Кръстопътища (Най-вероятно…)
Светла Димова
– Най-вероятно ще съм на работа. Не знам дали ще успея да се освободя и да дойда с теб.
– Да, няма нужда да ми обясняваш, ясно ми е защо не си правиш труда.
– Престани! Не бъди такъв! Не искам да присъствам за кой ли път вече на скучните сбирки на онази тълпа застаряващи мъже, говорещи само за любовта, която нямат, а си мислят, че притежават, завладени единствено от…
– Моля? Ако обичаш спомни си, че сега пред теб стои един от тях, застаряващите!
– Нима?! Сам го каза… превръщаш се в един от тях! Стой си в това положение, но аз не искам да участвам и да седя до теб. Както знаеш, всеки прави своя избор.
– Това какво би трябвало да значи?
– Направи си сам изводите, а ако пак не ти е станало ясно… Сериозно обмислям възможността да се раз…
– Спри! Дори не се осмелявай да го изречеш, защото ще си го получиш!
– То и без това отдавна … – не се доизказа.
Седеше в очакване на думите му и макар да знаеше какви ще са те, броеше секундите до изплуването им на повърхността – мястото, където отдавна нищо не изплуваше, освен спомени за отминали дни, когато всичко бе различно, когато животът не се бе намесил толкова остро.Усещането, че тепърва ще става каквото ще става й се стори още по-ужасно от случващото се в момента, но стъпките на босите й крака по завиващия път ставаха все повече и тя бе загубила образа на човека пред себе си, макар и да усещаше присъствието му.
– А за мен? А за мен? Замисляла ли си се?
Изказа на глас собствените й мисли, които със всичка сила се блъскаха в стените на съзнанието й…
– За теб си мисля от години. И се питам… – му каза.
– Питаш се какво се случи с нас, нали? Тогава ли какво се случи, или какво се случва сега?! В кое време беше с мен и в кое престана да бъдеш?! Трябваше ли да ставаш толкова малодушна и да не ми кажеш, че червеят е започнал да яде сладката ябълка?! Трябваше ли да се правиш на змия, да ме заслепяваш, сякаш истината нямаше да излезе наяве? Мълчиш! Защо мълчиш ? Нямаш ли си готов отговор и за това?
– Престани да нападаш и да ме обвиняваш, само защото съм отказала да ида на място, където е толкова скучно и досадно, където се задушавам и се чувствам унижена, че изобщо…
– Унижена от какво? Че си с един също толкова досаден и скучен мъж ли? Това ли те унижава?! Моля те, поне сега не се отклонявай и не ми замазвай очите. Добре разбирам, че ставащото е поводът, който си търсиш, за да ми кажеш… Искаш да се разделим, нали?! Ха! Но и в това не си сигурна, пак ме подлагаш на изпит и искаш да разбереш как ще реагирам… Как ще реагирам ли? Не мога да те понасям каквато си сега! Не понасям малодушието ти, не понасям страховете, които те изяждат, унищожавайки малкото смелост и истинност в теб, оцелели в този момент! Мразя момичето, което беше до мен през последните месеци… Обичам тази, която наднича в момента зад сълзите в очите ти.
Погледна я.
– Хайде…, когато се наработиш – иронията в гласа му се засили – няма защо да идваш с мен, прави каквото искаш, но преди всичко знай какво искаш, или избери правилния път към научаването му. Събирай си багажа, ако щеш, само не ме занимавай с разни глупости, лъжи и врели-некипели… Всъщност нашите кипяха, нали?
– Кипяха… – наведе глава – Добре. – примирено и тихо промърмори – Повече няма да…
– А, не! Не го казвай, никой от нас двамата не може да решава какво ще се случи …, бъдещето не ни принадлежи толкова, колкото ни се иска… До виждане!
Отново прочете мислите й…Човек цял живот търси някой, с когото да не се налага да приказва, а да говори мислено.Тя знаеше каква е вероятността това да се случи в живота. Смяташе, че ако срещне такъв човек, с когото ще може да мисли и усеща, тогава раят на земята ще започне. В същото време силата, способна да съедини две сърца, я плашеше със своята предопределеност.
Престана да мисли. Отдавна бе сама в стаята. Събра багажа. Взе и общите неща. Не искаше да се сеща за него, не искаше и той да се сеща за нея. Никога вече. Не предполагаше, че има толкова много неща, които те двамата са събрали, които те двамата са направили. Заедно. Изглежда бе забравила и това. До този момент. Клещите около сърцето й се стиснаха още по-силно. Заслепи се от усещането за болката нахлула в очните й ябълки, стомаха и черния дроб. Не бе предполагала до сега колко осезаема може да бъде болката – и физическата, и духовната. Как и двете са толкова свързани, че би било немислимо да не ги смятаме за едно цяло.
Повече не трепна, сякаш това не бе тя, сякаш и багажът не бе неин… Отиде в някакъв магазин за втора ръка и остави там дрехите си, с изключение на тези, които носеше на гърба си. Вещите остави в оказион. Замина.
…
Той излезе от апартамента и отиде да потича в парка.
„Ето го разнообразието, което всеки от двама ни искаше. Е, получихме си го.“
Изтича до малката постройка, където се събираше с приятелите. Вече го чакаха. Никой не забеляза промяната в него, никой не забеляза липсата… На нея. Всичко бе както обикновено. Все старите подхвърляния, все същите задявки с минаващите момичета…
Прибра се в къщи. В къщи ли?! Нея я нямаше, нямаше следа дори, че изобщо е съществувала. Освен миризмата на парфюма й. Нея нямаше как да изгони, колкото и широко отворени да бе оставила прозорците.
„Ама че банално!“ – ядно се огледа той.
Противно му беше, че го е застигнала тази толкова изтъркана съдба с любовта и… Но това бе неговата съдба, неговата обич, неговите чувства. Това прави ли ги изтъркани? Когато ураганите минат през нечие тяло, колкото и да е подготвен човек за пораженията, които ще настъпят, толкова по-трудно ги понася и успява да живее с тях.
Седна на леглото, опря се о рамката му, заслушвайки се в песента звучаща от уредбата…
„Тишината вали във прозореца
като бяла надежда до мен
и сред толкова стъпки на хората,
чувам твоите стъпки да стенат,
и сърцето си чувам да бие,
над звезди и пътеки бездомни,
ти не можеш от мен да се скриеш,
да останеш единствено спомен…
…
Тишина, тишина
само тя ми остана след теб.
Тишина, тишина…
…
Аз съм сам, без любов, търся твоята нежна ръка…
…
Запомни, не е късно
да отвориш вратата внезапно
и раздялата с дъх да разпръснеш,
и да върнем горещото лято…“
* * *
Мъж стоеше на пейка в парка, прегърнал вече голямата си дъщеря.
Покрай тях мина жена, съпровождана от две момчета.
„Стари мой приятелю,
чуй годините,
всеки има своят дом и свойто рамо,
всеки има своя път и свойта съвест…
Виж децата ни колко са пораснали…
…
Не, недей да ми припомняш,
не недей да ме поглеждаш,
тъй отчаяно и нежно,
не както преди….
…
Стари мой приятелю,
чуй годините,
всеки има своя миг,
единствен миг,
всеки има своят сън,
несбъднат сън,
виж очите ни,
колко уморени са…“
