Крадецът на книги

Николай Крижитски

Имам един приятел, който преди двадесет и кусур години ми сподели, че като ходел по разни купони, невинно разглеждал библиотеката на домакина и в повечето случаи открадвал по някоя прашасала книга. Не че беше беден или му липсваха 2-3 лева за да потърси заглавието в някой антикварен магазин. Напротив, просто много искал веднага да изчете книгата. Ама веднага!

От самото признание за книго-кражбата не ми стана много приятно. Но, след като вече знаех за този факт – какво друго ми оставаше, освен да се примиря с тази детинщина. Каза ми и че понякога задигал най-затрупаната с прах книга от етажерката. Значи действал е избирателно. Имал си дори схема, имал си обяснение за всичко: сигурно домакина вече я забравил, сигурно не помни, че я е дал на някой. Призна ми, че е попадал на книги със слепени страници, което означаваше, че собственика дори не я чел. Твърдеше и следното: за какво му е тази книга на този кютук? Чувал го е да се хвали, че я има, да цитира абзаци от съдържанието, но за какъв дявол му е изтрябвала, след като дори не я е разгърнал един път, да я беше прочел поне!!!

Крадецът на книги обаче бе честен крадец: изчетял ли книгата – я връщал при първа възможност на мястото й в етажерката. (Е, по мои изчисления, вероятно няколко десетки не е успял да върне)

Тогава ми хрумна да го попитам дали е взимал книжка от къщи, все пак хиляди пъти е влизал у нас. И учудващо за мен той каза, че е взимал, но вече я бил върнал на мястото и. Това ме хвърли в недоумение и го попитах защо не я е поискал, щях да му я дам.

„Не, нямаше да ми я дадеш, та тя ти е любимата“ – отговори ми той. И никога няма да забравя широката, лукава усмивчица, изпълнила дебеличкото му лице.

Наистина ставаше дума за най-любимия ми автор – Ерих Кестнер, а книжката беше сборна с няколко детски романа:

„Антон и Точица“, Двойната Лотхен“, „Хвърчащата класна стая“. Страниците на книгата съдържаха първите ми детски сълзи. Бяха проляти върху историята с презокеанското пътешествие на малкия, зарязан от родителите си Йонатан Троц – Джони. Пред мен още е образа на подлия баща, мушнал на изпроводяк десетдоларова банкнота в детската шепа на Джони. За всеки случай, така го изпратил от Америка. Сълзите ми капеха и попиваха върху страниците. Там бе причината защо баба му и дядо му не дошли да го посрещнат в Хамбург. Защото били отдавна умряли. Това изобщо, беше една опера на човешкото дебелоочие, което тогава страшно ме потресе. Като срещна подобно бездушие, ме тресе и досега. Тогава именно разбрах какво е да изядеш плесница от съдбата, па макар и на книга. Нищо че почти век е изминал от дъжда, обливащ Точица на Курфюрстендам. Тогава ми станаха ясни доста неща за неравноправието, злобата, доверието, приятелите.

Книжката според мен е повече от съвременна, би трябвало да се изучава в училище и то като заместител на някои други препоръчвани за изучаване книги. Има доста поучителни неща, а пък са си точно за детското съзнание. За патриотичните книги – има време да се четат, децата първо трябва да се научат да схващат нещата от живота. Благодарен съм по сей ден на чичо Ерих Кестнер, задето дори на хартия, ми показа как да се ориентирам и как да разбера честен ли е боя с ледени топки в пансиона. Помня сцените с палавите щуротии на близначките Лотхен и досега. Не съм забравил, че тичах до кухнята да си приготвя резени портокал с каймак, досущ като този на Антон от берлинския Унтер ден Линден. Обяднах с книгата, ставах с нея, лягах си, толкова много я обичах.

Може би даже опознах какво е да имаш неосъществени мечти. Всъщност, като казах мечти: не зная дали Йонатан Троц е станал капитан на кораб, както му се искаше. А може би пък е станал и е загинал нейде в океана на войната, командвайки мощна немска подводница в името на фюрера. Жалко ако е така.

По-късно разбрах, че освен историите от Цугшпитце и Александер Плац, е имало страшно много епохи, времена и сюжети, в които много глупави хора са били изключително смели и честни. Или пък доста умни хора – ужасно страхливи, подли, безчестни и безкрайно бездушни.

Помня, как едно лято изчетох на един дъх „Следите остават“ на Павел Вежинов. Крадеца на книжки с дебеличкото лице ми помагаше в собственото ни детско разследване по улиците на София. Миткахме в жегата досущ като детективи между площад Славейков и улица Гурко, зареяли поглед в „подозрителните“ по наша преценка места. Имаше изобилие от прозорци, откъдето въображаеми диверсанти биха могли да изхвърлят издайническия ключ. Беше нещо като детска, шпионска игра, дори ни се струваше, че сме локализирали точно мястото от романа. Хахах, странно е, че понякога минавайки оттам, се сещам как с дебеланчо клечахме в тревата и търсихме следи. Детска му работа.

После преминахме на по тежки романи – сър Артър Конан Дойл. Четивото беше доста увлекателно, обсъждахме естествено всяка глава. Спорехме. Прогнозирахме. После гледах и един руски сериал (впрочем не беше хич лош) и така малко си допълних представата за Бейкър стрийт 221В. Ако днес например кацна в Лондон, първо веднага ще взема такси до този адрес. Все още съм толкова впечатлен от приключенията на Холмс. Беше невероятно преживяване. За разлика от суховатия списък, даден ни за четене от учителката по литература в училище. Аз не ги четях повечето от книгите в оня безкраен списък, признавам си. Изглеждаха ми ужасно скопени и безкрайно скучни. А и как да се съсредоточа върху тях, след редовете за Уотсън и Холмс. Абсурд!

Скоро видях на площад Славейков съкратената версия за ученици на „Клетниците“. Страшно се възмутих от липсващата вътре сцена с връщането на сребърните свещници от Жан Валжан. Е, каква полза от една такава книга, като са изрязали най-поучителната и великодушна сцена? Как ще се разбере, че да прощаваш е Велико?! Никак. Тръгнах си толкова ядосан, че не проверих какво още са махнали.

А на смелия крадец на книги – благодарен съм му, че е осъзнал постъпката си и че е върнал на мястото повечето чужди книжлета, както и любимата ми книга.

Иначе нямаше да му го простя.

P.S.
Ако някой мерне Нилс Холгерсон и белия му гъсок, нека им предаде поздрави от мен.