Когато ирански F-4 и американски F-14 се срещнаха в Персийския залив

През 1974 г. Grumman F-14 Tomcat е представен на сцената на авиацията и идва като достоен заместник на популярни McDonnell Douglas F-4 Phantom II. Новият самолет ще трябва да се използва за натовска служба и да отговори на високите изисквания на флотата. Поради бавната конструкция и факта, че подмяната изисква време, двата самолета летят заедно още едно цяло десетилетие.

Същите модели могат да бъдат открити и в редиците на Иран. Въпросните са били използвани в битката срещу Саддам Хюсеин по време на войната между Иран и Ирак и е ясно, че двете американски птици са били повече от ефектно оръжие. Впрочем в тази война ще открием, че САЩ също помага и тогава може да се говори за едно по-добро партньорство, особено след като Саддам винаги ще се смята за особено неприятен човек.

Години наред, американските пилоти преподават на иранците и показват тънкостите на полета. За съжаление ще открием, че всичко хубаво има своя край. Вечните партньори – F-14 и Phantom II ще се изправят едни срещу други, а с тях ще се включат и две страни – САЩ и Иран. Истината е, че на 8 август 1987 г. ще открием, че светът за пореден път се разминава с един доста сериозен конфликт.

Няколко седмици по-рано, САЩ започва операция Earnest Will. Причината е, че цяла година Иран и Ирак се забавляват с потапянето на кувейтски кораби. Никой не може да изчисли какви точно са щетите на Кувейт, но когато чашата прелива, страната ще поиска помощ и ще потърси някакъв разумен начин да успее да плава безопасно в Персийския залив и така да достига до по-далечни дистанции.

Коя е страната, към която се насочват? Разбира се, че ще е САЩ. Те обявяват, че ще защитават кувейтските танкери, пристигат със своята флота и помагат за първия конвой на 24 юли 1987 г. Последният, само за информация, може да бъде забелязан на 26 септември 1988 г. Поканата от страна на Кувейт ще се разглежда като добра възможност за САЩ да се намеси и да докара своите бойни кораби в Персийския залив – преди това просто не са имали никакво място там.

Американците пристигат с доста сериозна военна подкрепа и се възползват от въздушни и морски сили. Изпратени са няколко самолетоносача, които обаче не трябва да влизат в залива, а просто да бъдат готови да пуснат самолетите си за бърза реакция. Точката се нарича „Станция Гонзо“.

От началото на лятото ще открием, че бойната група Delta е позиционирана на USS Constellation и Carrier Air Wing 14.

Иран не приема много добре гостите и започва да провокира летците и тяхната по-специална операция. На 24 юли 1987 г. четири F-4 на IRIAF ще се доближат на около 30 километра от конвоя, за да получат предупреждение от група F-14, че при навлизане на установения периметър ще последват бойни действия. По-рано през лятото има и други инциденти, които ще доведат до стрелба по американски F-14, който се отклонява от курса и се доближава до иранските изтребители.

Няколко пъти самите пилоти ще потвърдят, че битката е все по-реална и шансовете показват, че скоро ще има открит въздушен бой. Иран просто няма никакво намерение да пропусне потенциалната битка. Предсказанията им не са толкова далечни, защото бавно и сигурно всичко върви към 8 август.

Във въпросната сутрин тръгват три танкера, които трябва да преминат през Ормузкия пролив на път за Кувейт. Ескортират се от разршителите Kidd и фрегатите Jarrett и Crommelin. Крайцерът Valley Forge е оборудван с ракети Aegisи трябва да охранява Connie в Османския залив, но също е извикан, за да помогне за транзита през пролива.

Въздушното наблюдение се осигурява от Lockheed P-3C Orion. Същият е създаден, за да търси подводници, но реално сега се занимава със заснемането на околността и трупането на данни. Същите могат да послужат за по-късни операции, ако се наложи. Освен активните камери за панаромно опознаване на региона, самолетът има включени сензори за засичане на ракети Silkworm.

При преминаването през притока, Valley Forge докладва за излитането на два самолета от Бандар Аббас. Същата информация идва и от Grumman E-2C Hawkeye.

По данни за скорост и височина, контактите очевидно показват присъствието на F-4. Радарите посочват, че изтребилите са се насочили към летящ P-3, който към този момент се намира с гръб на иранските изтребители и не е част от конвоя, а просто се опитва да се върне в базата.

Многобройните предупреждения по радиото от страна на Valley Forge остават без внимание. Hawkeye разполага с въздушен ескорт от F-14, но същевременно не може да остави един беззащитен самолет. Нарежда се на една двойка да напусне формацията и да посрещне F-4 изтребителите от източния край на Ормузкия приток.

Командир на бойната група е лейтенант Робърт Клемент, който води със себе си и лейтенант Уилям Феран. Офицерът прихваща мигновено иранските изтребители и посочва, че се намират на около 45 километра от точката на срещата. Иранските летци са на височина от около 1000 метра, но бързо започват да се издигат до 3000 метра. Правят се опити за прехващане със сензорни камери, но прословутата мъгла над залива продължава да си играе с всяка нова играчка, която американците докарат.

Двете страни увеличават скоростта и скоро ще се засекат. Правилата за нападение изискват от американците да изчакат, докато иранците не са на около 16 километра от тях. Това е сигурен знак, че боят е започнал.

Феран не може да забрави как в този момент е осъзнавал, че най-вероятно ще има въздушен удар и скоро ще се влезе в битка. По-големият проблем е, че очевидно битка ще има, тъй като нито една от двете страни не се оттегля. Фантомите продължават да летят към P-3 и вече са намалили дистанцията на точно 16 километра от него. По този повод веднага се смятат не просто за нарушители, а за нападатели. Официалната заплаха по въздуха е факт. Феран изстрелва първи своята ракета, използвайки AIM-7 Sparrow. Първата ракета има дефект и пада в океана, следователно веднага се пуска втора. Клемент също изстрелва една ракета и по всичко личи, че скоро войната ще бъде факт.

Двамата смятат, че са успели да забележат детонация и след това нарежда да прекъснат маневрата с рязък завой. На радарът продължават да стоят две точки, които очевидно са F-4. Маневрата е много неприятна, защото сега и двамата са с гръб на поне един от иранските пилоти, който с лекота може да ги отстреля.

Двата F-14 започват да се спускат до по-ниска надморска височина, пускайки всички топлинни факти, за да объркат вражеските ракети. Изстрели няма. Става ясно, че денят ще продължи без повече срещи, защото радарите посочват, че двата изтребителя са се върнали обратно в базата си. Двойката американски изтребители се насочва обратно към ескорта.

До днес никой не знае дали наистина ракетите са успели да достигнат целта си. И двамата са на мнение, че е имало детонация, след като е трябвало да завият рязко пред нещо, което са успели да ударят. Никой не може да потвърди попадението. Визуална идентификация никога не е установена, следователно мнозина започват да се замислят, дали наистина радарите са показали два или един изтребител.

Дейвид Крист прави проучване и разпитва старши офицери, анализирайки инцидента и стигат до заключението, че един от ударените самолети може да е бил ирански C-130, който най-вероятно е бил изпратен за наблюдение и по никакъв начин не е представлявал заплаха за американския P-3 или за друг самолет или кораб.

Близо 20 години по-късно, ще се открие човек от борда на преследвания самолет, който ще потвърди, че е успял да види във въздуха два F-4 и един C-130. Докладите по-късно ще достигнат до Рейган, който ще забрани публикуването им в медията. Иран предпочита да мълчи, защото също носи вина и подобни ескалации ще доведат до война.

Американските дипломати ще говорят за един непотвърден инцидент, докато флотата ще говори за грешка в радара, която е изисквала пускането на два F-14 за преследване, но реално вражески самолети е нямало.

Според двамата пилоти, във въздуха е имало вражески изтребители. Екипажът на P-3 е на  същото мнение, но официалното становище посочва, че такъв случай не е имало.