

Спасимир Тренчев

Много ми липсваше Бъки. Остана на Земята, когато я напуснахме преди две години. Моето семейство беше избрано сред първите заселници на планета с почти сходни условия на нашата. С времето привързаността ни стана толкова силна,че ние се разбирахме с поглед. В суматохата, с която бързо се изнасяхме към летателните кораби, то се изгуби. Майка ми и баща ми едва успяваха да ме замъкнат към колата и се наложи да им помага наш съсед. Вдигнах температура по време на полета, продъних ушите на всички с моя рев. Успокоих се едва на втория ден, в смисъл, че спрях да плача, но не и да мисля за него. Имах само двама приятели. Те останаха на Земята, но за тях не съм тъгувал. Едва след седмица се свързахме в Мрежата и всеки път ги питах за Бъки. Имаха задачата ако го намерят, да го пратят по някого. Знам, че е някъде там и ще го видя рано или късно.

Липсваше ми Земята. Синият и зеленият цвят в природата. Тук преобладаваха сивият, но и всичките топли цветове, които познаваме. Зимата е единственият сезон на тази планета. Двете поколения преди нас, първите пришълци от Земята, предимно елитна научна мисъл, разправяха, че в началото не било така. Температурите били по-високи, но не след дълго те рязко се понижили. Оттогава започнали разни депресии сред хората, изпитвали носталгия по родния дом, по приятели и близки. Психическите проблеми зачестили през последните няколко години. След различни изследвания, заедно с група учени, лекарите уловили и измерили нискочестотни вълни в атмосферата. Все още не можеха да разберат естеството им. Имаше някаква хипотеза, че халюцинациите се дължат на тях. За да ни предпазят, издадоха заповед никой да не излиза от жилището си. Живеехме в модули, пръснати в различни зони, но временно бяха спрели строителството им. Отскоро вървеше слух, че няма да пристигат нови заселници, докато не разкрият причината за тези промени.

В една от вечерите, когато си говорехме с приятелите, нещо неочаквано привлече погледа ми. Алармата пищеше. Включи се познатият предупреждаващ глас за опасност. Там отвън стоеше Бъки. Само на пет-шест метра от модула. Зяпаше ме и махаше с опашка. Останах на едно място. Приятелите ми говореха нещо, но чувах и виждах само него. Не помръдваше и не лаеше, а очите му ме гледаха недоверчиво. Колебаеше се да пристъпи. Станах от стола и се приближих до стъклото. Залюля опашката си малко по-силно, но още не беше сигурен. Предните му лапички се придвижиха, след тях задните. Сърцето ми заби силно.

– Бъки… Как…?

Погалих стъклото, сякаш галех кучето и едва тогава то мигна с очи. Насочих длан към сензора в рамката и прозорецът се отмести встрани към стената.

– Тони – чух гласа на майка ми зад себе си.

Обърнах се, тя стоеше на вратата.

– Мамо, виж! Бъки…!

Тя се приближи, погледна навън, а после мен.

– Тони, навън няма нищо – в гласа й се смесиха тревога и нежност.

Казами, че един от съседите току-що са го отвели в лечебницата. Нарушил забраната, напуснал модула и видял мечка, която вървяла към него. После обърна длан към прозореца и той се върна обратно. Онемял, гледах Бъки, който не мърдаше от мястото си. И тогава усетих странно спокойствие. Сякаш ми казваше да не се противя. Майка ми заяви, че ме чакат след петнайсет минути за вечеря и отново ми напомни да не излизам навън. Нямала да понесе единственото й дете да го отведат в лечебницата, като другите. Алармата спря.

Аз кимнах и я изчаках да излезе. Изключих програмата, без да кажа нищо на приятелите си. Огледах се, едва издържах няколко секунди и пак отворих прозореца. Озовах се навън. Бъки се стрелна към мен и скочи в обятията ми. Притиснах го и заплаках от щастие. Алармата се включи отново. Внезапно изникнаха двайсетина мъже от охраната с насочени към нас оръжия. Извиках „не”. Преди да повторя, те ме простреляха.

Дежурните медицински сестри имаха задачата да наблюдават и записват мозъчните вълни на всеки пациент с халюцинации, пристъпил забраната за излизане. Надяваха се това да помогне в разгадаването на нискочестотните вибрации. За тази цел ги прострелваха с приспивателно. Апаратурата показваше вълните, а холографското приложение – формите, които те образуваха. Почти моментално се образува кученце, което стоеше срещу Тони. Те взаимно се наблюдаваха, следяха погледите си и сякаш си говореха телепатично. Досега имаха събрани 119 записа на такива пациенти. Всичките виждаха ужасяващи същества, познати хищници, запалени огньове, природни бедствия, дори близки хора, към които изпитваха не радост, а носталгия. Но той виждаше кученце – обект, който се различаваше от всички останали, и не само не го плашеше, но го караше да се усмихва. Веднага обаче се сети, че освен него, преди пет месеца беше документиран първият случай – едно малко дете, което реагирало по същия начин на своите халюцинации. Живееше на петдесетина километра от тук. Беше видяло ято лястовици, които кръжали над техния модул. Данните от наблюдението се знаеха само от тесния кръг лекари и изследователи – беше твърде рано за конкретни заключения. Спомни си, че вълновите трептения на мисълта на това момиченце са също толкова високи, както при него, и съвършено различни от ниските на другите 118 случая. Кученцето, което се виждаше на холограмата, постави предните си лапи на раменете на клекналия Тони и нетърпеливо повдигаше глава към неговата. Облиза го няколко пъти. На екрана сестрата забеляза, че остават броени секунди преди пациентът да се събуди и тя изключи записа. Отвори очи, огледа се и я забеляза. Една сълза потече по лицето й. Той се спря се в топлите й, кафяви очи и когато му се усмихна, разбра, че плаче от радост.

Два дни след това ни бяха събрали в една стая с момиченцето и ни питаха много неща, дори имаме ли идея защо сме се чувствали добре от нашите халюцинации. Аз обясних за мен, а тя сподели, че прабаба й разказвала за лястовичките, които свивали гнездо всяка пролет под покрива на къщата, където живеела. Дая знаеше как изглеждат и от снимки и филми, но имала силното желание някой ден да ги види съвсем близо до себе си.