Най-тежкото поражение на морските сили на САЩ идва от японците и акулите

Когато USS Indianapolis потъва на 30 юли 1945 г., то тъкмо е доставил части за атомната бомба, които ще бъдат пусната над Хирошима. В действителност, крайцерът на ВМС има плодотворна кариера в Тихоокеанския театър през Втората световна война – докато японските торпеда не го потапят на дъното на океана само за 12 минути, поради множество грешки в комуникацията. След това последва най-лошата авария в американската военноморска история – торпедното нападение, когато близо 1000 моряци са убити или оставени във водата сред орди от акули за три и половина дни.

Над 200 метра дълъг, изместващ огромните 9 950 тона вода, корабът Индианаполис е пуснат през 1931 г. и пратен на мисия от ВМС на следващата година. Той е построен в Камдън, Ню Джърси от ВМС на САЩ и въпреки че първоначално е класифициран като лек крайцер поради тънката си броня, по-късно е прекласифициран като тежък крайцер, тъй като е снабден с 203-милиметрови оръдия. В допълнение към основната батарея от девет 20-сантиметрови оръдия, крайцерът разполага с осем 13-сантиметрови зенитни оръдия. Заради така набъбналите си размери корабът изисква значителна мощност, която е доставена от осем котли и четири парни турбини. Максималната му скорост надвишаваше 32 възела, или около 60 километра в час.

Индианаполис прекарва първите си години в Атлантическия и Тихия океан. Той взема президента Франклин Д. Рузвелт на три отделни круиза, един от които е пътуването му „Добри съседи“ до Южна Америка през 1936г. След като японските пилоти камикадзе бомбардират Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., САЩ официално влизат във Втората световна война и корабът започва курс към Тихоокеанския театър, където влиза в големи боеве.

Индианаполис за първи път вижда битка през февруари 1942 г. на около 550 километра южно от Рабаул, Нова Британия, където заедно с други американски кораби свалят 16 от 18 японски бомбардировачи. През по-голямата част от 1943 г. корабът до голяма степен ескортира американските конвои и ги защитава от нападения.

До този момент във войната японците вече са напрегнати и американските сили в морето усещат, че са близо до победата. „Нещата са много тихи“, пише един комодор за Тихия океан. „Японците са на последните си сили и няма от какво да се притесняваме.“

Въпреки това, в 5 минути след полунощ на 30 юли 1945 г., японската подводница I-58 изстрелва шест торпеда в неподозиращия кораб. Две го удрят.

„Бях изхвърлен от кабината си на моста от много жестока експлозия, последвана скоро след това от друга експлозия… Бях засмукан във водата от това, което, според мен, беше вълна, причинена от носа, който потъваше доста бързо… В рамките на няколко секунди, почувствах горещо масло и вода върху врата си, огледах се, чух шум и корабът го нямаше… Все още не можахме да видим нищо. Все още беше тъмно и чувах хора да крещят за помощ“, спомня си Чарлз Б. Маквай III.

Първото торпедо удря Индианаполис отзад от дясната страна, а второто удря в средата, запалвайки резервоара за гориво. Веднага 300 моряци попадат в капан. Някои успяват да се спуснат, но вземат няколко салове, преди да скочат зад борда, а останалите се държат над водата от спасителни жилетки. Деветстотин мъже, оцелели от първоначалната атака, са оставени да чакат спасение насред Филипинското море. Трите сигнала за бедствие на кораба са пренебрегнати от три отделни военноморски командири, защото единият вярва, че това е капан, поставен от японците, вторият моли да не го притесняват, а третият е пиян.

Освен това, поради грешки в комуникацията, за които по-късно ВМС обвиняват секретността на мисията, корабът не се съобщава за изчезнал, когато не успява да пристигне в Лейте, както е планирано на следващия ден. В резултат на това екипажът ще прекара близо четири дни в открито море, докато не го забелязват пилотите при рутинен патрулен полет.

Пол МакГинис, стрелочник от трети клас, си спомня колко мъчително го бие слънцето, докато е в океана в очакване на помощ. Той казва, че е като „да си вкараш главата в дупка в средата на огледало“. Отчаяни, моряците започват да пият солена вода. Те се молят да дойде нощта, но когато това става, почти замръзват от липсата на топлина.

През цялото това време акули обикалят мъжете и произволно изяждат по някой безпомощен моряк. Гранвил Крейн, механик от втория клас, си спомня как не е имал друг избор освен да кледа „как акулите изяждат другарите ми“.

„През цялото време акулите никога не си тръгнаха. Бяхме събрали в една товарна мрежа неща от стиропор, за да се държи плаваща. На нея имаше около 15 моряци и изведнъж 10 акули я удариха и не остана никой. Това продължаваше и продължаваше.“

Смята се, че плячка на акулите стават около 150 мъже.