Великите битки, променили историята: Битката при Бувин (1214 г.)

Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.

Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.

Силите преди битката

Началото на XIII век е съдбовен период в европейската история. Кръстоносните походи отварят пътя към Светите земи и донасят на Европа богатства и познания, не сънувани до тогава. Едновременно с това европейската политика остава доминирана от традициите. Съюзи и амбиции се коват върху стари претенции и древни наследства. Насред сложната плетеница от бракове, съюзи и владетелски мечти за величие, една идея продължава да движи основните политически процеси в Западна Европа – борбата за наследството на Франкската империя. 

Наследниците на Карл велики (768-814 г.) не съумяват да опазят единството на империята, която той завещава. Разделена на три, тя започва да се дезинтегрира, формирайки основите на най-важните средновековни държави, които и до днес са гръбнака на Европа – Франция, Италия и Германия. Всяка една от тези държави претендира за наследството на останалите. Същевременно, специфичните вътрешнополитически процеси, протичащи в тях, изменят самата същност на кралствата. Към края на XII век, владетелите на Германия успяват да подчинят 2/3 от старата Франкска империя, превръщайки се в най-силните монарси на Европа. Тази им позиция е подпечатана от притежанието на императорската титла, която римските папи поставят върху главата на всеки следващ германски монарх. 

Отвъд контрола на германските крале остава само един последен елемент от франкското наследство – Франция. Появявайки се на картата като „Западно франкско кралство“ в средата на IX век, Франция започва да оформя съвременната си идентичност след 1180 г. под скиптъра на крал Филип II (1180-1223 г.). Филип владее, поне на теория, всички земи от Фландрия (дн. Белгия) на север до Средиземно море на юг и от Атлантическия океан на запад до р. Рона на изток. На практика, в тези територии пълновластни господари са местните графове и барони, които често само на думи но не и на дела, признават волята на краля в Париж. Най-проблемен от всички васали на Филип II е Джон, херцогът на Аквитания, Анжу, Мен и Нормандия. Причините са две.

От една страна, Джон, макар и васал на Филип, реално контролира половината френско кралство. От друга страна, Джон, в ролята си на крал на Англия, е равен на Филип II по авторитет и статус. Това означава, че крехкият васален договор, отнасящ се до континенталните владения на Джон, е единственото, което пази Франция да не бъде разцепена на две. Тази ситуация се променя през 1202 г., когато Филип II, опирайки се на подкрепата на повечето си барони, използва нарушаването на феодалните права от страна на Джон, за да му обяви война и да конфискува титлите и земите му във Франция. Последвалият конфликт (1202-1204 г.), завършва с пълна победа за Франция. Филип II анексира повечето земи на Джон и ги присъединява към личния си домен, увеличавайки неимоверно силата на краля спрямо останалите френски аристократи. Възползвайки се от новите си територии, Филип II засилва краската власт, реорганизира армията и започва изграждането на сериозен държавен апарат, който да се превърне в основа на по-централизирано управление над френските земи. 

Филип II, коронация

Засилването на Франция тревожи всичките й съседи. По-агресивната политика на Филип се пренасочва и към неговите непокорни васали във Фландрия. Днешните белгийски земи са ключова част от френските владения през Средните векове. Пълни с богати градове, приютяващи активна индустрия доставяща първокачествени платове и оръжия за цяла Европа, земите на Фландрия са „златна гъска“ за всеки средновековен монарх. Филип II се стреми да ги контролира колкото се може повече, за да се възползва от значителните им приходи. 

През 1214 г. широка коалиция от местни аристократи се обединява, за да отблъсне френското влияние. Провокирани от отдалата се възможност, в коалицията се включват двамата най-могъщи съседи на Франция – Англия и Свещената римска империя. Крал Джон няма търпение да използва случая, за да потърси възстановяване на всички земи, които Филип II му отнема през 1204 г. Същевременно, германският император Ото IV вижда възможност да сложи ръка над Фландрия. Съюзът на Ото и Джон е подсилен и от семейната им връзка – Ото е син на Матилда Английска – дъщеря на крал Хенри II и сестра на крал Джон, която се жени за германския император Хайнрих Лъва. Водени от семейни връзки и жажда за земи и пари, двамата монарси и широк набор фламандски аристократи, обявяват война на Франция. На карта е заложена съдбата на Западна Европа. Победа на коалицията ще означава разпарчетосване на всичко, което Филип II е градил в продължение на близо 40 години. Франция ще бъде сведена отново до една почетна монархия, а нейните съседи ще се облагодетелстват безкрайно, превръщайки земите й в буферна зона за амбициите на англичани и германци. 

Планът на съюзниците е прост – Джон ще нахлуе във Франция от Аквитания – последните му останали владения на Континента, за да привлече френските войски на юг от Париж. През това време, император Ото IV ще поведе германско-фламандските сили от Фландрия и ще удари незащитения Париж, изваждайки Франция от войната. Изправен пред война на два фронта, Филип II няма да има възможност да концентрира силите си на едно място и позицията му ще бъде невъзможна за удържане. Французите са наясно с това положение. Планът на Филип II е да се разправи колкото се може по-бързо с англичаните, но без да ги преследва в Аквитания, след което да придвижи светкавично войските си на север и да пресрещне и германските сили. Всичко зависи от способността на френските рицари да се сражават и да се придвижват. Бъдещето на Франция виси на върха на копията на нейните рицари. 

Крал Джон Безземни

През пролетта на 1214 г. английско-аквитанските войски нахлуват във Франция. очаквайки атаката им, Филип II бързо придвижва силите си в графство Поату и изтласква англичаните обратно към границите на Аквитания. Светкавичните френски победи сломяват духа на крал Джон и той се оттегля безславно към владенията си. Въпреки това, английският крал все още се надява, че  е спечелил достатъчно време на Ото да задвижи своята част от плана.

Проблемът на германският император се оказва размера на държавата му. Свикването на войски, тяхното съсредоточаване и организиране за поход, се оказва трудоемка и твърде бавна задача. Войските на Ото се събират от земите на днешна Северна Германия, след което към тях, по пътя през Фландрия се присъединяват няколко стотин местни рицари. Общо, Ото води със себе си ок. 9000 бойци, около 1/6 от които са конници.

За да ги пресрещне, Филип II не може да вземе всички войски, които е мобилизирал. Френската армия която потегля на север, за да защити Париж, наброява ок. 7000 души, от които рицарите и конните сержанти са ок. 1300, а останалите бойци са пехотинци. Численото превъзходство е на страната на германския император, но разликата в размера на армиите не е така драматична, особено ако французите успеят да приложат адекватна тактика на полесражението.

Френските войски пресрещат вражеските сили край селището Бувин, недалеч от Лил. Французите успяват да прекосят река Марк – заобиколена от блата речна преграда, чийто единствен мост се напира при Бувин. Филип II разделя силите си на три „баталии“. Десния фланг е зает от рицарите от Шампан и Бургундия, заедно с мечоносци от северна Франция. В центъра застава самият крал, редом с войските, осигурени от кралския домен. На левия фланг застават войските от Бретан, както и наемническите части.

Срещу тях, император Ото построява собствените си сили в сходна конфигурация, характерна за средновековната епоха. На левия имперски фланг застават войските на графът на Фландрия, заедно с отреди от Намюр. В центъра застават германските войски, най-вече от Саксония и Лотарингия, начело със самия император. На десния имперски фланг се построяват войски от Брабант и Булон, начело с техния граф Робер Дамартин, както и английски рицари, начело с графът на Солсбъри, изпратени от Джон в подкрепа на неговия племенник. Любопитното е, че и двете войски поставят пехотата в първата линия на баталиите си, и разполагат конницата като втори ешелон.

Битката започва със сблъсък на рицарите от Фландрия и Шампан на десния френски фланг. В продължение на три часа, двете войски вкарват целия си кавалерийски резерв от съответния фланг в разгорещеното меле. Рицарите падат един след друг и от двете страни, а бойците не знаят пощада за падналите врагове. Французите успяват да задържат по-стегната и дисциплинирана формация, която, в крайна сметка, им позволява да пробият вражеската линия и да атакуват разколебаните фламандски сили във фланг. Въпреки тежките загуби, флангът, командван от бургундския херцог Одо, успява да надвие имперските сили и да ги изтласка от бойното поле.

По същото време, в центъра се разгаря битка на живот и смърт, в която се вкопчват двамата владетели. Двете пехоти – френската и имперската, се сблъскват първоначално в кървава конфронтация, която води до патово меле в средата на полесражението. В опит да наклонят баланса в полза на едната или другата страна, кавалерийските контингенти и на двамата владетели влизат в схватката. Филип II и Ото IV лично повеждат мъжете си в битка. И двамата губят по няколко коня под себе си, понасяйки рани и вражески атаки. Първокачествените им брони се оказват тънката граница между живота и смъртта. Въпреки всичко, французите успяват да притиснат германските рицари. Ото IV, който на няколко пъти попада в обкръжение, е принуден да напусне бойното поле. Неговите знамена попадат в ръцете на победоносните французи, които ликвидират останалите да се съпротивляват германски рицари. 

На левия френски фланг, войските от Бретан успяват да спрат настъплението на английските рицари. Навременна атака на барон Монморанси обръща силите на Солсбъри в бягство, а самият френски командир се окичва със вечна слава, след като пленява цели 12 вражески знамена. Като резултат от подвига му, към семейният герб са добавени още 12 орли, увеличавайки общият им брой до 16. 

В края на деня, силите на Ото отстъпват безславно на север, а бойното поле и голям брой пленници, сред които няколко графове и поне 25 барони, остават в ръцете на Филип II. Следвайки традициите на древните римски триумфи, Филип преминава по улиците на Париж, следван от дълга процесия със заловените вражески благородници. Каква е съдбата на обикновените пехотинци изворите мълчат, но загубите и от двете страни трябва да са били значителни. Имперските сили губят 170 рицари – над 1/10 от общия им брой, което подсказва, че загубата при пехотинците вероятно надвишава 800-900 души. Френските загуби също са сериозни, но остават неуточнени. 

Битката при Бувин се оказва една от най-важните в историята на Западна Европа. Тя циментира властта на крал Филип II над Франция и подпечатва правото му да се разпорежда със земите си. Престижът на краля помага за реализирането на широки административни реформи, които ще издигнат Франция като най-силната и богата европейска държава през XIII век. 

Франция ликува при

За Англия последиците имат неизмеримо значение. Унизен за пореден път от французите, крал Джон Безземни е принуден да се покори на волята на своите барони и през лятото на 1215 г. да подпише т. нар. „Магна харта“ – документът, който на практика поставя основите на английския Парламент и заставя краля да се консултира с поданиците си за всички важни дела в държавата. Без този документ Англия нямаше да бъде това, което е, а относително демократичната й система, която дава възможност на Острова да се случи Индустриалната революция и множество велики научни открития, нямаше да съществува във вида, който познаваме. 

За Свещената римска империя, разгромът на Ото означава нова вътрешна конфронтация с опозицията в Германия, която в крайна сметка води до издигането на германския трон на Фридрих II – последният велик средновековен владетел в германската история. Фридрих ще успее да върне Йерусалим на християните и също така за последен път ще обедини цяла Централна Европа и Италия в една единствена, свръхдържава. След смъртта му, германските земи поемат по нов политически курс, който предопределя съдбата им за следващите 600 години. 

В контекста на всички тези факти, няма да е пресилено да се твърди, че битката при Бувин е едно от най-важните сражения не само в Средновековната, но и в човешката история като цяло.