Написах около три увода и ги изтрих. Историята за историите, които събрах, е трудна за описване. Та, ето я, без увод. Уводът го знаете, той започна под формата на военен сблъсък преди повече от 15 години.
Вследствие на поредица от особени обстоятелства, се намерих в Бат, Великобритания по времето на раздор в Близкия Изток, с междусеместриална почивка и стотина паунда спестени пари, 2016 година. Ровех се за евтини билети до Барселона. Паралелно с това, проблемът с бежанския лагер в Кале, Франция (още известен като “Джунглата”) ставаше все по-изострен. Билетите и нощувките в хостела като че ли сами се купиха.
След месец бях на ферибота, пътувайки към Кале. Вълнение и притеснение.
Дотук – лесно. Имах огромна подкрепа от работодателите си, колегите си и приятелите си. Имах някакъв опит с подобни обстоятелства и абсолютно нулева идея какво да очаквам. На границата, френската полиция не изглеждаше очарована от отговора ми на въпроса “Какво ще правите в Кале?”. Нищо учудващо, все пак Кале не иска да има Джунгла, нито пък иска бежанци. Великобритания (правителството, не хората) ги иска още по-малко, Дейвид Камерън определено би предпочел почивка в Барселона пред визита в бежански лагер.
Родителите ми се опасяваха за сигурността ми, напълно без логика и основание. Интересен е резонът на страха от бежанците. Хората, бягащи от война, са по-плашещи от тези, които я водят? Може би майка ми трябваше да е по-уплашена, когато отидох в командировка в Европейския парламент в Страсбург.
Пристигаме. По радиото обявяват, че на следващия ден се организира международен протест в подкрепа на бежанците в центъра на Кале. През последните два месеца няколко нео-нацистки организации също протестират с противоположни цели.
Целта на заминаването ни беше да помогнем в Склада – две складови помещения в Кале (адрес – таен), където един наистина невероятен англичанин съставя перфектно изпипана система за приемане, подреждане и разпределение на дарения от цяла Европа. Складът е основната артерия за цивилни доброволци, които не са медици или инженери и предоставя голям процент от даренията, които достигат жителите на няколкото лагера в областта на Кале. Всички работещи в Склада са на доброволни начала, дори и въпросният “невероятен англичанин”, който е там от 8 месеца, без заплащане. Доброволците на CalAid, Support Refugees и “Доктори без граници” са единственото нещо, което може да те накара да си възвърнеш вярата в бъдещето на човечеството след няколко дни в ужаса на лагерите.
Лагерите създават особени емоции:
Жителите на лагерите са абсолютно прекрасни; топли, макар да им е много студено, хора.
Бежанците са хора от злободневието. Единият от мъжете в палатка от четирима, които ни поканиха на чай и топъл хляб през първия ни ден в Дюнкерк, е механик. Къщата му била залепена до гаража, в който си изкарва прехраната. Преди няколко месеца бива взривена от атентат на ИДИЛ. След като губи прехраната си, домът си, цялото си имане, след като ИДИЛ рушат града му, той тръгва от Ирак да търси покой и развитие. Да търси нормален живот за себе си и децата си. Ние влизаме в картинката при пороен дъжд в лагера, събирайки боклуци, които застрашават лагера с плъхове и зарази. Когато ни видя в пороя да работим, той ни покани мигновено в палатката си, една от малкото с печка тип “жабка”, върху която се вари чай и се препича хляб. Палатката е дом на четирима мъже, които заедно финансират престоя на жените и децата си в хотел, за да могат децата поне да имат топла вода и баня. Той ни кани все пак да споделим малкото му храна, мляко и чай. Не защото очаква ние да му дадем нещо, а защото така е любезно в неговата държава и защото навън вали като из ведро и иска да ни стопли. Да ни благодари, че сме там. Единият от нас, доброволците, знаеше малко арабски, единият от господата знаеше малко английски и с две-три скалъпени фрази се разбрахме кой откъде е, какво прави тук и колко захар иска в чая си.
Една от другите доброволки, която беше готвач в единствената кухня в Джунглата, ми разказа история, която определено “посети душата ми”, както би казал Куркински. Ще я разажа и на вас. На втория й ден в лагера се появил млад мъж от Сирия, да помогне в кухнята, тъй като бил готвач. Приветствали го, човекът – макар и мълчалив, бил добродушен и работил през целия ден. На следващия ден закъснял, но дошъл отново, този път видимо в различно настроение. Попитали го как е и той отвърнал, че току-що разбрал за смъртта на четирима свои роднини. Удавили се при злочестото преминаване на две лодки в Средиземноморието на 22 януари 2016. Всичко притихва. Няма отговор на подобно изказване, няма какво да се каже. Мъжът тихомълком си съблича якето и започва да работи.
Обратно в палатката на четиримата мъже, механикът ме пита дали имам цигари. Имам! Имам, и то български (с благодарност към една определена българка в Бат)! Подарявам цялата кутия и обяснявам, че са родни. Новият ми приятел ми благодари и превежда на “съквартирантите си”. Следва горчиво поклащане на глави, а моят приятел ми казва само “Българската полиция – лошо.” Това изречение го чух доста пъти, докато бях в Кале. Неслучайно. Та нали нашите бежанци са изнасилвачи, крадци, безработници (това, че им е забранено да работят, не е основателна причина). Бежанците у нас идват като орди вагабонти да разтурват, да потурчват, да внасят мюсюлманска пропаганда и да си търсят хубави български жени! На арабите не им е чиста работата. Пък, че бежанците не са араби, а кюрди или пък, че те са бежанци, а не имигранти и тази разлика е огромна, това са подробности, които не са важни. Те бягат и идват у нас! А от какво бягат? Това нас не ни засяга.
А те всъщност, са обикновени хорица, чиито живот е бил изкоренен. Но е по-лесно да се оставим на страха и на омразата. “Другите” – това е по-бързо да се каже от “другите хора”. Лесно е, да – безумно лесно е да си кажем “Ние не ги искаме, не сме ги канили. Те идват и грабят. Да си ходят!”. Да погледнем на бежанците като хора в нужда, хора като нас, деца, които цапат в калта и намират как да се забавляват дори в тези условия; жени, които ти подават хляб и мъже, които те подслоняват, за да не си под дъжда – това значи да признаем, че те са хора. Това значи да признаем, че нямаме друг избор, освен да им помогнем. Само това е човечният, разумният отговор на притока от хора в тежка нужда. От тук следва, че ако признаем, че те са хора, то ние трябва да подадем ръка, да извадим от джоба си, да дадем от времето си. Това е трудно. Лесно е да гледаме на тях като орда от омразни същества, които идват, за да грабят.
Никоя държава не прави кой знае какво, за да помогне на тези хора, освен може би Германия. Въпреки че огромна част от западните държави имат доказан интерес в поддържането на войната и доказана намеса в обезлюдяването на голямата област Кюрдистан. Тук не става въпрос за това кой какво може, а кой какво иска.
Да, България не може да си позволи финансово да подкрепя кой знае какъв брой бежанци. Това не значи, че не можем като хора, като нация поне, да се опитаме да толерираме минималното неудобство, което ни носи притока. Не става въпрос за нации, не става въпрос за религии. Всичко е много по-просто. Всичко прозлиза от една проста, но велика истина – ние всички сме хора. Едно голямо племе, което си е самопоставило разни измислени граници. Всички имаме нужда от храна в стомасите си и топлина през зимата. Това се избистря, когато видиш бебета, които джапат в калта без сигурен подслон или вечеря. Всички граници се измиват от картата, а имагинерните ни приятели в небесата нямат значение.
Не вярвайте просто така. Има бежански център в София. Запознайте се с него, запознайте се с обитателите му. Запознайте се с хората, които ни показват какво може да се случи с нас утре. Хора. Съвсем, съвсем обикновени хора. Деца, които искат скицници.
Бежанци.
Този пост, както и още интересни неща от авторката можете да намерите в блога ѝ тук.