Страховитите жени-войни на Дахомей
По обяд една влажна събота през есента на 1861 г. мисионер на име Франческо Борхеро е извикан на парадната площадка в Абамей, столицата на малката западноафриканска държава Дахомей. Дахомей е известна като „Черна Спарта“ заради мотивираното си милитаристично население, чиито войници всяват страх у враговете си по цялото протежение известния тогава като Бряг на робите. Маневрите започват и крал Глеу е нетърпелив да покаже на своя европейски гост най-добрите части в своята армия.
Кога и защо Дахомей наема първите си жени войни не се знае. Стенли Алперн, автор на единственото цялостно проучване за тях, предполага, че това може да става през 17 век, не дълго след като кралството е основано от Дахо, водач на племето Фон, около 1625 г. Всеки случай Дахомей е известен със своите жени ловци – френският морски хирург Репин съобщава през 50-те години на 19 век, че група от 20 гбето нападат стадо от 40 слона, убивайки три от тях като няколко от ловците са убити и стъпкани. Една традиция на дохомейнците е свързана с това, че когато крал Гезо (1818-58) възхвалява смелостта им, гбето надменно отговори, че „един хубав лов на хора ще им подхожда още по-добре“ и така той решава да ги призове в армията му. Но Алперн предупреждава, че няма доказателства такова нещо да се е случвало, и предпочита алтернативна теория, която предполага, че жените са се появили като палатна охрана през 20-те години на 18 век.
Има поне едно малко доказателство, което подсказва, че Алперн е прав да датира формирането на женския корпус в началото на 18 век: френски робовладелец на име Жан-Пиер Тибо през 1725 г. описва групи от жени, въоръжени с дълги пръти и работещи като полиция. Когато, четири години по-късно, жените воини на Дахомей за първи път се появяват в писмена история, те помагат за възстановяването на пристанище Ойда, след като то изненадващо е атакувано от Йоруба – много по-многобройно племе от изток, което става главният враг на дахомейнците.
Нищо от това, разбира се, не обяснява защо този женски корпус възниква само в Дахомей. Историкът Робин Лоу от университета в Стърлинг, който прави проучване по темата, отхвърля идеята, че племето Фон разглежда мъжете и жените като равни във всеки смисъл. Жените, напълно обучени като воини, посочва той, се смята, че „стават“ мъже, обикновено в момента, в който убият първия си враг. Може би най-вероятната възможност е, че племето е толкова силно превъзхождано от враговете, които ги обграждали, че кралете на Дахомей са принудени да набират и жени. Самите Йоруба са около десет пъти повече от Фон.
Подкрепа за тази хипотеза може да бъде намерена в писанията на Комодор Артур Ердли Уилмот, британски офицер от военноморския флот, който се пристига Дахомей през 1862 г. и вижда, че жените са много повече мъжете – явление, което той приписва на комбинация от военни загуби и ефекта от търговията с роби. Приблизително по същото време западните посетители на столицата Абомей забелязват рязък скок в броя на жените-войници. Архивите сочат, че в армията на държавата има около 600 жени от 1760 до 1840 – в този период крал Гезо разширява корпуса до цели 6000 души.
Набирането на жени в армията не е особено трудно, въпреки изискването да се изкачат по бодлив плет и да рискуват живота и крайниците си в битка. Женските войски на Гезо живеят в неговото имение и са добре снабдявани с тютюн, алкохол и роби – до 50 за всеки воин, според пътешественика сър Ричард Бъртън, посетил Дахомей през 60-те години на 19 век. И „когато амазонките излязоха от двореца – отбелязва Алперн, – те бяха предшествани от робиня, носеща камбана. Звукът сигнализираше на всеки мъж да се махне от пътя им, да се оттегли на определено разстояние и да не ги гледа.“ Ако някой се осмели дори да докосне тези жени, това се наказва със смърт.
Докато Гезо замисля отмъщението си срещу Егба, новобранките му са подложени на обстойно обучение. Споменатите бодливи плетове имат за цел да насърчат стоическото приемане на болка, а жените също се борят една с друга и тренират техники за оцеляване като прекарват в гората до 9 дни с минимална помощ.
Елементът от тренировките им, който привлича най-много внимание на европейските посетители, обаче е „тренировка за безчувственост“, където войните да свикнат със смъртта. На една церемония новобранци и от двата пола монтират платформа с височина 5 метра, да вземат кошове с военнопленници и да ги хвърлят от нея на разгневената тълпа отдолу. Има и сведения за жени, на които е наредено да извършват екзекуции. Жан Байол, френски военноморски офицер, който посещава Abomey през декември 1889 г., гледа как момиче на име Наниска, което все още не е убило никого, е подложено на тест. Изправена пред млад затворник, седнал вързан в кошница, тя „тръгва яростно към него, три пъти размахвайки меча си с две ръце, след което спокойно отрязва главата му… След това изтри кръвта от оръжието си и я облиза.“
Именно тази ярост най-обезпокоява западняците, както и враговете на Дахомей. Не всички обаче са съгласни с качеството на военната готовност на дахомейнците – някои от европейците критикуват начина, по който жените боравят със старите си мускети, повечето стрелят от таза, вместо да се целят от рамото, но дори французите се съгласяват, че „жените са отлични в ръкопашния бой“.
