Преди повече от четири десетилетия петима мъже проникват незаконно в централата на Демократическата партия във Вашингтон - действие, което поставя началото на събития, довеждащи до падането на републиканския президент Ричард Никсън.
Това, което по-късно става известно като аферата "Уотъргейт", разкрива сложна мрежа от незаконни действия и злоупотреби, водеща чак до Белия дом.
Разкрита кражба от взаимни фондове и последвалото разследване се превръщат в най-големия политически скандал в американската история, който променя завинаги политиката на Съединените щати и превръща думата "Уотъргейт" в синоним на корупция във властта.
През 1960 г. вицепрезидентът Ричард Никсън е кандидатът на Републиканската партия за президент, надявайки се да наследи своя шеф Дуайт Д. Айзенхауер като следващ държавен глава.
Негов опонент е младият и енергичен сенатор Джон Ф. Кенеди от Масачузетс. Кампанията е изключително оспорвана, като обществената подкрепа е почти равномерно разделена между двамата политически съперници.
На сцената се появява нова технология - телевизията. За първи път в историята президентските дебати се излъчват по телевизията, което дава значително предимство на фотогеничния Кенеди пред Никсън, който отказва съвети как да подобри външния си вид на екрана.
Любопитното е, че избирателите, които слушат дебата по радиото, смятат, че Никсън се представя по-добре, докато тези, които го гледат по телевизията, обявяват Кенеди за победител.
Кенеди печели изборите, макар и с много малка разлика. Обезкуражен, Никсън се връща в родния си щат Калифорния, където през 1962 г. се кандидатира за губернатор, но губи отново.
Недоверието на Никсън към медиите датира още от 1952 г., когато като млад кандидат за вицепрезидент в тандем с Айзенхауер той става обект на разкрития за финансови нередности в екипа си.
Тогава Никсън умело контрира обвиненията с прочутата си "Реч Чийкърс", в която заявява, че единственият подарък, който е приел, е семейното куче Чийкърс. Така той едновременно се научава да използва медиите в своя полза, но и започва дълбоко да им недоверява.
След тежките загуби през 1960 и 1962 г., Никсън се заклева, че повече няма да губи.
Шест години по-късно той отново се впуска в президентската надпревара, отказвайки се от намерението си да се оттегли от политиката. За негов късмет Демократическата партия и администрацията на президента Линдън Джонсън се намират в криза заради непопулярната война във Виетнам и убийството на сенатор Робърт Кенеди, популярен кандидат за президент.
Нискън залага на лозунга "закон и ред", който привлича много умерени и независими избиратели, изморени от социалните и политическите сътресения на 60-те години на миналия век.
Въпреки това, през есента демократите успяват да укрепят позициите си, след като администрацията на Джонсън започва мирни преговори, които могат да сложат край на американското участие във Виетнамската война - нещо, което би помогнало на партията в изборите. Но тези преговори се провалят внезапно, вероятно заради тайна намеса от страна на Никсън.
Като бивш вицепрезидент, Никсън има влиятелни контакти и е обвинен, че чрез богатата социалитка Ана Ченолт поддържа таен канал за комуникация с правителството на Южна Виетнам. Тя убеждава южновиетнамските лидери да осуетят мирните преговори, уверявайки ги, че ако Никсън стане президент, ще им помогне да спечелят войната. Така нареченият "скандал Ченолт" показва, че Никсън не се колебае да използва нечестни методи в политиката.
Никсън печели изборите през 1968 г. и скоро започва подготовка за преизбиране през 1972 г.. Кампанията му е организирана от Комитета за преизбиране на президента (CRP), който според мнозина е готов да използва незаконни средства, за да спечели предимство. Това кара критиците саркастично да наричат организацията CREEP ("пълзящият" - игра на думи с английската дума creep).
На 17 юни 1972 г., малко след полунощ, петимa мъже проникват незаконно в централата на Демократическата партия в комплекса "Уотъгейт" във Вашингтон. Те са заловени от полицията, докато се опитват да поставят подслушвателни устройства и да заснемат документи от офиса на Националния комитет на демократите.
Петимата са част от група, известна по-късно като "водопроводчициte" - специален екип за тайни операции, създаден от хора, близки до президента Ричард Никсън. Сред задържаните има бивши агенти на ЦРУ и ФБР: Джеймс Маккорд, Бернард Баркър, Франк Стърджис, Вирхилио Гонсалес и Еухенио Мартинез. Най-важният сред тях е Маккорд, който е шеф на сигурността в Комитета за преизбиране на президента (CREEP).
Официално задачата им е да съберат информация за политическите противници на Никсън - по-точно за кампанията на демократите и техния кандидат за президент Джордж Макгавърн. Планът е прост, но незаконен: да подслушат телефоните в централата, да копират документи и да следят комуникацията на политическите съперници, за да се осигури предимство в предстоящите избори през 1972 г.
Това не е първият им опит. Само няколко седмици по-рано същата група вече е прониквала веднъж в същия офис, за да инсталира подслушвателни устройства, но някои от "бръмбарите" не работят правилно, затова се връщат да ги поправят. Именно при този втори опит са хванати на място от охраната и полицията.
Мъжете са облечени с костюми, но носят ръкавици, уоки-токита, електронна техника и купища банкноти от по 100 долара. Опитът им да откраднат политическа информация изглежда дребен в началото, но бързо се превръща в най-големия политически скандал в американската история.
Четирима от тях преди това са участвали в операции на ЦРУ срещу Фидел Кастро в Куба. В медиите често ги наричат "кубинци", макар само трима от тях да са от кубински произход.
Новината за арестите се появява в следващия брой на в. The Washington Post в статия, написана от Карл Бурнстийн и Боб Удуърд - двама млади репортери, които дотогава се занимават с не особено престижни теми. Удуърд е нов в екипа, а Бурнстийн отразява местна политика във Вирджиния.
Скоро след това Удуърд и Бурнстийн, заедно с разследващи агенти от ФБР, успяват да свържат двама съучастници от т.нар. водопроводчици - Е. Хауърд Хънт, бивш високопоставен служител на ЦРУ и новоназначен член на екипа на Белия дом, и Д. Гордън Лиди, бивш агент на ФБР и юридически съветник на CREEP.
Лиди координира и все още незавършената операция - опит за проникване и подслушване в щаба на Джордж Макгавърн, който скоро става официален кандидат на Демократическата партия за изборите през 1972 г.
Официалният прессекретар на Белия дом, Рон Зиглър, реагира, като заявява, че президентът няма да коментира "един треторазряден опит за взлом". Благодарение на успешна кампания за контрол на общественото мнение, Белият дом успява първоначално да убеди медиите, че администрацията на Никсън няма нищо общо със случая.
Междувременно заговорниците унищожават доказателства - оборудване за подслушване и пари в брой по 100 долара. Джеб Магрудър, заместник-директор на CREEP, изгаря стенограми от предишен подслушвателен взлом в офисите на Демократическата партия.
Президентът, неговият началник на кабинета Боб Холдъман и специалният съветник Чарлз Колтън, близък политически помощник на Никсън, започват да разпространяват алибита из Вашингтон. В същото време Белият дом организира изчезването на Хънт - план, според който крадците трябва да поемат вината и да изглеждат като прекалено ревностни антикомунистически патриоти.
На 23 юни 1972 г. Никсън дава нареждане чрез посредници ФБР да спре разследването. Години по-късно именно това нареждане, разкрито в тайните записи на президента (т.нар. Nixon Tapes), става окончателното доказателство, че Никсън участва лично в прикриването още от самото начало.
През цялата предизборна кампания през 1972 г., Удуърд и Бурнстийн получават тайни сведения от анонимен източник, когото наричат "Дълбокото гърло" (Deep Throat). Едва три десетилетия по-късно става ясно, че това е заместник-директорът на ФБР Марк Фелт.
Двамата журналисти поддържат постоянен поток от разобличаващи публикации, които показват:
- прякото участие на близки сътрудници на Никсън в действията, свързани с Уотъргейт;
- че подслушването и взломът са финансирани чрез незаконно пране на дарения за кампанията;
- че цялата афера е част от мащабна кампания за политически шпионаж и саботаж, организирана от името на президента Никсън и ръководена от служители на Белия дом.
Тази последна информация излиза в сензационна статия на първа страница на 10 октомври 1972 г. и предизвиква силен отзвук в страната.
Въпреки това Белият дом успява временно да обърне общественото мнение, представяйки разследванията на Удуърд и Бурнстийн като пристрастна кампания на "либералния" Washington Post срещу президента.
Малко преди изборите телевизия CBS News подготвя двучастен документален репортаж, който свързва скандала директно с Белия дом. След излъчването на първата част на 27 октомври, Чарлз Колсън - един от най-близките хора на Никсън - заплашва президента на CBS, Уилям Пейли, и втората част е съкратена.
Проправителствените вестници почти не споменават Уотъргейт. Според анкета на Gallup в навечерието на изборите, повечето американци вярват повече на Никсън, отколкото на кандидата на демократите Джордж Макгавърн.
На изборите през ноември 1972 г., Никсън печели в историческа победа - побеждава във всички щати, с изключение на Масачузетс и окръг Колумбия. Изглежда, че започва силен втори президентски мандат.
Две седмици преди неговата встъпителна реч започва съдебният процес срещу петимата арестувани крадци и двамата техни съучастници. Обвиненията - взлом, заговор и незаконно подслушване - показват колко успешно Белият дом е ограничил обсега на скандала.
Процесът се води от съдия Джон Дж. Сирика, който обаче не се задоволява с официалното обвинение. Той започва да натиска подсъдимите и свидетелите, за да разкрие дали по-високопоставени лица са замесени.
Всички подсъдими се признават за виновни, с изключение на Лиди и Маккорд, които са осъдени в края на януари 1973 г. Съдът насрочва ново заседание за 23 март, когато трябва да бъдат произнесени присъдите.
Докато съдът подготвя произнасянето на присъдите, Сенатът на САЩ гласува единодушно (77 срещу 0) за създаването на специална комисия за разследване на злоупотребите по време на президентската кампания от 1972 г. Тази комисия е оглавена от уважавания демократ от Северна Каролина - сенатор Сам Ървин.
Ървин е известен като строг конституционалист и вече открито осъжда прекомерното разширяване на президентската власт при Никсън, включително решението му да задържа средства, одобрени от Конгреса, и да продължи бомбардировките над Камбоджа, въпреки подписаното споразумение за прекратяване на огъня във Виетнам.
В началото на март 1973 г., по време на изслушванията в Сената за назначаването на новия директор на ФБР Л. Патрик Грей, се разкрива, че млад юрисконсулт на Белия дом - Джон Дийн - е получил личен достъп до материалите от разследването на ФБР за Уотъргейт.
Малко след това президентът Никсън предприема безпрецедентна стъпка, позовавайки се на "президентска неприкосновеност", за да забрани на своите съветници да свидетелстват пред Конгреса.
Сенатор Ървин остро реагира и заявява, че ако президентът продължи да отказва съдействие, ще издаде заповеди за арест на служителите от Белия дом, за да ги принуди да дадат показания.
Междувременно съдия Сирика решава да използва както изслушванията в Сената, така и заседанията на голямото жури, за да убеди подсъдимите да говорят открито за по-широкия заговор. Той постига пробив, когато осъденият Джеймс Маккорд му предава необикновено писмо преди произнасянето на присъдата.
В това писмо Маккорд разкрива, че обвиняемите са били подложени на натиск да лъжат и да поемат вината, за да прикрият участието на висши лица. На 23 март 1973 г. съдия Сирика прочита писмото публично в залата, след което постановява изключително тежки "временни" присъди, намеквайки, че ще ги намали, ако подсъдимите сътрудничат на разследването.
Този смел акт на Сирика обръща делото с главата надолу. Печатът започва да публикува нови и нови разкрития: че директорът на ФБР Грей може да е замесен в прикриването, че международният конгломерат ITT Corporation, под следствие за корупция, е финансирал намесата на Белия дом в изборите в Чили и че министърът на правосъдието Джон Мичъл вероятно е попречил на голямо дело за измама, за да защити дарител на кампанията на Никсън.
През април 1973 г., когато вече няколко от най-близките му съветници са заплашени от обвинения, Никсън излиза на телевизионно обръщение и твърди, че "нито един настоящ служител в администрацията" не е замесен в този странен инцидент.
Само няколко дни по-късно, на 17 април, говорителят на Белия дом Рон Зиглър признава пред журналистите, че всички предишни изявления на Белия дом относно Уотъргейт са вече "невалидни".
Две седмици по-късно, на 30 април 1973 г., президентът произнася драматична телевизионна реч, в която обявява оставките на четирима висши служители: съветника му Джон Дийн, най-близките му помощници Холдъман и Джон Ерлихман, и главнит прокурор Ричард Клайндинст.
В речта си Никсън отрича лична вина, обещава пълно съдействие на бъдещите разследвания, но в същото време внимателно подчертава юридически ограничения, намеквайки, че помощта му няма да е безусловна.
На 17 май 1973 г. започват изслушванията на сенатор Сам Ървин, които поставят нов тон в американския политически живот. Всеки ден телевизиите излъчват сензационни разкрития за корупция и злоупотреби в най-висшите кръгове на властта, а Белият дом продължава да отрича вина.
Изслушванията, ръководени от Ървин и републиканеца Хауърд Бейкър, се превръщат в национално събитие - милиони американци спират работа, за да ги гледат. Вестниците говорят за "урок по демокрация", какъвто страната не е виждала от десетилетия.
Пред комисията се разкриват дълбоки злоупотреби в Белия дом: незаконно подслушване, пране на пари за изборни кампании и създаването на специални групи за саботажи и шпионаж, като прочутите "водопроводчици", чиято цел е да предотвратяват "течове" на информация.
Изяснява се, че през 1972 г. хора от екипа на Никсън умишлено подкопават кампаниите на отделни демократически кандидати, като ги настройват един срещу друг. Разпитите на младите съветници на президента разкриват тревожна атмосфера, в която "целта оправдава средствата" се е превърнала в официална политика.
Ключовият момент настъпва на 25 юни 1973 г., когато Джон Дийн, бивш юрисконсулт на Белия дом, свидетелства в продължение на седем часа, обвинявайки президента, че лично ръководи прикриването на скандала. Никсън отрича, но на 16 юли друг служител - Александър Бътърфийлд - разкрива, че всички разговори в Овалния кабинет са били тайно записвани.
Сенатът и специалният прокурор Кокс изискват записите, но Никсън отказва да ги предаде, позовавайки се на "държавна тайна". Когато съдия Джон Сирика нарежда те да бъдат предоставени, президентът предлага вместо това "резюмета", което Кокс отхвърля.
На 20 октомври 1973 г. Никсън нарежда на главния прокурор Елиът Ричардсън да уволни Кокс. Ричардсън и заместникът му Ръкелсхаус отказват и подават оставка. Накрая Робърт Борк изпълнява заповедта - събитие, останало в историята като "Клането в събота вечер".
След буря от обществени протести президентът е принуден да предаде част от записите, но един от тях съдържа загадъчна 18-минутна пауза, която експерти смятат за умишлено изтрита.
През май 1974 г. Камарата на представителите започва официална процедура по импийчмънт, а Върховният съд единодушно постановява, че президентът трябва да предаде всички записи.
Между 27 и 30 юли комисията одобрява три обвинителни акта срещу него. На 5 август Никсън сам публикува три стенограми, които го уличават пряко в прикриването.
Без подкрепа дори сред собствената си партия, той обявява оставката си на 8 август 1974 г. и напуска Белия дом на следващия ден.
Десетилетия по-късно наследството на Уотъргейт продължава да тежи върху американската политика. Самата дума "Уотъргейт" се превръща в синоним на политически скандал, а медиите започват да добавят наставката "-гейт" към всяко ново разобличение на политически скандал.
След смъртта на Никсън неговото семейство се опитва да спре публичното разпространение на всички президентски записи, но без успех. В крайна сметка целият аудиоархив на Белия дом става достъпен за обществеността.
Историците и до днес продължават да изследват записите, откривайки нови подробности - включително, че Никсън е нареждал да бъде подпален Институтът "Брукингс" във Вашингтон, за да унищожи документи, показващи, че още през 1968 г. е саботирал мирните преговори в Париж, целящи да сложат край на Виетнамската война и да помогнат на опонента му, вицепрезидента Хюбърт Хъмфри.
Скандалът "Уотъргейт" остава паметник на злоупотребата с власт, но и победа на демокрацията и свободната преса. Той показва, че дори президентът на Съединените щати не стои над закона - и че истината, макар и бавно, винаги излиза наяве.
