Оръжията, които промениха историята – аркебузата
За добро или зло, войната съпътства човечеството в най-ранните му етапи на развитие. Хората влагат изключително много въображение в това да отнемат живота един на друг и именно иновацията във военното дело е един от основните двигатели на човешкия прогрес.
Най-популярното изражение на военната технология без съмнение са оръжията. Те отразяват духа на военното дело в епохата, в която са създадени, но често и се превръщат в катализатор на повсеместни реформи, които завинаги изменят лицето на конфликтите.
Едно от най-забележителните достижения на средновековната техника е без съмнение барута. Появата на „черният прах“ всъщност няма нищо общо с военното дело. През IX век, китайски алхимици се опитват да получат Еликсира на живота, смесвайки различни химически съставки. Именно така се стига и до един странен страничен продукт, чийто контакт с огъня има непредвидени свойства. Век по-късно китайците вече използват барута за направата на специфични горящи стрели, а още няколко десетилетия след това се появяват и първите записани рецепти за производството на барута.
Едва в средата на XIII век, китайците съумяват да създадат първите праотци на съвременните огнестрелни оръжия, а първите качествени образци се появяват през първата половина на XIV век. След възхода на Чингиз хан през първата половина на XIII век, монголите усвояват китайската технология и започват да я прехвърлят на запад по време на експанзията си към Източна Европа. Смята се, че някъде в средата на XIII век, европейците за първи път се сблъскват с барута, като първите писмени споменавания са датирани към 60-те и 70-те години на същия век.
Европейците, постоянно във война едни с други, бързо разпознават ценността на новото откритие и започват усилена работа по усъвършенстването както на процеса на смесване на барута, така и по техниките за отливане на оръдия и огнестрелни оръжия. експериментите продължават десетилетие след десетилетие и към края на XV век оръжейниците на Стария континент категорично достигат като ниво китайските майстори, а след 1520 г. и ги задминават. От този момент на сетне, огнестрелните оръжия и барутът се превръщат в подчертано европейско средство за водене на война, което останалите народи по света се опитват да взаимстват и използват.
Снимка: De Desconocido – Esta imagen ha sido extraída del archivo : Meyers b8 s0006.jpg, Dominio público, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=84261
За разлика от оръдията, аркебузите – праотците на всички ръчни огнестрелни оръжия, познати днес, се появяват в Европа. Това се случва през второто десетилетие на XV век, някъде около 1412 г. Първите аркебузи представлявали прости метални тръби, в които се изсипвал барут, натъпквал се снаряд и се стреляло държейки оръдието под мишница, за да се смекчи откатът. Самата стрелба се осъществявала чрез допиране на запален фитил до затвора, където бил изсипан барута.
Тази ранна форма на аркебуза била изключително неточна и трудна за усвояване. Войникът имал значителни проблеми с държането на оръжието, както и с презареждането. Фитилът, намотан на ръката, трябвало да се поддържа постоянно горящ, докато едновременно с това, стрелецът трябвало да зарежда металната тръба с барут и сачми. За да поддържа горенето по-дълго, фитилът се намаслявал и се потапял в селитра. Тази примитивна система за стрелба имала твърде много рискови етапи.
На първо място, искра можела да попадне в затвора в неподходящия момент. Отделно, фитилът можел да изгасне по време на зареждането. Следващ проблемен момент била самата стрелба. В случай че оръжието не е заредено правилно или при износване на дулото, можело да се стигне до експлозия, която да унищожи оръжието и да убие този, който стрелял с него. Подобни инциденти се случвали по-често при стрелба с оръдия, но не липсвали примери и на аркебузири, поразени от собственото си оръжие.
Не бива да се подценяват и страничните усложнения. Зареждането и стрелбата с аркебузиа били проблемни сами по себе си. Представете си сега как тъпчете сачми и барут в метална тръба, докато около вас падат вражески стрели или снаряди от катапулти, а противникова тежка кавалерия лети стремглаво към позицията ви. В идеални условия, зареждането на аркебузата отнемало около минута. Условията на бойното поле рядко били идеални. Всички тези проблеми направили прилагането на ръчните огнестрелни оръжия доста бавен и несигурен процес. Именно поради тази причина, до масовото им въвеждане в употреба из Цяла Европа минали повече от 100 години. Междувременно, упорити майстори оръжейници се борели да усъвършенстват оръжието.
През втората половина на XV век, под влиянието на арбалетите, при аркебузите били въведени две ключови изменения. Първото било въвеждането на приклада. Той позволявал стрелба от рамо и по точно насочване на оръжието. Второто нововъведение било усъвършенстването на затвора и въвеждането на спусък.
Това позволявало фитилът да бъде прикрепен към аркебузата. По този начин, стрелецът можел по-лесно да зарежда оръжието и да използва по-добре ръцете си за прицелване, особено в комбинация с приклада. Оръжейнците експериментирали и с размерите на оръжието – появили се образци с по-дълга цев, които се използвали подпрени на т.нар. „вилица“ – железен прът със „С“-образна поставка на върха, която придържала предната част на дулото. Тези оръжия постепенно получили названието мускети. Появяват се и по-къси версии на аркебузата, от които постепенно се развиват пистолетите.
Интересен експеримент с оформянето на дулото се провежда в Бургундия в средата на XV век. Местните майстори отливат дуло, което не е гладкоцево, а има нарез, създавайки въртелив ефект при изстрелване на куршума. Съответно, били отливани куршуми със специфично сечение, което да пасва на нарезите. Тази технология в последствие стои в основата на съвременните огнестрелни оръжия. Проблемът е че изпреварва времето си. Тъй като оръжията се зареждат през дулото, нарезите се пълнели със сажди и остатъци и скоро оръжията ставали неизползваеми, освен ако не бъдат щателно почистени – невъзможно по време на сражения. Именно поради тази причина, нарезните аркебузи били оставени на заден план, най-вече като трофейни и ловни оръжия, които се използвали само за произвеждане на два-три последователни изстрела.
С усъвършенстването на кованите брони след 1450 г., аркебузите се оказват основното оръжие за борба с тежката кавалерия. Именно поради тази причина тяхната употреба не спира да се развива, въпреки множеството проблеми с прилагането им на полесражението. Първите армии, които масово използват огнестрелни оръжия са хуситите – чешките бунтовници-еретици, които воюват срещу поредица кръстоносни армии между 1419-1437 г. По същото време, в Османската империя част от еничарите започват да заменят своите рефлексни лъкове с аркебузи – процес, който се развива постепенно чак до средата на XVI век. След 1460 г., в Унгария се сформира елитна наемническа армия – т.нар. Черна армия на крал Матиаш Корвин. Всеки пети войник в нея използвал аркебуза по хуситски образец. Това създало контингент от около 5000 аркебузири – най-големият в Европа по онова време.
По времето, когато унгарците започват да популяризират масовата употреба на аркебузи, подобрените европейски образци започват да пътуват по посока Китай, намирайки ограничен прием в Близкия Изток. Причината за тази непопулярност била структурата на близкоизточните армии. По-голямата част от бойните отряди се състояли от конници. Шумните и трудни за зареждане оръжия били особено неподходящи за стрелба от конски гръб. От друга страна, големите разстояния и тежкия терен и климат правели употребата на пехота доста проблематично. Всички тези фактори наложили отлагането на т.нар. „барутна революция“ в пустинните и планински региони от Ливанските планини до Тибет.
В Китай, осъвременените аркебузи навлизат в края на XV и началото на XVI век, като постепенно изместват използваните до тогава китайски образци, които се прилагали масово още от 1405 г. По време на походите срещу Виетнам (1415-1430 г.), китайските армии използвали големи контингенти стрелци, снаряжени с ръчните оръдия, популярни в Поднебесната. Тези части достигали до 20 000 души – размерът на една голяма европейска армия.
Снимка: CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=236773
Формално погледнато, китайците също както унгарците използвали огнестрелно оръжие при съотношение 1 към 5, с оглед на факта че полевите им армии наброявали около 100 000 души. Европейското know-how в областта на огнестрелните оръжия започва да се прилага особено сериозно след 1535 г., когато португалците започват да изнасят аркебузи и оръдия първо за Китай, а в последствие и в Япония. В Япония аркебзуите и мускетите изиграват ключова роля в късните етапи на периода на гражданските войни, наричан Сенгоку. Снабдени с оръжия, внесени от Испания, Португалия и Холандия, японците използват огнестрелни оръжия в големи пропорции както във вътрешните си борби, така и по време на походите в Япония през последната четвърт на XVI век.
Обратно в Европа, аркебузите бързо се разпространяват и на север. През 1510 г., по време на обсадата на Псков, московските войски използват отряд от 1000 пищалники – войници въоръжени с аркебузи (на руски пищали). Оръжието е широко използвано и от шведите по време на войните им с Дания през първата четвърт на XVI век. През 30-те години на същия век, в Московското царство се появява елитен държавен корпус аркебузири – прочутите стрелци, гръбнак на руската пехота до реформите на Петър I.
По същото време, в Западна Европа аркебузите и мускетите водят до краха на рицарската кавалерия и разгрома на класическата швейцарска пехота. След паметната битка при Павия (1525 г.) всички западноевропейски армии въвеждат значителни по размер стрелкови контингенти. Съотношението им спрямо останалата пехота вече не е 1:4 а става 1:2 и дори 1:1. Еничарите на практика изоставят всички други оръжия и в средата на XVI век вече са изцяло въоръжени с огнестрелно оръжие.
Употребата на различни типове аркебузи и мускети продължава без реална стандартизация чак до XVII век. В хода на Религиозните войни, постепенно се налага относително еднотипна форма на огнестрелно оръжие, познато днес като „мускет“. За това спомага и усъвършенстването на спусъците и затворите и постепенната замяна на фитилния затвор с кремъчен след 1660 г. Естествената еволюция на аркебузата в мускета бележи важен етап от развитието на европейското военно дело. Тази трансформация продължава над 200 години и върви ръка за ръка със структурното преобразуване на ренесансовите армии в професионалните войски от епохата на Просвещението.
