Джузепе Гарибалди е една от великите личности на 19-и век. Той е изключително успешен адмирал и генерал. Той е считан за един истински национален и дори световен герой.
Общото между всички негови начинания е това, че той е освободител по призвание - човек, който посвещава живота си на борбата за потиснатите народи, където и да ги открие по света, независимо колко наивен понякога е неговият анализ на потисничеството.
Каквото и да върши, Гарибалди го прави винаги с пламенна убеденост и безграничен ентусиазъм - качества, които правят характера му още по-впечатляващ и привлекателен.
Кариерата на Гарибалди е ослепително пъстра и пълна със събития. Зад публичната личност обаче стои човек с проста доброта и искрена дружелюбност - обичан и очарователен човек с прозрачна честност, на когото хората се подчиняват без колебание и за когото са готови да умрат. В своето време той вероятно е най-известната и най-обичана личност в света.
Джузепе Гарибалди е виден италиански генерал и националист, известен с решаващата си роля в обединението на Италия през XIX век. Той се ражда в Ница през 1807 г. Моряшкото му семейство оформя ранния му живот и го насочва към морската професия.
Предаността му към италианския национализъм се разпалва от ученията на Джузепе Мацини и го отвежда към революционни дейности, включително и престой в Южна Америка, където развива уменията си в партизанската война, сражавайки се за различни каузи в Бразилия и Уругвай.
Джузепе Гарибалди се ражда на 4 юли 1807 г. в Ница, тогава част от Френската империя. Семейството му се състои от рибари и крайбрежни търговци, а самият той повече от десет години е моряк.
През 1832 г. получава капитанско свидетелство за търговски кораб. През 1833-1834 г., когато служи във флота на Сардинското кралство, попада под влиянието на Джузепе Мацини, великия пророк на италианския национализъм, и на френския социалист мислител граф Анри дьо Сен-Симон. През 1834 г. Гарибалди участва в метеж, целящ да предизвика републиканска революция в Пиемонт, но заговорът се проваля. Той успява да избяга във Франция, а задочно е осъден на смърт от генуезки съд.
От 1836 до 1848 г. Гарибалди живее като изгнаник в Южна Америка, а тези години на бурни революции и безредици на континента оказват дълбоко влияние върху живота му.
Той се записва като доброволец и служи като морски капитан в републиката Рио Гранде до Сул по време на неуспешния опит на това малко държавно образование да се откъсне от Бразилската империя. След поредица от поражения от страна на бразилците през 1839-1840 г., Гарибалди решава да напусне службата си в Рио Гранде.
Той предприема дълго пътуване до Монтевидео. Там се опитва да се установи като търговски пътник и учител, но не успява да свикне с мирния и цивилен живот. През 1842 г. е назначен за командир на уругвайския флот в нова война за освобождение - този път срещу диктатора на Аржентина Хуан Мануел де Росас.
На следващата година, отново в служба на Уругвай, Гарибалди поема командването на новосформирания Италиански легион в Монтевидео - първият от прочутите "червени ризи", с които името му завинаги се свързва.
След като печели малка, но героична битка при Сант'Антонио през 1846 г., славата му достига чак до Европа, а в Италия му подаряват меч на честта, изработен със събрани народни средства.
През 1847 г. той за кратко поема командването на отбраната на Монтевидео. Именно тогава за първи път привлича вниманието на писателя Александър Дюма-баща, който по-късно изиграва важна роля за изграждането на неговата легенда.
Гарибалди впечатлява и много други чуждестранни наблюдатели със своята честност и способност. Южноамериканският му опит му дава безценна подготовка в техниките на партизанската война, които по-късно използва с голям успех срещу френските и австрийските армии - сили, които не са обучени да се противопоставят на такъв тип бой.
През април 1848 г. Гарибалди повежда 60 души от своя легион обратно към родината, за да се сражава за Рисорджименто - революционното "възраждане" на Италия, във войната за независимост срещу Австрия.
Първоначално предлага да се бие за папа Пий IX, а след като папата отказва - за крал Карл Алберт от Сардинското кралство. Но и кралят отхвърля предложението му - споменът за участието на Гарибалди в метежа от 1834 г. все още е жив, а редовната армия гледа с презрение на самоукия партизански водач.
Затова Гарибалди се насочва към Милано, където Мацини вече е пристигнал и е придал на освободителната война по-републикански и радикален характер. След поражението на Карл Алберт от австрийците при Кустоца, кралят подписва примирие, но Гарибалди продължава войната от името на Милано - превръща я в своя лична битка.
Той излиза с чест от две сражения с австрийците, но в края на август, силно превъзхождан по численост, е принуден да се изтегли през границата към Швейцария.
За известно време Гарибалди се установява в Ница заедно с Анита (която е негова съпруга от 1842 г.) и трите им деца. Но решимостта му да освободи Италия от чуждото владичество става по-силна от всякога.
Той е утвърден в това си убеждение от вярата, че многобройните италиански държавици, макар често враждуващи помежду си, могат да бъдат обединени в една единна нация.
Когато в края на 1848 г. папа Пий IX, застрашен от либералните сили в Папската държава, бяга от Рим, Гарибалди повежда група доброволци към града. Там, през февруари 1849 г., е избран за депутат в Римското събрание, и именно той предлага Рим да бъде обявен за независима република.
През април пристига френска армия, изпратена да възстанови папската власт, и Гарибалди става вдъхновителят на героичната отбрана, която отблъсква първата френска атака. През май той разбива неаполитанската армия край, а през юни е водещата фигура в защитата на Рим по време на френската обсада.
Няма никакъв шанс градът да бъде задържан, но храбростта на съпротивата се превръща в една от най-вдъхновяващите истории на Рисорджименто. Отказвайки да приеме поражението, Гарибалди повежда няколко хиляди свои бойци и в юли 1849 г. преминава през Централна Италия, умело избягвайки френските и австрийските армии, докато достига неутралната република Сан Марино.
Там, обграден отвсякъде, Гарибалди решава да разпусне хората си. Малко след това е подгонен от австрийците, докато се опитва да избяга. По време на това тежко отстъпление Анита умира, но Гарибалди успява да премине Апенините и да достигне тосканския бряг.
Отбраната на Рим и последвалото преминаване през Централна Италия превръщат Гарибалди в световно известна фигура. От този момент нататък той става "героят на двата свята" - прозвище, което му печели огромна слава в Европа и Америка. Някои критици поставят под въпрос военните му умения по време на тази кампания, но неговите качества на водач, изключителната му смелост и решимостта му никога да не се предава се превръщат в урок по патриотизъм за целия италиански народ.
Сардинското кралство или още Кралство Пиемонт обаче се страхува да позволи на този бунтовник да се върне при семейството си, и така Гарибалди отново поема пътя на изгнанието - първо в Танжер, после на остров близо до Ню Йорк, а след това в Перу, където се връща към първоначалната си професия на корабен капитан.
Едва през 1854 г. му е позволено да се завърне в Италия. През следващата година Гарибалди купува част от остров Капрера, близо до сардинския бряг. Тази малка и сурова земя се превръща в негов постоянен дом до края на живота му - убежище, но и символ на скромност и независимост.
През 1856 г. той се опитва да оглави експедиция за освобождаване на политически затворници, държани от бурбонските крале на Неапол, но начинанието пропада. Две години по-късно, през 1858 г., италианският държавник Камило Кавур му изпраща покана да се подготви за нова война срещу Австрия.
Задачата му е да сформира армия от доброволци от различни италиански провинции, а в редовната армия на Крлство Пиемонт получава чин генерал-майор.
Когато през април 1859 г. избухва войната, Гарибалди повежда армията си в поредица от блестящи победи. Тази война завършва с присъединяването на Ломбардия към Пиемонт - голяма крачка към обединението на Италия.
През септември 1859 г., след като в Северна Италия настъпва мир, Гарибалди насочва вниманието си към Централна Италия, където във Флоренция се е установило революционно правителство. Там той провежда няколко частни срещи с крал Виктор Емануил II. Двамата се споразумяват Гарибалди да се подготви за нахлуване в Папската държава. Кралят обещава да подкрепи начинанието, ако то успее, но ще се отрече от него, ако претърпи провал.
В последния момент обаче Виктор Емануил осъзнава, че това начинание е твърде рисковано, и моли Гарибалди да се откаже. Той приема, макар и неохотно. Въпреки това остава готов всеки момент да възобнови това негласно споразумение с краля.
С времето обаче става все по-ясно, че целите им не са напълно еднакви - и двамата са патриоти, но докато Гарибалди се стреми към обединението на Италия, кралят действа по-предпазливо, мислейки преди всичко за разширяването на Пиемонт.
Гарибалди изпада в ярост, когато в началото на 1860 г., разбира, че Кавур и Виктор Емануил решават да върнат родния му град Ница на Франция (градът е станал част от Пиемонт през 1814 г.). Той се появява в парламента - нещо, което прави изключително рядко и остро протестира срещу това нарушение на националния принцип.
През май 1860 г. Гарибалди започва най-великото начинание в живота си - завладяването на Сицилия и Неапол. Този път няма подкрепа от правителството, но Кавур и Виктор Емануил не смеят да го спрат, защото вече е национален герой. Те стоят настрана, готови да му помогнат, ако постигне успех и Гарибалди приема тази негласна сделка, уверен, че ще може така да принуди Кавур да подкрепи обединението на целия италиански полуостров.
На 6 май 1860 г. той отплава от близост до Генуа с около 1000 души - прочутият "Поход на хилядата". На 11 май достига Сицилия и, в името на Виктор Емануил, се провъзгласява за диктатор.
Народното въстание в Сицилия му помага значително - личният му чар е неустоим, а мнозина селяни го възприемат като божество, дошло да ги освободи от робство и феодализъм. Решаващият момент настъпва при Калатафими, където Гарибалди доказва, че може да победи редовната армия на краля на Неапол. След това настъпва огромен подем в народната подкрепа, и в края на май 1860 г. той завладява Палермо.
Завладяването на Палермо се превръща в едно от най-забележителните военни постижения на Гарибалди. Успехът му убеждава Кавур, че доброволческата армия трябва вече открито, макар и все още тайно, да бъде подпомагана от Пиемонт.
Продължавайки настъплението си през острова, Гарибалди побеждава в битката при Милацо през юли 1860 г., подпомогнат от подкрепления, пристигнали от Северна Италия.
Както винаги, стратегията му е да не оставя на врага нито миг почивка. След светкавична кампания преминава през цяла Калабрия и на 7 септември 1860 г. влиза в Неапол - най-големия град на Италия, където се провъзгласява за "диктатор на Двете Сицилии" (наименованието на кралството на Неапол, обхващащо Сицилия и Южна Италия).
С около 30 000 души под свое командване, Гарибалди води най-голямата битка в живота си - сражението при реката Волтурно, северно от Неапол. След победата си той организира референдум в Сицилия и Неапол, които официално позволяват да предаде цялата Южна Италия на крал Виктор Емануил II.
Когато двамата се срещат, Гарибалди пръв поздравява Виктор Емануил като крал на обединена Италия. На 7 ноември 1860 г. кралят тържествено влиза в Неапол, а Гарибалди язди до него в кралската каляска - символ на сбъднатата мечта за единна Италия.
Но веднага след това бившият диктатор се оттегля на остров Капрера, отказвайки всички почести и награди, които му предлагат. Единственото, което иска, е да му бъде позволено да управлява Неапол като наместник на краля, докато обстановката се успокои - но това му е отказано.
За консерваторите Гарибалди все още е опасен радикал, антиклерикал, който открито изповядва прогресивни социални идеи.
Известно е също, че желае да завладее Рим от папата и да го направи столица на Италия - план, който е прекалено опасен за Виктор Емануил, защото френски гарнизон защитава папската власт в града.
Съществува и друга, по-тиха, но по-сериозна заплаха: Гарибалди е по-популярен от самия крал. Редовната армия на Пиемонт също гледа на него с дълбока ревност и решава да не му позволи да пожъне повече успехи. Освен това се страхуват, че Мацини и републиканците могат отново да спечелят доверието му и да го откъснат от монархическата кауза.
През 1861 г. се създава новото кралство Италия, но още от самото начало Гарибалди заема почти опозиционна позиция. За мнозина той е неудобна фигура. В парламента се противопоставя на Кавур и обвинява правителството в несправедливо отношение към доброволците, които са завладели половината страна и са я предали на краля.
Той открито осъжда неефективното управление на южните провинции, които чувства като свое лично дело. Често се държи сякаш е независима сила - както в отношенията си със собственото си правителство, така и с чужди държави.
Славата му в чужбина е толкова голяма, че през юли 1861 г. президентът на Съединените щати Ейбрахам Линкълн му предлага командване в Армията на Севера по време на Гражданската война.
Гарибалди отказва, тъй като Линкълн не е готов нито да осъди робството категорично, нито да му даде върховно командване над всички федерални сили.
Доказателство за безпрецедентната му популярност е и ентусиазираният прием, който получава в Англия през април 1864 г. Никога преди в историята не е имало такава огромна спонтанна тълпа, която да аплодира човек, преминаващ по улиците на Лондон.
В началото на 1862 г. крал Виктор Емануил II убеждава Гарибалди да поведе революционна експедиция, уж срещу Австрия, но той решава да насочи армията си към Рим, за да освободи града от папската власт. Италианското правителство, страхувайки се да не наруши отношенията си с Франция, нарежда да бъде спрян.
В битката при Аспромонте Гарибалди е тежко ранен и пленен, но след освобождаването му става ясно, че самият крал е одобрявал начинанието. По-късно, през 1866 г., той отново воюва - този път в Тирол срещу Австрия, където постига успехи и допринася за присъединяването на Венеция към Италия.
През 1867 г. Гарибалди предприема нов поход към Рим, тайно подкрепян от правителството, но френската намеса довежда до поражение при Ментана и до новото му арестуване. Скоро е освободен и се оттегля на остров Капрера.
Последната му кампания е през 1870-1871 г., когато се сражава доброволно на страната на Френската република срещу Прусия. Въпреки възрастта и болестите си, той проявява обичайната си смелост.
През последните години от живота си Джузепе Гарибалди страда от ревматизъм и старите си рани, но остава духовно активен. От своя остров Капрера той следи политическите събития, приема делегации от цяла Европа и изразява смели мнения по обществените въпроси.
В края на живота си се определя като социалист и пацифист, вярвайки, че войните рядко носят справедливост. Гарибалди се обявява за равноправие между половете, за правата на труда, религиозната свобода и премахването на смъртното наказание - идеи, изпреварили времето си.
Като един от големите майстори на партизанската война, Гарибалди извоюва повечето победи на Рисорджименто и вдъхновява италианския народ с личния си пример.
Макар да не се стреми към власт, той вярва в силната ръка на диктатурата като преходна форма към свобода, недоверчив към корумпираните парламенти. Простият му, но пламенен радикализъм пробужда първото политическо съзнание у италианците и ги учи на смисъла на националното единство.
Джузепе Гарибалди прекарва последните си години в уединение на остров Капрера, близо до бреговете на Сардиния. Там, заобиколен от семейството си и малък кръг приятели, той живее скромно, в бедна къща с изглед към морето.
Макар болестите и старостта да го измъчват, Гарибалди запазва ясния си ум и интереса си към свободата и справедливостта. Умира на 2 юни 1882 г., на 74-годишна възраст, в дома си на острова.
По собствено желание тялото му е погребано на открито, в градината му, без религиозни обреди — символично прощаване на един човек, който цял живот се бори за свободата на другите.
Джузепе Гарибалди остава завинаги в историята като символ на свободата, единството и човечността. Той посвещава живота си на борбата за освобождение - не за власт, а за идеал. Неговата смелост, честност и вяра в народа превръщат обикновения моряк в героя на Италия и вдъхновяват поколения борци за справедливост по целия свят.
Макар да умира скромно на своя остров Капрера, делото му продължава да живее - като доказателство, че силата на една чиста идея може да промени съдбата на цяла нация.
